Харолд Робинс
Никога не ме напускай (6)

Пета глава

Когато в понеделник отидох на работа, бях възвърнал напълно собственото си аз. Бях премислил и най-малките подробности. Ще обядвам с нея, ще бъда вежлив и отзивчив, но само толкова.

Усмихнат, седнах да прегледам сутрешната си поща. Недоумявах как съм могъл да оглупея дотолкова! Би трябвало да съм по-разумен. Времето ми беше минало. Четирийсет и три бе солидна възраст.

В живота на мъжа има период, в който жената е всичко, а сексът е синоним на любовта. Така е, докато си млад, а на четирийсет и три? На четирийсет и три има други неща, за които трябва да мислиш. Това е част от възмъжаването и съм го видял у почти всички мъже, които познавам. На четирийсет и три сексът и любовта изискват твърде много енергия, много повече изтощават емоционално и физически. А се нуждаеш от тази енергия за други неща. За бизнес например.

Чувал съм някой да казва, че бизнесът е американският заместител на секса. Колкото по-възрастен става мъжът, толкова повече отслабва влечението му към жените и той търси да се изяви другаде. Това е причината много мъже да правят от работата си любовница. Затова и толкова много жени са нещастни, което пък е нормалният риск в брака. Бях го разбрал. Всеки мъж има определени възможности, а аз бях достатъчно умен, за да знам какво мога и какво не. Освен това тя бе племенница на Мат Брейди и не виждах никакъв смисъл да си навличам неприятности.

Когато наближи един часа, почти бях забравил за уговорката ни да обядваме заедно. Сутринта бе напрегната, пък и аз бях създал от работата си много взискателна любовница. Звънецът на вътрешната линия иззвъня и аз нетърпеливо натиснах копчето:

— Госпожа Скайлер е тук. — Думите отекнаха в ушите ми.

Рязко поех дъх. Възбудата бързо нарастваше в мен.

— Покани я да влезе — казах и се изправих.

Няма що, много ме биваше; нали всичко бях предвидил. Само преди миг изобщо не мислех за нея. Тя нямаше никакво значение за мен, но сега имаше. Разбрах го, докато чаках вратата да се отвори. Нямах търпение. Исках да изтичам до нея и да я отворя. Поисках да изляза иззад бюрото си, но тя вече влизаше в кабинета ми.

Въобразявах си, че няма да ми се случи отново. Не може да ми се случи отново. Случило се бе първият път, когато я видях, но повече няма да се случи. Вече знам какво представлява тя. Няма да сваля гарда си отново! Но отново сгреших.

Тя ми се усмихна, а аз усетих, че не мога да говоря.

— Здравейте, Брад. — Гласът й бе нисък и топъл.

За момент се поколебах; после прекосих стаята и поех ръката й.

— Елейн! — Меките й хладни пръсти изгаряха дланта ми. — Елейн — повторих аз. — Толкова се радвам, че дойдохте.

Тя започна да се смее, направи няколко весели, незначителни забележки, но когато ме погледна в лицето, думите заседнаха в гърлото й. Сянка премина през очите й и тя отмести поглед от мен.

— Съжалявам, Брад — почти прошепна тя и освободи ръката си. — Не мога да обядвам с вас.

— Защо? — изтърсих аз.

Тя продължаваше да не ме гледа.

— Бях забравила за един предишен ангажимент. Минах само за да ви се извиня.

Гледах я. Чистият й нежен профил се врязваше дълбоко в съзнанието ми. Почувствах как една студена тръпка прогонва възбудата ми. Изведнъж се ядосах.

— Вие се шегувате! — обвиних я безцеремонно.

Тя не отговори.

Пристъпих към нея.

— След като имате друга среща, трябваше да ми се обадите — казах й грубо. — Не беше необходимо да идвате. В този град има достатъчно телефони.

Тя се обърна към вратата и понечи да си тръгне. Имах усещането, че се задушавам от гняв и безпомощност. Сграбчих я за раменете и я обърнах към себе си.

— Защо ме лъжете? — настойчиво попитах, като я гледах право в лицето.

Очите й блестяха от влага.

— Брад, не ви лъжа — изрече тя с отмалял глас.

Не обърнах внимание на отказа й.

— От какво се страхувате, Елейн? — попитах я дрезгаво.

Усетих как се отпуска в ръцете ми, сякаш я напуснаха всичките й сили. Очите й вече бяха пълни със сълзи.

— Оставете ме да си тръгна, Брад — прошепна тя. — Преживях достатъчно неприятности.

Тихият й глас ми подейства като студен душ, който изми гнева ми. Свалих ръцете си и бързо се върнах зад бюрото. Отпуснах се тежко на стола си. След малко я погледнах.

— Добре, Елейн. Идете си, щом искате така.

Тя се поколеба и също ме погледна.

— Брад, съжалявам.

Не отговорих.

