Харолд Робинс
Никога не ме напускай (32)

Тридесет и първа глава

Беше почти полунощ, когато застанах пред милосърдната сестра в синя униформа в приемната на болницата. Съблякох палтото си, докато тя прелистваше регистрационните карти пред себе си. През стъклената врата можех да видя как таксито, което ме докара от летището, се отдалечава от болницата.

Край регистратурата премина монахиня в сива одежда.

— Сестра Анджелика — извика след нея сестрата от регистратурата.

Колежката й се обърна.

— Да, Елизабет?

— Това е господин Роуан — представи ме сестрата. — Бихте ли го завели до осемдесет и втора? Синът му е там.

Лицето на монахинята излъчваше благост.

— Последвайте ме, моля — вежливо ме покани тя.

Качихме се с асансьора, който беше на самообслужване.

— Няма служители след десет часа — извини се тя и натисна копчето.

Слязохме на осмия етаж и тръгнахме по боядисания в синьо коридор. От него тръгваше друг коридор и ние завихме по него. В края му зърнах дребна фигура, свита на пейка пред една от стаите.

Затичах се и оставих сестрата зад себе си.

— Мардж! — извиках.

Когато стигнах до нея, тя повдигна лице. Безпокойството и изтощението бяха врязали дълбоки бръчки по него.

— Брад! — издума тя с пресипнал глас, глас на човек, плакал дълго. — Брад, ти дойде!

Тя се олюля и щеше да падне, ако не бях я подхванал.

— Как е той? — попитах разтревожено.

Тя започна да плаче.

— Не знам. Според лекарите било още рано да се каже. Още не бил стигнал до кризата. — Тя ме погледна и сивите й очи ми напомниха за Елейн. Бяха пълни със същата болка.

Не можех да гледам тези очи. Хвърлих поглед към затворената врата.

— Можем ли да го видим? — попитах я.

— Казаха, че ще можем да надзърнем към полунощ.

— Ами че то е почти полунощ — обърнах се въпросително към сестрата.

— Ще доведа доктора — тя тръгна по коридора и изчезна в една от стаите.

— По-добре седни. — Заведох Мардж обратно на пейката и седнах до нея.

Лицето й бе бледо и източено. Запалих цигара и я сложих между устните й. Тя дръпна нервно от нея.

— Яла ли си нещо? — попитах я.

Тя поклати глава.

— Не можах. Нямам апетит.

По коридора се чуха стъпки. Погледнахме натам. Сестра Анджелика се връщаше с лекаря.

— Сега можете да надникнете — вежливо ни покани той. — Но само за минутка. — Докторът отвори вратата.

Тихо прекрачихме прага. Чух, че Мардж затаи дъх, когато го видяхме, и почувствах как ноктите й се впиват в ръката ми.

Тялото му бе скрито в огромен метален дихателен апарат, показваше се само върхът на главата му. Гъстата му черна коса лъщеше от пот. Клепките му бяха плътно затворени върху бялото му като платно лице. Малка черна тръбичка излизаше от едната му ноздра и отиваше в кислородната бутилка до него, дишането му бе измъчено и учестено.

Мардж пристъпи напред, за да го докосне, но лекарят я спря шепнешком:

— Не го безпокойте. Сега си почива и скоро ще има нужда от цялата енергия, която може да събере.

Мардж остана притихнала, с ръка в моята, и ние гледахме нашия син. Устните й се движеха, сякаш му говореше, но от тях не се изтръгна нито звук.

Погледнах по-отблизо Брад. Той беше моята плът и аз почти усещах болката му. Плод на титаничното изригване от слабините ми, сега той лежеше безпомощен — частица от мен, чието страдание не бях в състояние да облекча.

Припомних си последния ни разговор, преди да замине за колежа тази есен. Подигравах му се, че не е достатъчно тежък и че се е записал лекомислено в отбор по американски футбол. При твоята височина, казах аз, е по-добре да играеш баскетбол. Той е по-безопасен и ако си средно добър, би могъл да печелиш петдесет хиляди годишно като професионален играч.

Не можех да си спомня какво бе отговорил, но бе направо шокиран, че мога да се шегувам с подобно нещо.

А сега лежеше обвит в парче метал, което дишаше вместо него, защото тялото му беше твърде съсипано, за да издържи. Моето малко момченце. Обикновено обикалях на ръце с него всяка нощ, когато се разплачеше. Най-силните дробове на света, оплаквах се тогава. Сега не бих се оплаквал. Нищо не беше достатъчно силно. Дори и аз не можех да дишам вместо него. Само металното чудовище, чиито бели студени стени проблясваха зловещо на болничната светлина.

— Нека го оставим сам — прошепна докторът.

Обърнах се към Мардж. Тя изпрати въздушна целувка на спящото момче, аз я взех за ръка и последвахме лекаря навън от стаята. Вратата се затвори тихо след нас.

— Кога ще знаем нещо, докторе? — попитах.

Той вдигна безпомощно рамене.

— Не мога да ви кажа, господин Роуан. Все още не е стигнал до кризата. Може да продължи един час, а може и една седмица. Никой не знае.

— А… ще има ли трайни последици?

— Не можем да кажем нищо, докато не настъпи кризата, господин Роуан — повтори той. — След като премине, можем да проверим и да открием какви поражения са нанесени. Отсега мога да ви кажа едно-единствено нещо.

— Какво е то, докторе? — попитах го нетърпеливо.

— Правим всичко, което е в човешките възможности. Опитайте да не се притеснявате или да не изпреварвате събитията. Няма с нищо да помогнете, ако й вие се поболеете. — Той се обърна към Мардж. — Отдавна сте тук — любезно рече той. — Време е да си починете.

Тя обърса очи с опакото на ръката си.

— Не съм уморена.

— Накарайте я да си почине, господин Роуан — посъветва ме той. — Можете да видите сина си отново едва в осем сутринта. Лека нощ. — Той се обърна и тръгна по коридора.

Проследихме го с поглед, докато се прибра в стаята си, после се обърнах към Мардж.

— Чу какво каза докторът.

Тя кимна.

— Хайде тогава. В кой хотел сме?

— Не съм отседнала никъде — безразлично отговори тя. — Дойдох направо от летището.

— Долу има телефон, който можете да използвате — обясни ни сестра Анджелика. — Оттам можете да потърсите хотел.

Благодарих й.

— Къде е чантата ти? — попитах Мардж.

— На регистратурата — отвърна тя.

Бавно се отправихме към асансьора. Когато долу излязохме от него, отидохме на регистратурата.

— Телефонът е направо по коридора — насочи ме сестра Анджелика.

Оставих ги на регистратурата, а аз отидох и се обадих по телефона за хотел и такси. Когато се върнах, двете ги нямаше. Наведох се към сестрата.

— Къде отиде жена ми? — попитах я.

Тя вдигна поглед от списанието пред себе си.

— Мисля, че отиде до параклиса със сестра Анджелика — тя посочи с ръка. — Подминавате асансьора и влизате в първата врата вдясно.

Параклисът бе малък, облян от златната светлина на проблясващите върху олтара свещи. Застанах за миг на прага и се огледах. Мардж и сестра Анджелика бяха коленичили с приведени глави. Бавно тръгнах по късата пътека и коленичих до Мардж.

Погледнах я. Ръцете й лежаха сключени върху парапета, а челото й докосваше пръстите. Устните й се движеха, очите й бяха затворени, но тя знаеше, че съм до нея. Почувствах как се доближава леко към мен.