Харолд Робинс
Никога не ме напускай (19)

Осемнадесета глава

Небето бе осеяно с милиони звезди, нощта бе ясна и мразовита. Седнах на стълбите и леко потреперих. Дръпнах от цигарата си. Бях твърде голям инат, за да се върна при тях. През прозорците на ярко осветената трапезария виждах как Пол и Мардж седят на масата и разговарят.

Погледнах къщата, после се загледах към дългата алея и живописно разположените, все едно че растяха сред самата природа, градини, които стигаха до улицата. Чудех се колко ли дълго ще мога да задържа всичко това, ако се наложи да приключа с бизнеса си. Пресметнах спестяванията си. Не много дълго. Всичко, което печелех, веднага инвестирах обратно в бизнеса, за да го разширя.

Пред къщата спря кола. Чух младежки гласове, после стъпките на Джийни по пътеката. Тананикаше си тихичко някаква песен. Усмихнах се на себе си. Детето не знаеше нищо. Всичко, което хвърчи, се яде. По-добре да е така.

Спря, когато ме видя да седя на стълбите.

— Татко! — възкликна тя. — Какво правиш тук?

Усмихнах й се.

— Вземам си малко въздух, скъпа — отговорих й.

Тя ме целува леко и седна до мен.

— Не съм казала на мама за подаръка — прошепна тя.

Не отговорих. Почти бях забравил за него. Както вървяха нещата, май нямаше изгледи да го купя.

Това умно дете — дъщеря ми. Колко бързо долови настроението ми.

— Нещо не е наред ли? — попита ме разтревожено тя и се взря в лицето ми. — Да не би да сте се скарали с мама?

Поклатих глава:

— Нищо подобно, миличка — отговорих. — Проблеми в бизнеса.

— О! — Тя сякаш не бе убедена.

Погледнах я. В този момент разбрах, че вече не е дете. Беше жена, с цялата грация, интуиция и загадъчност на пола си.

— Задаваш смешни въпроси. Какво те накара да ме попиташ за това?

Тя избегна отговора.

— Нищо — отвърна уклончиво Джийни.

— Трябва да има някаква причина — настоях аз.

Тя избягваше погледа ми.

— Държиш се странно напоследък, а мама ходи през цялото време тъжна.

Опитах да се засмея, но не успях. Нямаше да заблудя никого, освен себе си.

— Това е глупаво — възразих аз.

Тя отмести поглед към мен, ръката й се плъзна под моята. Изглеждаше вече успокоена.

— Видях снимката на онази госпожа Скайлер във вестника — каза Джийни. — Много е красива.

Направих се на глупак.

— Хубава е.

— Дядо мисли, че е влюбена в теб.

Изругах го на ум. Би трябвало да размисли добре, преди да изтърси подобно нещо.

— Познаваш го. — Опитах се да изглеждам безразличен. — Смята, че всички жени са луди по мен.

Очите й станаха замислени.

— Възможно е, татко. Не си някой немощен старец.

Усмихнах й се.

— Само преди няколко дни твърдеше, че съм стар глупак и не ми е останала капчица романтика. Помниш ли?

— Ти обаче можеш да се влюбиш в нея — настоя тя. — Подобни неща се случват. Видях веднъж една снимка на Кларк Гейбъл…

— Това е във филмите — прекъснах я аз. — Пък и аз не съм Кларк Гейбъл.

— Ти изглеждаш по-добре от него — рече бързо тя.

Погледнах я скептично. Лицето й бе сериозно. Засмях се, обзе ме топло чувство.

— Не ме ласкай, няма да постигнеш нищо.

Изведнъж тя се превърна отново в дете с целия романтичен плам на възрастта си.

— Нямаше ли да е страхотно, тате — прошепна Джийни, — ако тя беше влюбена в теб и трябваше да прекара живота си със съзнанието, че никога не може да те притежава?

Болката, почти забравена през последните няколко дни, започна отново да пулсира в мен. Събудена от устата на дъщеря ми…

Изправих се. Това преля чашата.

— Влез вътре. Чичо Пол е тук и иска да те види…

Спах лошо. Неясните звуци на нощта се блъскаха в прозорците, но не можеха да ме успокоят. Накрая първите сиви сенки на настъпващия ден пропълзяха в стаята. Нощта не ми даде отговорите, които търсех; може би прокрадващото се над хоризонта слънце щеше да ми посочи изхода. Затворих очи и задрямах…

На път за службата закарах Пол на летището. Той бе много мрачен.