Гледах след нея, докато вратата се затвори, после вперих унило поглед в бюрото си. Несъмнено тя имаше право. Нямаше спор. Само си търсех белята. Тя не бе жена, с която можеш да се забавляваш известно време и после да я зарежеш. Тази дама бе от класа и единственият начин да бъдеш с нея бе да останеш завинаги.

Пъхнах цигара в устата си и я запалих. Може би това бе най-доброто нещо, което можеше да ми се случи. Четирийсет и три бе твърде зряла възраст, за да се връщаш към мечтите на младостта си.

Денят някак си мина и когато телефонът иззвъня към пет часа, у мен бе останала само смътната болка за нещо пропуснато. Вдигнах слушалката.

— Обажда се Пол Реми, шефе — съобщи ми Мики.

Превключих на външната линия.

— Пол, как си? — попитах го.

— Чудесно, Брад — отвърна той. — Свободен ли си да вечеряме днес?

Нескрита изненада се прокрадна в гласа ми:

— Разбира се. Откъде, по дяволите, се обаждаш?

— От града — засмя се той на изненадата ми. — Трябваше да оправя някои работи на Шефа. Едит дойде с мен, за да пазарува. Хрумна ми гениалната идея да ти се обадя да вечеряме заедно, но трябва да е по-раничко. Връщам се със самолета в девет часа.

— Чудесно. — Постарах се гласът ми да прозвучи колкото може по-сърдечно. — Какво ще кажеш да се срещнем на Двайсет и първа улица в шест часа? Ще вечеряме и после аз ще те закарам на летището.

— Добре — съгласи се той. — Ще се видим там.

Затворих телефона и погледнах през прозореца.

Почти се беше стъмнило, падаше онази изненадваща тъмнина, която идва твърде рано в края на есента. Почувствах се уморен. Единствено исках да си отида вкъщи, да пропълзя до леглото и да проспя това смътно чувство на неудовлетвореност у себе си. Налагаше се обаче да свърша още някои неща.

Вдигнах слушалката и позвъних вкъщи. Обади се Мардж.

— Няма да се прибера за вечеря, мила — съобщих й. — Пол е тук и ще вечерям с него. Искаш ли да дойдеш с нас? — попитах я аз.

— Не — отвърна тя. — Ще вечерям с Джийни и ще си легна рано. Прекарайте приятно, момчета.

— Добре, мила. Довиждане засега.

Обърнах се към бюрото си и дочетох офертата ни за реклама на Американския институт за стомана. Парафирах я и я изпратих в кабинета на Крис. Вече бе станало шест часа. Трябваше да тръгвам.

Вечерта бе студена, а въздухът — свеж. Поех си дълбоко дъх и реших, че няма да ми навреди, ако походя няколко пресечки пеша. Спуснах се по Медисън Авеню към Петдесет и втора улица, а оттам — към ресторанта.

Метрдотелът дойде при мен, още когато оставях шапката си в гардероба.

— Господин Роуан. — Беше самата вежливост. — Господин Реми ви очаква. Оттук, моля.

Когато приближих масата, Пол се изправи. Едит седеше от дясната му страна. След като се здрависах с него, обърнах се към нея и се усмихнах.

— Едит, каква приятна изненада. Мардж ще е толкова разочарована, че не ни предупреди за идването си.

Тя се усмихна на свой ред.

— Стана неочаквано, Брад. Радвам се, че те виждам.

— И аз — отвърнах и седнах. — Всеки път, когато те видя, изглеждаш по-млада от предишния.

Тя се засмя.

— Добрият стар Брад — каза тя, но знаех, че й беше приятно.

Забелязах, че на масата е сложен и четвърти прибор. Погледнах въпросително Пол.

— Чакаме ли някого?

Той понечи да отговори, но Едит го изпревари.

— Вече не. Ето я, идва.

Видях, че Пол наднича през рамото ми и започва да се изправя. Автоматично го последвах. Обърнах се.

Мисля, че и двамата се видяхме в един и същи момент. В очите й проблесна пламъче, после бързо угасна. Като че ли се поколеба за миг, после продължи към масата.

Протегна ръка.

— Господин Роуан — обърна се официално към мен. — Радвам се отново да ви видя.

Поех ръката й. Пръстите й потрепваха от вълнение в дланта ми. Държах стола й, докато седне. Едит се наведе напред усмихната.

— Днес в последната минута Елейн реши да обядва с мен и да излезем заедно на пазар, Брад. Има толкова изтънчен вкус. Изкупихме половината магазини в Ню Йорк.

— Надявам се да сте ми оставили достатъчно пари да платя вечерята — пошегува се Пол.

Едит му каза нещо, но аз не чух какво. Нямаше да чуя нищо, дори сградата да се бе стоварила върху мен. Гледах Елейн, очите й бяха изпълнени със синя мъгла и болка. Устните й бяха така меки, червени и топли. И единственото, за което си мислех, бе колко хубаво би било да я целуна.