Харолд Робинс
Никога не ме напускай (16)

Петнадесета глава

В три следобед изпаднах в отчаяние. Отначало се ядосах, после й се обидих. Нямаше защо да бяга по този начин. Бяхме възрастни хора. Хората се влюбваха и им бе тежко, но не бягаха. Нямаше къде да избягаш от любовта.

Отдадох се напълно на работата си — единственият начин, който можеше да ми помогне да забравя. По обед бях подлудил всички в службата. Държах се като зъл демон и го съзнавах. Дори не намерих време да обядвам. Това обаче не ме облекчи. Болката продължи да се промъква в мен и аз не издържах повече.

Изгоних всички от кабинета си и казах на Мики, че не искам никой да ме безпокои. Отворих бутилка уиски и си налях една чаша. След двайсет минути главата ме болеше толкова, колкото и сърцето.

Личният ми телефон започна да звъни. Онзи, който не минаваше през секретарката. Дълго време седях и го слушах. Не исках да вдигам слушалката. Единствено Мардж ми се обаждаше по него, а сега не бях в състояние да говоря с нея.

Той обаче продължаваше да звъни и накрая прекосих кабинета до бюрото си и вдигнах слушалката.

— Ало — изсумтях аз.

— Брад?

Сърцето ми подскочи развълнувано, когато познах гласа й.

— Къде си? — изръмжах.

— При чичо Матю — отвърна тя.

Въздишка на облекчение се откъсна от устните ми.

— Мислех, че си избягала от мен.

— Избягах — отвърна тя категорично.

За момент не можех да продумам, после болката в слепоочията стегна главата ми като с менгеме.

— Защо, кажи ми защо? — Това бе всичко, което успях да попитам.

— Не си за мен, Брад. — Гласът й бе толкова тих, че едва я чувах. — Знам го вече, особено след снощи. Трябва да съм си загубила ума.

— Баща ми е стар човек — побързах да кажа. — Ти нищо не разбираш.

— Разбирам твърде добре — прекъсна ме тя. — Бих искала да не разбирам нищо. Не знам защо започнах тази история с теб. Отначало не чувствах нищо.

— Елейн! — Чувствах как болката изгаря тялото ми.

— Може би защото съм самотна. — Тя продължи, сякаш не бе ме чула. — Или може би защото Дейвид ми липсва толкова много.

— Това не е вярно, скъпа — възразих отчаян аз, — и ти го знаеш.

Гласът й бе изтерзан.

— Вече не знам кое е вярно. Във всеки случай няма значение. Единственото, което знам, е, че ти не си за мен. По-добре е да избягам, преди да бъда наранена така, че никога да не мога да се оправя.

— Но аз те обичам, Елейн — протестирах аз. — Толкова те обичам, че след като тази сутрин не можах да се свържа с теб в хотела, не съм на себе си. Досега нищо в този свят не е означавало толкова много за мен, колкото ти. Когато сме заедно, ние сме всичко, което един мъж и една жена могат да бъдат един за друг. Никога не е имало двама души като нас, само…

— Безполезно е, Брад — гласът й ме сряза. — Ние с теб не можем да спечелим. Няма как да излезем от положението.

— Елейн! — извиках. — Ти не можеш да ме напуснеш, Елейн!

— Аз не те напускам — тихо рече тя. — Просто все едно никога не сме се срещали.

Горчивината ме заля като силна вълна.

— За теб може и да е така — изкрещях аз. — Но не и за мен. Може би ще ме накараш да повярвам, че никога не съм се раждал!

Гласът й бе измамно тих.

— Всъщност, Брад, нещата изглеждат точно така.

Не отговорих. Вече нямах думи.

— Всъщност — думите й разсякоха като с нож сърцето ми, а тонът й го заби още по-дълбоко в него — обадих се само да ти кажа, че чичо Матю е в Ню Йорк по работа и спомена, че може да намине покрай службата ти, ако намери време. Довиждане, Брад.

Телефонът замря в ръцете ми. Бавно оставих слушалката, отпуснах се на стола и се загледах в стената срещу бюрото. Почувствах мраз в себе си. Вече нямаше мечти, нямаше блясък, нямаше екстаз.

Вътрешната линия иззвъня и аз натиснах копчето, без да оставям бутилката.

— Господин Брейди е тук и иска да ви види — съобщи ми Мики.

— Не мога да се срещна с него. Изпрати го при Крис.

В гласа й се усещаше изненада.

— Но, господин Роуан…

— Изпрати го при Крис! — изкрещях аз. — Казах, че не желая да се срещам с него! — С яд изключих копчето. За момент се загледах в апарата, а болката у мен се надигаше в гърлото ми и ме задушаваше.

После болката отстъпи място на яростта ми. Кракът ми изтръпна, когато ритнах стола си в другия край на стаята. Ушите ми бучаха, когато блъснах всичко от бюрото си на пода.

Вратата на кабинета ми започна да се открехва. Бързо скочих и я затръшнах. От другата страна чух тревожния глас на Мики.

— Брад, какво става? Добре ли си?

Облегнах се с цялата си тежест върху вратата, дишайки тежко.

— Добре съм — изкрещях. — Изчезвай.

— Но…

— Добре съм — не отстъпих аз. — Изчезвай!

Чух как стъпките й се отдалечават от вратата, после — изскърцването на стола й, когато седна на бюрото си. Тихо превъртях секрета на бравата и огледах кабинета си.

Беше в пълен хаос. Опитах се да го подредя, но не успях. Нямаше значение. Извадих носната си кърпа от горния джоб на сакото и изтрих лицето си. Усещах влагата от избилата по бузите ми пот. Повдигаше ми се. Прекосих стаята и отворих прозореца.

Студеният въздух нахлу в стаята и веднага се почувствах по-добре. Стоях дълго, загледан в града. Ти си глупак, казах си. Държиш се като дете в пубертет. Имаш всичко, което си искал на този свят. Пари. Положение. Авторитет. Какво повече искаш? Никоя жела не е по-важна от всичко това.

Точно така. Никоя жена не е толкова важна. Знаех го през цялото време. И винаги съм го казвал. Затворих прозореца и се върнах във вътрешността на кабинета си. Седнах на дивана и се облегнах назад. Бях уморен, направо скапан и затова затворих очи — и тогава тя отново нахлу в стаята.

Чувствах мекотата на косите й, виждах нежната извивка на усмивката й, чувах сладкия й глас. Преобърнах се и зарових глава във възглавниците, докато дъхът ми почти спря. Но и това не помогна.

Ударих възглавниците с юмрук, за да прогоня лицето й. Отворих очи, но тя, макар и невидима, още бе в стаята.

Предизвикателно се изправих на крака. Вече крещях:

— Махай се! Не ми досаждай!

После замлъкнах виновно, когато чух гласът ми да отеква в празната стая.