— Поне ми позволи да поговоря с нея — настоя той, преди да се качи в самолета.

Поклатих глава.

Той ме погледна за момент.

— Ти… с твоята глупава гордост — промърмори Пол и протегна ръка.

Поех я, дланта му бе топла и приятелска. Погледна ме в очите.

— Надявам се всичко да свърши добре — искрено ми пожела той.

— Разбира се — изрекох с по-голяма увереност, отколкото чувствах. — Трябва.

Той тръгна към самолета.

— Късмет — извика ми Пол през рамо.

— Благодаря. — В походката му се усещаше униние. Спонтанно извиках след него: — Пол!

Той спря и се обърна към мен.

— Това е само първият рунд — казах му усмихнат.

— Кураж.

За момент лицето му остана безизразно, после изведнъж се усмихна широко.

— Ти си напълно смахнат — поклати глава Пол и леко ми махна с ръка.

Когато влязох, Мики тракаше като луда по машината.

— Намери Крис — поръчах й.

Тя кимна към вратата на кабинета ми.

— Вече те чака.

Повдигнах разбиращо едната си вежда. Той не си губеше времето. Влязох в кабинета си. Крис седеше на стола ми, на моето бюро. Пишеше нещо на лист хартия. Щом ме видя, вдигна поглед и започна да става от стола.

Реших да разиграя комедия и му махнах да остане на мястото си. Той ме погледна с любопитство. Не казах нищо, само седнах и вперих поглед в него.

След неколкоминутно мълчание започна да се чувства неудобно. Видях как червенина пропълзява над яката на ризата му. Продължавах да мълча.

Той прочисти гърлото си:

— Брад…

Усмихнах му се.

— Удобен стол, а, Крис?

Той подскочи като ужилен от стола.

Аз се изправих, продължавах да се усмихвам.

— Защо не си ми казал досега, че искаш да седнеш на него, Крис? — попитах кротко.

Той почервеня още повече.

Преди да е успял да каже и дума, аз продължих да говоря.

— Ако ми беше казал — гласът ми бе все още кротък, заобиколих край бюрото и седнах, — щях да ти намеря стол, който да прилича на него.

Той мълчеше; червенината изчезваше от лицето му. Крис възвръщаше самообладанието си.

— Ти не разбираш, Брад. Просто се опитвам да помогна.

— На кого? — изкрещях. — На себе си ли?

За пръв път, откакто се познавахме, го видях да излиза от кожата си.

— Някой тук трябваше да запази ума си трезв — изкрещя той на свой ред. — Ти проваляш тази агенция заедно със себе си, защото не те е грижа за нищо друго, освен за теб самия!

Започнах да се чувствам по-добре. Усетих под себе си почва, която познавах. Този подъл благовъзпитан маниер в бизнеса — да се забива нож в гърба, никога не ми бе харесвал. На Трето Авеню бяхме свикнали винаги да уреждаме споровете си открито.

— Къде, по дяволите, беше вчера? — попитах го аз.

— Опитвах се да спася агенцията от Мат Брейди — обясни ми Крис. — Отидох в кабинета му и сключих с него сделка.

— Каква сделка? — повиших тон. — Почти всичките ни клиенти се оттеглиха, а останалите ще го направят днес.

Той кимна студено.

— Знам. В деня, в който отказа да го приемеш, той ми каза, че ще ни съсипе.

— Кой му даде списъка на всичките ни клиенти, за да ни съсипе толкова бързо? — Станах от стола си. — Да не би да смяташ, че това е начинът да ми помогнеш?

Лицето му почервеня.

— Той поиска някои справки.

Усмихнах се.

— Това не е много убедително, нали Крис? — Заобиколих бюрото и го погледнах. — Нима се надяваш, че ще ти повярвам?

Той ме погледна втренчено. Тонът му бе студен и възвърнал самоувереността си:

— Не давам пет пари в какво ще повярваш. Аз се чувствам отговорен за всички хора, които работят тук.

Не мога просто да стоя и да гледам как трудът им отива на вятъра.

— Колко благородно от твоя страна — подиграх му се аз. — И Юда е обичал другите. Какви са твоите трийсет сребърника?

