Харолд Робинс
Никога не ме напускай (5)

Четвърта глава

Иззвъня телефонът. Беше Крис.

— Счетоводителят току-що потвърди печалбата ни за миналия месец — съобщи ми той.

Погледнах Елейн.

— Извинете ме за момент — усмихнах й се. — Работа.

— Разбира се — кимна тя.

— Добре, давай — подканих го.

— Печалба преди облагането с данъци — двайсет и една хиляди; след плащането на данъците — девет хиляди — каза той с отегчения си сух глас.

— Добре. Чети поред.

— Разполагаш ли с време? — попита той с лек сарказъм в гласа си.

— Да — студено отвърнах аз.

Той започна да изрежда колони числа от баланса за приходи и разходи. Не им обърнах никакво внимание. Наблюдавах нея.

Стана от стола си и отиде до стената, където започна да разглежда рекламните мостри. Харесваше ми как се движи, как се държи, как навежда глава на една страна, за да разгледа по-добре скиците. Изглежда, почувства втренчения ми в гърба й поглед, защото неочаквано се обърна и ми се усмихна.

Отвърнах на усмивката й, тя се върна до бюрото и седна на стола. Накрая Крис свърши и затвори телефона.

— Съжалявам — извиних й се.

— Не се извинявайте, разбирам. — Хвърли поглед към скиците на таблото. — Твърде необичайни реклами. Не продават нищо определено, а само демонстрират функциите на стоманата.

— Именно това се очаква от тях. Това е част от специална кампания, която разработваме за Американския институт за стомана.

— О, институционната рекламна кампания? — възкликна тя.

— Вие сте чували за нея?

— Тя е единственото нещо, за което слушам през последните две седмици. — Погледнах я озадачено и тя ми обясни. — Чичо ми, Матю Брейди, е председател на Управителния съвет на „Консолидейтид Стийл“. Прекарах две седмици в дома му, преди да пристигна тук.

Подсвирнах. Мат Брейди беше последният от старите крале в стоманодобивната промишленост. Пират до мозъка на костите си. Безскрупулен, хладнокръвен, безмилостен. Знаех, че е орехът, който трябва да счупим, за да постигнем целта си. Именно той бе човекът, от когото Крис се страхуваше.

Тя започна да се смее.

— Такова изражение се изписа на лицето ви! За какво мислите?

Втренчих се в очите й и реших, че с тази жена трябва да съм честен докрай.

— Мислех си, че сигурно съдбата ме покровителства. Можех да ви изпъдя от кабинета си, без да разбера, че Мат Брейди ви е чичо. Това щеше да е краят на опитите ми да проникна в стоманодобивния сектор.

— Мислите ли, че това щеше да има някакво значение за мен? — попита тя и усмивката изчезна от лицето й.

— Не, не — поклатих глава. — Не за вас. Но щеше да има за мен, ако ви бях чичо. Ако бях Мат Брейди, никой нямаше да си позволи да се държи лошо с вас.

Смехът се върна в очите й.

— Тогава вие не познавате чичо ми. Когато става дума за бизнес, личните отношения нямат никакво значение за него.

— Така съм чувал и аз. — Бях чувал и по-лоши неща, но не го казах.

— Но иначе е очарователен и аз много го обичам — добави тя бързо.

Усмихнах се сам на себе си. Не беше никак лесно да си представя Мат Брейди като очарователен човек. Мат Брейди, който до стената бе притиснал по време на миналата рецесия всички малки стоманодобивни компании и после ги бе изкупил на безценица. Един господ знаеше колко хора бе съсипал с този елементарен алтруистичен жест.

Погледнах към бележките си.

— Да не се отвличаме. Нека се върнем към нашия проблем. Неприятното при тези кампании е, че на обществеността й е дошло до гуша и не иска да слуша за човешкото нещастие. Но смятам, че ще успеем да се справим, ако сте достатъчно смела.

Тя стисна устни.

— Ще направя каквото зависи от мен, за да помогна.

— Добре. Тогава ще организираме цяла поредица интервюта във вестниците, по радиото и телевизията с вас. Ще им разкажете вашата собствена история. Трябва да прозвучи съвсем лично.

Сянка падна над очите й. Никога досега не бях виждал лице, което криеше толкова много болка. Импулсивно хванах ръката й. Тя я остави спокойно, без да помръдне, в моята.

— Тогава не трябва — побързах да я успокоя в желанието си да я накарам да забрави болката. — Има и други начини. Ще ги открием.

Безмълвно освободи ръката си и сложи длани в скута си. Очите й бяха неподвижни.

— Имате право, ще го направим. Това е най-добрият начин.

Имаше кураж, истински кураж. Мат Брейди нямаше основания да се срамува от племенницата си.

— Това се казва добро момиче — похвалих я.

Вътрешната линия позвъни и аз натиснах копчето.

— Да?

Гласът на Мики беше безизразен като звън на метал.

— Шест и половина е, шефе, а тази вечер имам важна среща. Искаш ли да остана?

Погледнах часовника си и изругах. Нямах представа, че е толкова късно.

— Тръгвай си, Мики. Ще се оправя сам.

