Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Leave Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Харолд Робинс. Никога не ме напускай

ИК „Хомо Футурос“, София, 1994

ISBN: 954-8231-13-1

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

Когато влязох в моя клуб, попитах портиера търсил ли ме е някой.

Той прегледа списъка със съобщенията.

— Не, господин Роуан.

Качих се в стаята си. Бях казал на Мардж, че ще остана до късно в града по работа и ще преспя в клуба. Бях капнал от умора. Реших да отида в сауната, после да ми направят масаж и накрая да си взема душ.

Лежах проснат на масата за масаж, а Сам напипваше всички схванати места по мен. Бях отпуснал ръце. Сам си знаеше работата. Имаше силни, успокояващи ръце и скоро усетих как напрежението ме напуска.

Рязко, почти болезнено тупване по задните части ме извади от дрямката.

— Можете вече да си вземете душ, господин Роуан — подкани ме Сам.

Мързеливо станах от масата за масаж.

— Благодаря, Сам. — Влязох в кабината с душа студената вода ме шибна като камшик и аз наистина се събудих.

Когато на другата сутрин отидох в службата, Мики ме погледна със странно изражение на лицето.

— Обади се на Пит Горди — каза ми тя.

— Свържи ме с него — отвърнах аз и продължих към кабинета си. Огледах се. Вчерашният хаос бе изчезнал.

Мики влезе след мен и остави някакви документи на бюрото ми. Поиска да си тръгне, без да каже дума. Спрях я.

— Благодаря ти, че си оправила всичко, Мики.

Тя ме погледна, беше озадачена и объркана.

— Какво става с теб, Брад? — попита ме тя. — Никога не съм те виждала такъв.

Вдигнах рамене.

— Мисля, че се преуморих. И ми дойде до гуша.

Видях, че не ми повярва, но аз бях шефът и тя не искаше да ми противоречи. След няколко секунди ме свърза с Пит Горди.

Пит бе един от най-добрите ми клиенти. Бе собственик на най-голямата авиокомпания за чартърни полети в източната част на страната и осигуряваше около двайсет и пет на сто от бизнеса ми.

След обичайните поздрави заговорих по същество и го попитах какво мога да направя за него.

В гласа му се промъкна нотка на неудобство.

— Е, Брад — започна той с типичния за Ню Ингланд носов говор, — не знам точно как да ти го кажа.

За момент затаих дъх и после го изпуснах бавно. Мисля, че не бе необходимо да ми го казва. По някакъв начин го бях разбрал още в момента, в който влязох в кабинета и Мики ме свърза с него.

— Какво има, Пит? — попитах го, като се опитвах гласът ми да звучи решително и безразлично.

— Налага се да изтегля поръчката си.

— Защо? — поинтересувах се. Знаех защо, но исках да ми го каже. — Мислех си, че вършим добра работа за теб.

— Така е, Брад — бързо отговори той. — Нямам оплаквания, но…

— Какво, но? — исках да чуя аз.

— Случиха се някои неща. Банкерите ми настояват да го направя.

— Какво, по дяволите, ги интересува кой работи за теб? — избухнах аз. — Винаги съм смятал, че ти сам управляваш бизнеса си.

— Брад, не ме карай да се чувствам още по-неудобно — помоли той. — Знаеш какво е отношението ми към теб. Не мога нищо да направя. Длъжен съм да го сторя, в противен случай те ще престанат да ме финансират.

Ядът ми премина. Беше прав. Нямаше друг изход. Мат Брейди беше наредил. Кой би посмял да му откаже?

— Добре, Пит. Разбирам.

Затворих полека телефона и натиснах копчето. Поръчах на Мики да повика Крис. Започнах да се въртя на стола и да гледам през прозореца. Човек трудно можеше да повярва, че един дребен старец можеше да има такава власт.

Вътрешната линия изграчи. Натиснах копчето и от него се чу гласът на Мики:

— Секретарката на Крис каза, че е излязъл още преди да дойдеш.

— Кога ще се върне?

— Не знае — бе отговорът. Прекъснах връзката. Това вече бе върхът. Къщата гореше, а шефът на пожарникарите бе изчезнал.

Телефонът отново иззвъня и аз вдигнах слушалката. Беше друг клиент. Същата работа. „Съжалявам, старче. Довиждане.“ Така продължи целия ден. Обаждаха ми се един след друг. Дори нямах време да обядвам — анулирането на поръчките ми отне цялото време. — Към пет часа телефонът престана да звъни. Погледнах с признателност часовника си. Зарадвах се, че работният ми ден бе изтекъл. Ако бяха продължили още два часа така, щях да се върна в телефонната будка, от която някога бях започнал.

Отидох до барчето с напитките и го отворих. Нямаше нито една бутилка уиски. Усмихнах се мрачно. Когато сутринта бе почиствала кабинета ми, Мики бе решила повече да не рискува. Отворих вратата и я погледнах.

— Къде си скрила бутилката уиски, мила? — попитах я. — Имам нужда от една глътка.

Тя ме погледна скептично.

— Брад, нали няма да се напиеш пак?

Поклатих глава.

— Не, мила, просто имам нужда от една глътка.

Тя извади бутилката от кантонерката до бюрото си и ме последва в кабинета.

— И аз бих изпила едно.

Наблюдавах я как приготвя двете питиета, после взех чашата, предназначена за мен. Отпих с облекчение.

— Крис още ли го няма? — попитах я.

Тя поклати глава.

— Чудя се къде може да е отишъл.

Нещо ми хрумна.

— Той срещна ли се вчера с Мат Брейди? — Тя ме погледна озадачена. — Когато ти казах да го изпратиш при Крис — добавих.

— О, да — тя си спомни.

— Дълго ли говориха? — попитах я.

— Само за няколко минути. После господин Брейди си тръгна.

— Крис каза ли нещо?

Тя поклати глава.

— Нито дума. Тръгна си преди теб. Изглеждаше доста нервен.

Отпих още веднъж от питието си. Нещо не ми харесваше. Дори Мат Брейди да бе наредил отмяната на поръчките, откъде би се снабдил толкова бързо със списъка на клиентите ми? Трябва някой отвътре да му е помогнал.

Мики ме наблюдаваше.

— Какво не е наред, Брад? В какво се забъркаха всички? Да не би Маккарти да те е обявил за комунист?

Усмихнах се.

— По-лошо. Беляза ме Брейди.