Очите му горяха, вперени в моите. Виждах блясъка на амбицията в тях. Беше сигурен, че съм победен.

— Брейди ще прекрати атаката си, ако напуснеш — рече Крис.

— Става дума за едно дискретно партньорство, за което вече ми говори по телефона, нали? — престорих се, че проявявам интерес.

Той поклати глава.

— Готов съм да ти предложа справедлива цена за компанията. Трябва да напуснеш за доброто на всички.

Отново седнах.

— Какво наричаш ти справедлива цена? — попитах го.

Той се поколеба за момент.

— Петдесет хиляди.

Голяма оферта. Чистата печалба на агенцията беше повече от сто и петдесет хиляди долара годишно.

— Защо си толкова щедър? — попитах саркастично.

— Щедър съм — отвърна той упорито. — Блажа себе си, Брад; ти си разорен. Нямаш достатъчно поръчки да плащаш наема, да не говорим за нещо друго.

Това бе вярно, но нямаше значение. Ако трябваше да фалирам, щях да го направя. Да съм проклет обаче, ако позволя някой да получи съграденото от мен с толкова усилия и достойнство.

— Мат Брейди ще те финансира, така ли? — попитах го. — И това ли е част от сделката?

Той не отговори.

Изучавах го в продължение на минута. Той ме погледна на свой ред.

— Крис — започнах спокойно.

За миг видях пламъчето на триумфа да проблясва в очите му, когато се приведе в очакване към мен.

— Почти съм изкушен да взема мангизите и да ти оставя агенцията — заговорих тихо. — Но аз нося по-голяма отговорност от теб за хората, които работят тук. Виждаш ли, аз съм създал всичко това и съм им осигурил възможност да работят. За мен най-лесното нещо на света е да взема мангизите и да се заема с нещо друго. Ще се оправя.

— Разбира се, Брад — увери ме той енергично, очевидно надушил стръвта. — Ти можеш да се справиш с всичко.

Оставих го да си мисли, че съм тръгнал натам, накъдето ме тласкаше.

— Наистина ли мислиш така, Крис? — попитах аз, сякаш се съмнявах.

Той вече бе налапал въдицата и яростно се бореше да погълне стръвта.

— Ти си един от най-добрите в този бранш, Брад — ласкаеше ме той. — Няма агенция, която не би дала мило и драго за теб. Името, което си създаде тук, говори само по себе си. Виж какво постигна, след като започна от нищо.

— Убеди ме, Крис.

Той стана, в очите му се четеше триумф.

— Знаех, че ще проявиш разум, Брад. — Той заобиколи бюрото и ме потупа по рамото. — Казах на господин Брейди, че ще се вслушаш в разумни аргументи.

Погледнах го, сякаш бях объркан.

— Струва ми се, че не си ме разбрал, Крис. — Ръката му падна от рамото ми и челюстта му се отпусна. — След като съм толкова добър — продължих аз, — оставам тук. Ще се справим с положението. Отговорността ми към персонала е твърде голяма, за да си позволя да ги предам и да се отнеса с тях като с роби.

— Но, Брад — опита се да каже нещо той, — аз…

Прекъснах го.

— И на теб, и на Мат Брейди не бих поверил дори кучето си — заявих с най-студения си тон. — Камо ли човешки същества. — Натиснах копчето на бюрото си.

По вътрешната линия се чу гласът на Мики:

— Да, Брад.

— Искам целия персонал, включително и портиера, в кабинета си, веднага.

— Разбира се, Брад — отговори тя и изключи.

Обърнах се към Крис. Стоеше, сякаш бе пуснал корени.

— Защо си още тук, скъпи? — усмихнах се. — Ти не живееш тук.

Той направи опит да заговори, после размисли и тръгна към вратата. Когато я отвори, видях, че по-голямата част от персонала е вече в стаята на Мики и чака. Хрумна ми нещо.

— Крис! — извиках след него аз.

Той се обърна с ръка на бравата.

Казах го достатъчно високо, така че да го чуят всички. Подбрах думите си така, че да прозвучат по-ефектно:

— Уведоми секретарката ми къде да ти препраща пощата. При Мат Брейди или при дявола? — Разсмях се. — Защото според мен между тях голяма разлика няма.