Харолд Робинс
Никога не ме напускай (24)

Двадесет и трета

Кафето на жена му беше точно такова, каквото беше обещал, че ще бъде. Горещо, черно и силно, но бистро, без утайка, като повечето силни кафета. Седяхме в кухнята, хладният бриз повяваше през прозорците, а ние разговаряхме.

Жена му бе евразийка. Полугерманка, полуяпонка. Той се бе запознал с нея в Токио, където бил с окупационните войски. Тя бе надарена с особена красота. Бадемови по форма и сини на цвят очи; гъста черна коса, която падаше на вълни край високите й скули към изящната шия.

Слушаха внимателно, докато им разказвах историята на отношенията си с Мат Брейди. После си размениха озадачени погледи.

Лицето на Ливай бе безизразно, когато заговори:

— И как точно си представяте, че можем да ви помогнем, господин Роуан?

Разтворих ръце безпомощно.

— Не знам — признах си. — Стрелям напосоки с надеждата, че ще открия нещо.

За момент той се загледа в мен безмълвно, после погледът му се сведе към кафето пред него.

— Трябва да ви разочаровам, господин Роуан — тихо рече той. — Ала не се сещам за нищо, което може да ви бъде от полза.

Имах чувството, че той не казва истината. Прояви подчертан интерес, когато споменах името на Брейди. В гласа му имаше твърде много омраза. Но и се страхуваше от нещо. Не знам от какво точно, но бях сигурен, че се страхуваше. После изведнъж ме осени една неочаквана мисъл. Всичко започна да идва на мястото си. Брейди знаеше нещо за него, с което го държеше в ръцете си.

На определен етап от разследванията около „Консолидейтид Стийл“ той се бе добрал до нещо, което би могло да навреди на Брейди. Представих си на какво бе способен Брейди в подобен случай. Щеше да намери слабото място на човека и щеше да го натиска, докато той се огъне. Правеше го с мен, сигурно го е направил и с Ливай. Каква друга причина би имал човек като него изведнъж да изостави обещаващата си кариера и да започне да се занимава с нещо толкова под неговите способности и квалификация?

— Трябва да има нещо — настоях аз. — Вие сте работил по случая „Консолидейтид Стийл“. Казаха ми, че по този въпрос знаете повече от всеки друг, като изключим Мат Брейди.

Отново двамата с жена му си размениха озадачени погледи.

— Страхувам се, че не знам нищо, което може да ви помогне — продължи да отрича той упорито.

Когато се изправих, почувствах безпомощността си. Навсякъде удрях на камък. Очевидно бях съсипан, а отказвах да го призная. Устата ми се сви в горчива усмивка.

— И вас ви държи с нещо — рекох аз.

Ливай не отговори, само ме погледна с непроницаем поглед.

Спрях се на прага и отново го погледнах.

— Имате ли нужда от партньор тук? — попитах иронично. — Или Мат Брейди ще достави и кучетата, когато реши да ме хвърли на тях.

От очите му сякаш изхвръкнаха искри.

— Идеята за кучетата е моя — избухна той. — Те са по-добри от хората. Те не знаят какво е предателство.

Излязох, тръгнах по дългата добре поддържана пътека към колата си и потеглих към града. Бях на половината път, когато чух клаксон зад себе си. Погледнах в огледалото. Беше жената на Ливай с комбито, което видях паркирано на алеята. Изтеглих се в дясно, за да може да мине.

Тя ме задмина, като вдигна облак прах, и спря близо до завоя пред мен. Паркира колата встрани от пътя, застана до нея и ми махна с ръка. Спрях колата си до нейната.

— Господин Роуан — обърна се тя към мен със странния си акцент. — Трябва да поговоря с вас.

Отворих вратата от нейната страна.

— Да, госпожо Ливай?

Тя се качи при мен и нервно запали цигара.

— Съпругът ми иска да ви помогне, но се страхува — бързо заговори тя. — Той се страхува да не сте човек на Брейди.

Изсмях се кратко.

— Не се смейте, господин Роуан. Не е никак забавно.

Смехът заглъхна в гърлото ми. Наистина не беше смешно. Само един глупак може да се смее на погребение. Още повече ако погребението е негово.

— Съжалявам, госпожо Ливай — извиних се. — Нямах това предвид.

Тя ме погледна с крайчеца на очите си.

— Има много неща, които съпругът ми би ви казал, но не смее.

— Защо? — попитах я. — Какво може да му причини Мат Брейди сега?

— Боб не е загрижен за себе си — отговори тя. — Той се страхува за мен.

Не можех да разбера. Какво общо би могъл да има с нея Мат Брейди? Трябваше да ми обясни.

— Мога ли да разговарям с вас? — попита ме тя, в гласа й звучеше молба.

