Харолд Робинс
Никога не ме напускай (11)

Десета глава

Административната сграда на „Консолидейтид Стийл“ беше нова, ослепително бяла, точно в средата на оградения със стоманена решетка парцел. Зад сградата бяха разположени покритите със сажди леярни, чиито комини бълваха пламък и дим към яркосиньото небе.

Когато минавах през вратата, ме спря униформен служител.

— Господин Роуан при господин Брейди — обясних аз.

— Имате ли пропуск? — попита ме той.

Поклатих глава.

— А насрочена среща?

— Да.

Той вдигна слушалката на масата до него и прошепна нещо в нея, като през цялото време ме наблюдаваше внимателно. Запалих цигара, докато чаках да ме пусне. Успях да дръпна само веднъж и той затвори телефона.

— С този асансьор, господин Роуан — вежливо ме насочи той и натисна едно копче в стената.

Вратата на асансьора се отвори и вътре видях друг униформен служител.

— Господин Роуан за кабинета на господин Брейди — съобщи първият служител, когато влязох в асансьора.

Вратите зад мен се затвориха и асансьорът започна да се изкачва. Погледнах спътника си.

— Почти толкова сложно, колкото да се срещнеш с президента — усмихнах се аз.

— Господин Брейди е председател на Управителния съвет — лицето на служителя остана непроницаемо.

За миг се преборих със спонтанното си желание да му обясня, че имах предвид президента на Съединените щати, но очевидно беше безсмислено, затова замълчах. Асансьорът спря и вратите се отвориха. Излязох.

Служителят вървеше плътно зад мен.

— Оттук, сър.

Последвах го по пуст мраморен коридор покрай редица от облицовани с чам врати. Между вратите имаше електрически лампи във формата на факел в ръката на класическа гръцка богиня. Имах чувството, че всеки миг една от вратите ще се отвори и от нея ще излезе собственикът на погребалното бюро, за да ме отведе до тленните останки на мъртвеца.

Спряхме пред една от вратите, служителят леко почука, после отвори и ме покани да вляза. Премигнах от ярката светлина в стаята след почти мрачния коридор и чух как вратата зад мен се затвори.

— Господин Роуан? — Момичето зад огромното полукръгло бюро в средата на стаята ме погледна въпросително.

Кимнах и се приближих до нея.

Тя стана и заобиколи бюрото.

— В момента господин Брейди е зает и моли да го извините. Бихте ли почакали в приемната, моля?

Тихичко подсвирнах. След това, което видях, никой не можеше да ме убеди, че умът на Мат Брейди бе погълнат единствено от стоманата. Не и с такова маце за секретарка. Това сладурче бе направено за любовен маратон и разполагаше с всичко необходимо, за да запази свежестта си докрай.

— А трябва ли? — усмихнах се.

Тя не обърна никакво внимание на усмивката ми, обърна се и ме поведе към друга врата. Последвах я бавно, наслаждавайки се на отмерените й движения, които напомняха за махало. Това бе жена, която си знаеше цената и нямаше да се церемони с никого. Огледах я добре — сякаш нямаше и едно кокалче по себе си. Отвори вратата пред мен.

Спрях и я погледнах.

— Как така не сте с някоя от онези униформи на ченге? — попитах я.

Тя не се усмихна.

— Настанете се удобно — с официален тон ме покани тя. — Ако се нуждаете от нещо, моля, обадете ми се.

— Какво имате предвид? — ухилих се аз.

За пръв път на лицето й се появи изражение. Тя изглеждаше озадачена.

Засмях се високо.

— Сигурно това на масата? — реших да й помогна.

Недоумението й изчезна.

— Разбира се — отвърна тя. — В овлажнителя на масата има пури и цигари. Списанията и вестниците са на рафтчето отзад. — И затвори вратата, преди да съм успял да кажа още нещо.

Огледах стаята. Беше обзаведена с много пари, но семпло. Стените бяха облицовани с дъбова ламперия, имаше тежки мебели, тапицирани с кожа. Килимите бяха дебели и човек имаше чувството, че стигат до глезените му. Погледа ми привлякоха група фотографии, прилежно поставени в рамки и окачени една до друга на стената срещу вратата.

Приближих се. Гледаха ме доста познати лица. Седем снимки, всичките с автографи лично за Мат Брейди. Всичките от президенти на Съединените щати. Удроу Уилсън, Хардинг, Кулидж, Хувър, Франклин Делано Рузвелт, Труман и Айзенхауер.

Загасих цигарата си в пепелника. Нищо чудно, че служителят не възприе шегата ми. Президентите идваха и си отиваха, а Мат Брейди бе вечен. Седнах и се загледах във фотографиите. Костеливият орех, Мат Брейди бе наистина умен. Не беше сложил тези снимки в кабинета си, за да прави впечатление на посетителите си, като им ги показва или преднамерено не им обръща внимание, както биха постъпили мнозина други. Наредил ги беше в приемната — там, където бе мястото им.

