Харолд Робинс
Никога не ме напускай (28)

Двадесет и седма глава

Мардж влезе в стаята, когато се обличах. Стоях пред огледалото и правех възел на вратовръзката си. Това бе четвъртият ми опит и затова тихо ругаех под носа си.

— Дай да я оправя — бързо предложи тя. Обърнах се, тя я завърза чевръсто и я приглади с пръсти. — Единственият мъж в света с десет палеца — усмихна се тя.

Погледнах я и се зачудих дали войната е свършила. Това беше първата хубава дума, която чувах от нея от седмица насам.

— Вече няма как да се променя — усмихнах се на свой ред аз. — Твърде стар съм.

Тя ме погледна, а в очите й се четеше тъга.

— Не съм съвсем сигурна — бавно каза тя. — В известен смисъл си се променил.

Знаех какво иска да каже, но не исках да подновявам спора.

— Тази сутрин заминавам за Питсбърг. Ще се срещна с Брейди.

— Някакъв проблясък? — попита тя обнадеждена.

— Ъ-хъ — отвърнах неясно. — Просто последен шанс. Днес или ще спечеля, или ще се проваля.

Тя извърна поглед.

— Толкова ли е зле?

— Да. Бизнесът е съсипан, сметките се трупат.

— Какво смяташ да му кажеш?

Взех сакото си от леглото и го намъкнах.

— Ще се опитам лекичко да го изнудя. Това е всичко.

В гласа й се прокрадна загриженост:

— Опасно ли е?

— Малко — отговорих. — Ала вече няма какво да губя.

Тя не отговори веднага. Разсеяно оправяше покривката на леглото.

— Толкова много ли значи бизнесът за теб?

— Трябва да ядем — отвърнах. — Не можем да храним децата с въздух.

— Бихме могли да се оправим и с по-малко пари. Така ще е по-добре, отколкото да затънеш в още по-големи неприятности.

Засмях се.

— Няма да затъна в по-големи неприятности. Просто няма повече накъде.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — скептично каза тя.

— Всичко ще е наред — уверих я.

Тръгнахме към вратата и слязохме безмълвно по стълбите. Докато седяхме на масата и чакахме кафето, влезе Джийни. Отиде при Мардж и я целуна по бузата.

— Здрасти, мамо.

Подмина ме и тръгна към вратата.

— Почакай, мила. Ще те закарам на училище, щом си изпия кафето.

Тя ме погледна студено за момент и после каза:

— Не, благодаря, татко — беше самата вежливост. — Имам среща с приятели на автобусната спирка. — Обърна се и побягна.

Погледнах Мардж. До ушите ми стигна звукът от затварянето на външната врата. За момент се почувствах чужд в собствената си къща.

— Тя е още дете, Брад — побърза да ми обясни Мардж. — Има някои неща, които не може да разбере.

Замълчах. Сали ми донесе кафето и аз вдигнах чашата към устните си. Горещата течност изгори гърлото ми и малко ме стопли.

— Госпожа Скайлер ще бъде ли там? — попита Мардж.

Поклатих глава.

— А какво мисли за намерението ти? — продължи да се интересува тя. — Одобрява ли го?

— Тя не знае нищо — отговорих й. — Снощи си замина.

Мардж повдигна едната си вежда въпросително.

— Къде отиде?

— Откъде да знам? — попитах я сприхаво. — Имам достатъчно неприятности и без да вървя подире й.

Лека усмивка премина по устните й.

— Съжалявам, Брад. Нямах намерение да любопитствам.

Изпих си кафето. Станах.

— Тръгвам.

Тя продължаваше да седи и да ме гледа.

— Кога ще се върнеш?

— Довечера. Ако нещо се промени, ще ти се обадя. — Запътих се към вратата.

— Брад! — Тя тръгна към мен с лице, обърнато към моето. — Желая ти късмет.

Целунах я по бузата.

— Благодаря. Ще имам нужда от него.

Ръката й обгърна врата ми.

— Няма значение какво ще се случи, Брад прошепна тя тихо. — Само помни, че сме с теб.

Погледнах я в очите и се опитах да разбера какво става в хубавата й малка главица.

Тя сведе лице върху гърдите ми. Едва я чувах.

— Искам да знаеш, Брад — прошепна тя. — Няма да се оплаквам, независимо какво ще се случи. Никой от нас не се ражда с гаранции за цял живот.

— Мардж — изрекох дрезгаво.

— Не говори, Брад — бързо прошепна тя. — Бъди почтен, независимо какво правиш. Когато взимаш решенията си, просто ми кажи. Ще се опитам да ти помогна. — Свали ръце от врата ми и избяга в кухнята.

Стоях и гледах люлеещата се врата. После тя спря да се люлее и аз отидох при колата.

Подкарах направо към летището и оттам позвъних в службата си.

— Ливай обажда ли се? — попитах Мики.

— Да — отвърна тя. — Каза, че щял да те чака на летището в Питсбърг.

— Открил ли е нещо? — поинтересувах се.

— Не ми каза — отвърна тя. — Чакай малко. О, да, госпожа Скайлер се обади от Вашингтон. Иска да й се обадиш.

Погледнах часовника си. Имах време само колкото да хвана самолета.

— Ще й позвъня от Питсбърг — отговорих бързо. — А сега трябва да бягам, ако не искаш да изпусна самолета.

Затворих телефона и се запътих към изхода. Чувствах се по-добре. Беше ми се обадила. Когато пресичах пистата вече си подсвирквах.