— Благодаря, шефе — чу се отново гласът й. — Можеш да оставиш десетачката на бюрото ми. Лека нощ.

Прекъснах връзката и се обърнах към Елейн. Тя ми се усмихваше.

— Не възнамерявах да ви задържам до толкова късно, Брад — извини се тя.

— Нито пък аз вас.

— Но вие ще закъснеете за вечеря, докато аз разполагам с времето си — отбеляза Елейн.

— Мардж няма да се сърди — отвърнах бързо. — Свикнала е.

Запъти се натам, където бе оставила чантата си.

— Въпреки това е по-добре да тръгвам — тя извади дълга, елегантна гилза червило и започна да черви устните си.

Наблюдавах я.

— Но ние не сме стигнали доникъде — у мен се надигна странно нежелание да я видя как си отива. — А утре вие се връщате във Вашингтон.

Тя ме погледна над огледалото си.

— Но ще се върна следващата седмица. — Провери как е нанесла червилото и започна да затваря гилзата.

— Тогава ще наваксаме.

— Нещата никога не отиват на добре, ако ги изоставиш и после отново да се заемеш с тях — чух се да казвам.

Очите й ме гледаха съсредоточено.

— Тогава какво предлагате? — попита тя.

С всеки изминал миг все повече се изненадвах от себе си.

— Да излезем и да вечеряме заедно, ако нямате други ангажименти — предложих веднага. — После можем да се върнем и да довършим всичко.

Погледна ме за момент в очите, после едва забележимо поклати глава.

— По-добре — не. Не бих искала да провалям вечерта ви. Достатъчно ви притеснявах досега.

Приближих се и й помогнах да облече коженото си сако.

— Добре — разочарованието прозираше в гласа ми.

— Тогава да пием по едно питие?

Тя се обърна и ме погледна право в очите.

— Какво очаквате от мен, Брад?

Изненадата на лицето ми не бе съвсем искрена.

— Не очаквам нищо. Непременно ли човек трябва да очаква нещо, ако покани една жена да изпият по нещо заедно?

Тя остана сериозна.

— Не непременно. Но вие не ми правите впечатление на мъж, който се шляе нагоре-надолу и черпи жените с питиета.

Усетих, че се изчервявам.

— Вярно е, не съм такъв.

Очите й все още се опитваха да отгатнат намеренията по лицето ми.

— Тогава защо каните именно мен?

Почувствах се неловко и се смутих като момче, което е поканило момиче на среща и е получило категоричен отказ. Все пак намерих приемлив отговор.

— Защото съжалявам за държанието си и искам да ви го докажа.

Лицето й се отпусна и част от напрежението изчезна.

— Не е необходимо да го правите, Брад — тихо рече тя. — Вече го доказахте.

Не отговорих.

— Лека нощ, Брад — тя протегна ръка, — и благодаря.

Взех ръката й. Беше малка и лека, усещах мекотата на кожата й с пръстите си. Погледнах я за миг, лакираните в коралов цвят нокти проблеснаха към мен. Усмихнах се.

— Лека нощ, Елейн.

— Ще се върна отново в понеделник и тогава можем да се срещнем, ако ви бъде удобно — предложи тя.

— Когато кажете — продължавах да държа ръката й. Усещах как пулсът препуска в слепоочията ми.

Тя отмести поглед към ръката си и я освободи внимателно. Видях, че лицето й почервеня. Обърна се и тръгна към вратата.

— Ако пристигнете в града по-рано — извиках след нея, — нека обядваме заедно.

Тя спря и се обърна към мен.

— Къде?

Облегнах се с ръце на бюрото зад мен.

— Вземете ме оттук около един.

— Договорихме се — каза, все още, без да се усмихва.

Изчаках, докато вратата се затвори след нея, заобиколих бюрото, си и седнах. Вперих очи във вратата.

С ноздрите си продължавах да усещам парфюма й. Поех дълбоко дъх и ароматът изчезна. Приведох се и вдигнах телефона, за да се обадя на Мардж, че ще се прибера за вечеря към осем.

По пътя към къщи продължавах да мисля за нея. Колкото повече мислех, толкова повече се ядосвах на себе си. Какво всъщност ставаше с мен? Тя не беше най-красивата жена, която съм виждал през живота си. Нито най-сексапилната. Не беше този тип.

Докато вечеряхме, разказах на Мардж всичко за нея и как съм се държал, когато влезе в кабинета ми.

Мардж ме изслуша мълчаливо с присъщото за нея внимание и когато свърших, леко въздъхна.

— Защо въздишаш? — попитах я бързо.

— Бедната жена — рече тя бавно. — Бедната, нещастна жена.

Втренчих се в нея сякаш току–що бе светнала лампите в някоя тъмна стая и аз виждах отново. Това беше истината. Мардж попадна право в целта. Всъщност Елейн Скайлер не означаваше нищо за мен. Бях изпаднал в това състояние, защото я съжалявах.

Почувствах се по-добре, започнах да идвам на себе си. Това трябваше да е причината. Когато си лягах, бях напълно убеден, че е така.

Но грешах. И го разбрах в мига, в който тя влезе отново в кабинета ми.