Започнах да се чудя какво всъщност правех тук. Мъж с толкова развито чувство за обществена психология като Мат Брейди нямаше нужда от човек като мен. Погледнах часовника си. Чаках вече пет минути. Ако преценявах правилно, щяха да минат още десет минути, преди да ме извика. Дотогава щях да съм изпитал психологическия ефект на приемната.

Усмихнах се на себе си. За момент почти почувствах хватката му. Крайно време бе да разбере, че в тази игра имаше двама играчи. Станах от креслото и отворих вратата.

Момичето ме погледна, в очите й се четеше учудване. Взех списание от рафтчето.

— Къде е тоалетната? — попитах я.

Тя безмълвно ми посочи вратата срещу мен. Бързо пресякох кабинета. Тъкмо отворих вратата на тоалетната и гласът й ме спря.

— Господин Брейди ще се свободи след няколко минути.

— Помолете го да почака — бързо затворих вратата след себе си.

Бях прекарал в тоалетната почти десет минути, когато вратата се отвори и някой влезе. Отдолу през процепа видях чифт мъжки обувки колебливо да се разхождат пред кабината. Бяха обувки на ченге. Не беше необходимо да видя маншетите на сивия панталон, за да съм сигурен. Ухилих се и продължих да си седя тихо. След няколко секунди обувките се отдалечиха и вратата се затръшна отново.

Беше минало доста време, преди едно от пророчествата на баща ми отново да се сбъдне. Спомних си как преди години бе казал на майка ми, че единственият начин да ме измъкнат от банята бе след мен да пратят ченгета.

Седях там и разлиствах списанието. След около пет минути вратата отново се тресна. Погледнах през процепа. Преминаха чифт малки лъснати черни обувки. Усмихнах се тъжно сам на себе си. Бях спечелил първия рунд.

Бързо пуснах списанието на земята. След секунда излязох от кабината и отидох до умивалника.

Дребният мъж стоеше пред него и ме гледаше въпросително. Усмихнах му се, изразявайки явна изненада.

— Господин Брейди — рекох, — колко приятни са сервизните ви помещения!

Самият кабинет на Мат Брейди бе толкова голям, че можеше да се използва за фоайе на концертната зала „Рейдио Сити“. Беше разположен в ъгловата част на сградата и две от стените бяха изцяло остъклени, така че през тях се виждаха сграда до сграда, всички с блестящи надписи от неръждаема стомана: „Консолидейтид Стийл“. Бюрото му заемаше големия ъгъл, който образуваха двата огромни прозореца. Три кресла бяха обърнати с лице към него. На противоположния край на кабинета имаше дълга маса за заседания с десет стола. Дълъг диван от отделни кресла заемаше другия ъгъл на стаята. Пред него имаше маса за кафе с мраморен плот и още две кресла.

Покани ме да седна и отиде зад бюрото си. Седна безмълвно и ме погледна. Чаках той да заговори. Започна по-отдалече.

— На колко сте години, господин Роуан?

Погледнах го с любопитство.

— На четирийсет и три — отговорих.

Следващият въпрос бе по-близо до целта.

— Колко печелите годишно?

— Трийсет и пет хиляди — казах, преди да съм успял да излъжа.

Кимна безмълвно и погледна към бюрото си. На него имаше някакви изписани на машина листове. Явно ги проучваше. Чаках да продължи. След малко ме погледна.

— Знаете ли защо ви поканих да дойдете? — попита той.

— Мислех, че знам — отвърнах открито. — Сега обаче не съм съвсем сигурен.

Той се усмихна тъжно.

— Вярвам в откровения разговор, млади човече. Затова няма да губя време и ще говоря без заобикалки. Какво ще кажете, ако започнете да печелите по шейсет хиляди годишно?

Изсмях се нервно. Този тип подхвърляше суми, така че започнах да си мисля, че отново съм във Вашингтон.

— Ще ми допадне.

Той се наведе близо към мен доверително.

— На вчерашната среща представихте план, който да донесе печалби на промишлеността. Помните ли?

Кимнах, не смеех да проговоря. Спомних си също, че той нямаше високо мнение за него.

— Във вашето експозе имаше някои пропуски — продължи той. — В общи линии обаче то бе добре обосновано.

Едва забележимо въздъхнах. В края на краищата голямата риба не се бе измъкнала от въдицата. Усетих как чувството за триумф стопля сърцето ми.

— Радвам се, че мислите така, сър — отвърнах бързо.

— Трябва да призная, че когато си тръгнах, бях малко ядосан — обясни ми той със същия доверителен тон. Очите му бяха вперени в моите. — Заради обвиненията ви.

— Съжалявам, сър — реагирах бързо. — Казах го единствено защото…

Той направи великодушен жест с ръка и ме прекъсна.

— Не е необходимо да казвате нищо повече. Признавам, че ви провокирах. Онова, което казахте обаче, ми направи впечатление. Вие бяхте единственият присъстващ, който имаше смелостта да нарече нещата с истинските им имена. — Усмихна се кисело. — Отдавна никой не ми е говорил по този начин.