В думите й долових дълбок подтекст. Те ми казваха много неща наведнъж. Приятел ли сте ми? Мога ли да ви вярвам? Няма ли да ни навредите? Мислех за всички тези неща, преди да й отговоря.

— Човек може да познава някого цял живот и никога да не разбере какво представлява всъщност — реших да бъда предпазлив. — После се случва нещо и ти разбираш, че всички хора, които познаваш, са нищо, а някой, когото никога не си виждал преди, ти подава ръка за помощ. Ето в това положение съм и аз сега. Никой от моите познати не е в състояние да ми помогне.

Тя дръпна от цигарата си, странните й сини очи гледаха надолу по пътя през предното стъкло. След малко започна тихо да говори:

— Когато за пръв път срещнах Боб Ливай, той беше весел, жизнерадостен млад човек, винаги с усмивка на лицето и с поглед в бъдещето. Имаше големи надежди и амбиции. — Цигарата догаряше в пръстите й и тя я загаси в пепелника на вратата. В гласа й се усещаше нотка на тъга. — Минаха много години, откакто го видях за последен път да се усмихва. Амбиции вече няма, а аз толкова отдавна се притеснявам, колкото и той. — Странните й очи погледнаха моите. — В моята страна имаме поговорка: „Няма тъга, която да не е родена от любов.“ Заради нашата любов, заради мен, съпругът ми трябва да живее в изгнание.

Тя взе нова цигара. Аз направих същото и й подадох огънче. Мълчах.

Тя ме гледаше, докато си палех цигарата.

— Ето защо той не смее да проговори. Не ме интересува дори ако си помислите, че е страхливец.

— Не си мисля подобни неща. Защо обаче не иска да говори?

— Мат Брейди е ужасен човек — започна да ми обяснява тя бавно. — Разбра, че Боб ме е довел нелегално в тази страна. Детективите му не можаха да открият нищо за Боб, но откриха за мен. Единственото, което Боб искаше, бе да сме заедно, затова купихме виза за Шанхай и фалшиви документи и така се озовах тук. Бяхме щастливи заедно, докато детективите на Мат Брейди не казаха на Боб, че знаят какво се е случило и че ако Боб не се откаже от случая, той ще уведоми властите. Боб направи единственото, което можеше. Напусна работа. За него това бе по-добър вариант, отколкото аз да се върна в Япония.

Спомних си какво ми бе казал Пол за случая „Консолидейтид Стийл“. Беше уреден със споразумение за съгласие, след като Ливай бе напуснал министерството. Без него случаят отиваше в забвение. Мат Брейди трябва да е бил наистина горд от себе си.

Не знаех какво да кажа. Тези нещастни хора бяха преживели достатъчно. Нямаше смисъл да им стоварвам и собствените си неприятности. Мълчах, оставих дима, изпуснат от ноздрите ми, бавно да се стеле. Гласът й привлече отново вниманието ми.

— Съпругът ми не е щастлив, господин Роуан.

Погледнах я озадачен.

— Виждам как всеки ден умира по малко — продължи тя. — Той е мъж, който работи като малко момче.

Разбирах какво има предвид, но не знаех защо ми го казва.

— С какво мога да ви помогна, госпожо Ливай? — попитах безпомощно. — Вече съм на края на силите си.

— Боб знае повече за Мат Брейди, за бизнеса му и лично за него, от всеки друг на света. — Тя наблюдаваше лицето ми. — Ако му дадете работа, той ще ви помогне.

— Мога да му дам работа веднага — казах й. — Но не мога да го заставя да я приеме. Току-що ми обяснихте защо.

Тя погледна цигарата си.

— Той не знае, че тръгнах след вас. Излъгах го, че отивам на пазар. Ще се върна и ще му кажа, че сме разговаряли и съм ви казала истината. Тогава той ще дойде при вас.

— Мислите ли? — попитах и слаба надежда замъждука отново в мен.

Тя излезе от колата и застана на пътя, вятърът развяваше косите край лицето й.

— Ще го накарам да дойде, господин Роуан — обеща тя спокойно. — Без значение какво ще ни струва. Не е приятно да си инструментът, с който умъртвяват съпруга ти.

Гледах след нея, докато се качи в комбито и направи обратен завой. Когато мина край мен, за да се върне, видях, че на колата бе нарисуван надпис „Кристал Кенълс“. Помаха ми с ръка, но на лицето й нямаше усмивка. Само напрегната съсредоточеност.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Комбито почти се бе скрило зад облак прах, после изчезна зад завоя и повече не се видя.

Погледнах часовника на таблото. Беше почти четири. Завъртях ключа и натиснах стартера. Мощният двигател леко избръмча и запали. Включих на скорост и потеглих. Трябваше да побързам, ако исках да бъда на коктейла на Елейн в пет часа.