Вече бях напълно объркан. Не знаех какво, по дяволите, иска, затова мълчах. Защото знаех, че никой никога не е бил обесен, защото си е държал устата затворена.

Той махна с ръка към прозорците зад себе си.

— Виждате ли това, господин Роуан? — попита той.

— Това е „Консолидейтид Стийл“, и то не цялата. В Съединените щати има още двайсет такива леярни. Това е една от петте най-големи корпорации в света — и аз направих от нея това, което е днес. Мнозина не одобряваха методите ми, но това бе без значение за мен. Единственото, което има значение, е, че мечтата ми се сбъдна. Откакто на дванайсет години станах носач на вода в леярната, животът ми е само стомана, стомана и пак стомана.

Въпреки предубежденията ми този дребен мъж ми направи впечатление. Гласът му бе трескав като на религиозен фанатик. Продължавах да мълча.

— Затова, когато казахте, че мисля егоистично, бяхте абсолютно прав — призна си Брейди. — Не се извинявам за това. Минаха твърде много години, а аз съм твърде стар, за да се променя.

Все още не разбирах накъде бие, затова мълчах. Той се облегна на стола си и ме погледна. Взех си цигара и я запалих. Остави ме да всмукна от нея и тогава заговори отново. Добре че го направи, защото онова, което изрече, направо ме зашемети.

— Харесвате ми, господин Роуан — каза тихо той. — Защото сте точно като мен. Вие притежавате всички качества, които приписвате на мен. Твърд. Егоистичен. Безцеремонен. Аз обаче наричам това практичност. Признаване на законите на оцеляването. Затова ви поканих да се срещнем. Готов съм да ви предложа поста вицепрезидент и директор на връзките с обществеността за шейсет хиляди долара годишно. Имам нужда от човек с вашия талант, за да направи за „Консолидейтид Стийл“ онова, което възнамерявате да направите за цялата стоманодобивна промишленост.

Хванах се за стола.

— А кампанията за цялата стоманодобивна промишленост? — попитах го.

Той рязко се изсмя.

— Нека да се справят сами с кампанията си — отвърна той лаконично.

Мълчах. Беше истински удар. Цял живот бях чакал удар като този. Сега, когато го направих, не можех да повярвам.

Мат Брейди отново заговори. Очевидно бе възприел моето мълчание вследствие на шока за съгласие. Усмивката, която не изразяваше радост, се върна на лицето му. Пръстите му потупаха изписаните на машина листове върху бюрото му.

— Господин Роуан, тези листове съдържат най-пълното досие на вашия живот, което може да се събере за едно денонощие. Както виждате, бих искал да знам колкото е възможно повече за моите помощници и смятам, че трябва да поговорим само по един незначителен въпрос.

Погледнах го въпросително. Главата ми още бе замаяна. За какво пък говореше сега?

Той погледна листовете и заговори:

— Имате добра репутация в бизнеса и за нея няма какво да говорим. Семейният ви живот също е безупречен. Има неща от личния ви живот, за които смятам, че трябва да ви предупредя.

Мраз пропълзя по жилите ми.

— Кои са те, господин Брейди?

— Снощи в „Брук“ сте се регистрирали с жена, която не е вашата съпруга, господин Роуан. Това е много неблагоразумно. Ние от „Консолидейтид Стийл“ трябва да помним, че сме непрекъснато под наблюдение.

Започнах да се ядосвам. Откога този тип ме следи? Може би това бе подкупът му, за да ме раздели с Елейн.

— От кого, господин Брейди? — попитах хладно. Кой може да се интересува от мен толкова, че да иска да знае какво правя?

— Всеки, който има нещо общо със стоманата в Питсбърг, трябва да очаква, че е под наблюдение, господин Роуан.

Трябваше да разбера какво пише на тези листове хартия.

— Предполагам, че вашите шпиони са ви дали и името на дамата, която бе с мен миналата нощ? — попитах аз.

Той ме изгледа студено.

— Не се интересувам от имената на партньорките ви в леглото, господин Роуан. Споменавам за това само с оглед на бъдещото ни сътрудничество.

Станах от креслото.

— Реших, че вашето предложение не представлява интерес за мен, господин Брейди.

Той се изправи.

— Не правете глупости, млади човече — бързо изрече той. — Никоя жена не го заслужава.

Засмях се нервно. Чудех се какво ли щеше да каже, ако разбереше, че говорим за неговата племенница.

— Няма нищо общо с тази жена, господин Брейди — рекох студено, отидох до вратата и я отворих.

Служителят, който седеше отвън, се изправи веднага. Погледна ме с очакване.

Хвърлих поглед назад в кабинета към дребния мъж зад бюрото.

— Преигравате малко с тия ченгета, господин Брейди. Дори гестапо не е могло да помогне на Хитлер, когато съдбата му изневерила.