Харолд Робинс
Никога не ме напускай (2)

Първа глава

Наблюдавах я в ъгъла на огледалото, докато се бръснех. Вратата на банята бе отворена и я виждах как седи в леглото. Дългата й червеникавокафява коса падаше като водопад по нежните й бели рамене, които се подаваха от нощницата. Младее, помислих си гордо. Като я погледне човек, никога не би предположил, че след три седмици се навършват двайсет години от сватбата ни.

Двайсет години. Две деца — момче на деветнайсет и момиче на шестнайсет, — а тя все още приличаше на дете. Беше стройна, с дребен кокал и продължаваше да носи същия номер дрехи, както в деня, в който се оженихме. Сивите й очи бяха все така големи, искрящи и дръзки, както тогава, а устните й — пълни и меки. Изглеждаха добре дори без червило. Бяха топли и свежи, излъчваха здраве, а брадичката й бе закръглена, но и леко квадратна и издаваше прям характер.

Видях я как става от леглото и намята халата си фигурата й не се бе променила — гъвкава, младежка и вълнуваща. Проследих движенията й извън огледалото, след което сериозно се заех с бръсненето. Потърках брадата си с пръсти.

Беше все още грапава, както винаги. Трябваше да се обръсна два пъти и едва тогава кожата ставаше гладка. Взех четката и започнах отново да сапунисвам лицето си. Изведнъж осъзнах, че си тананикам.

Погледнах се изненадан в огледалото. Обикновено не тананикам, докато се бръсна. Не изпитвам никакво удоволствие от бръсненето — напротив, мразя го. Ако можех, щях да си пусна гъста черна брада.

Мардж ми се смее винаги, когато се оплаквам от бръсненето.

— Защо не станеш изкопчия? — казваше ми тя. — Телосложението ти е съвсем подходящо.

Лицето ми също е подходящо. Това ме убеди, че не бива да съдиш по външния вид на хората с какво припечелват хляба си. Моето бе едно от онези едри и груби лица, които обикновено се свързват с мъже, работещи тежък физически труд на открито, а всъщност дори не можех да си спомня кога за последен път съм помагал в градината.

Започнах отново да се бръсна и продължих да си тананикам под носа. Бях щастлив — защо да крия? И беше наистина чудесно, че тези неща можеха да се случат на мъж след двайсетгодишен брак.

Плиснах малко одеколон на лицето си, изплакнах самобръсначката и започнах да реша косата си. Една точка в моя полза. Все още имах доста коса, макар че бе почти побеляла през последните пет години.

Спалнята бе празна, когато се върнах в нея, но на леглото ми бяха проснати чиста риза, вратовръзка, чорапи, бельо и костюм. Усмихнах се сам на себе си. Мардж никога не разчиташе на вкуса ми. Предпочитах комбинации от ярки цветове, но тя твърдеше, че не подхождат на работата, която върша. Трябвало да изглеждам изпълнен с достойнство.

Не съм бил винаги такъв, какъвто съм сега. Само през последните осем-девет години. Преди можех да си нахлузя конски чул и да ми се размине безнаказано. Но вече не съм просто един от многото рекламни агенти. Сега съм съветник по връзките с обществеността с трийсет хиляди, а не с три хиляди долара годишен доход. И с кабинет в една от новите сгради на Медисън Авеню, за разлика от едно време, когато имах малко бюро в помещение с размерите на телефонна кабина.

Все пак, когато се погледнах в огледалото облечен, трябваше да призная пред себе си, че Мардж бе права. Старото момче изглеждаше стабилно. Дрехите правеха нещо в моя полза. Омекотяваха грубите черти на лицето ми и му придаваха добър, надежден израз.

Когато слязох на закуска, Мардж вече седеше на масата и четеше някакво писмо. Отидох до нея и я целунах по бузата:

— Добро утро, мила.

— Добро утро, Брад — отвърна ми тя, без да откъсва очи от писмото.

Хвърлих поглед към него през рамото й. Почеркът ми бе познат.

— Брад? — поинтересувах се аз. Това означаваше Брад Роуан младши. Беше първа година в колежа, но вече достатъчно дълго, за да получаваме писмата му веднъж седмично вместо всеки ден.

Тя кимна.

Отидох и седнах на мястото си.

— Какво пише? — попитах и вдигнах чашата с портокаловия сок.

Сивите й очи се откъснаха от писмото и ме погледнаха спокойно.

— Взел си е изпитите с добри оценки. Единственото нещо, което му създава проблеми, е математиката.

Усмихнах й се.

— Няма за какво да се притесняваш. Ако бях отишъл в колеж, щях да имам същите проблеми. — Изпих портокаловия си сок тъкмо когато Сали, нашата прислужница, ми донесе бекона с яйца.

Имаше две неща, които особено харесвах. Яйцата, на закуска и сутрешния душ. И двете бяха лукс, който не познавах като малък. Баща ми караше такси в Ню Йорк и успяваше да припечелва, колкото да свържем двата края; и още го правеше, въпреки че бе на шейсет и четири години. Никога не сме имали нещо в излишък. Единственото, което ми позволи да направя за него, бе да му купя собствена кола. Старецът беше особняк в много отношения. Не пожела да дойде да живее при нас, след като мама се помина.

— Няма да се чувствам добре далече от Трето Авеню — отсече той.

Имаше обаче и нещо друго. Не искаше да се раздели с мама. В този апартамент с дълъг коридор и малки стаи на Трето Авеню винаги щеше да има частица от нея. Знаех как се чувства и затова оставихме всичко, както си беше.

— Какво още пише момчето? — попитах аз. Мислех си, че едва ли не е в реда на нещата момчетата в колежите да пишат вкъщи, когато им трябват пари, и бях тайно разочарован, че Брад никога не го правеше.

Когато този път ме погледна, в очите й долових тревога. Потупваше с пръст писмото, докато говореше.

— Накрая пише, че се опитва да се излекува от настинка, която продължава цяла седмица след изпитите, но не може да се справи с кашлицата. — По гласа й разбрах, че наистина е притеснена.

Усмихнах й се.

— Ще се оправи — уверих я аз. — Пиши му да отиде на лекар.

— Няма да го направи, Брад — възрази тя. — Знаеш какъв е.

— Така е — отвърнах между две хапки. — Всички деца са такива. Една настинка е нищо за тях. Ще я преживее. Той е жилаво момче.

Точно тогава влезе Джийни. Както винаги бързаше.

— Още ли закусваш, татко? — попита тя.

Погледнах я усмихнат. Джийни беше моето момиче. Беше най-малката в семейството. Приличаше много на майка си, само дето бе разглезена.

— Да не би да е избухнал пожар? — попитах. — Искам да си изпия кафето.

— Но, татко, закъснявам за училище! — настоя Джийни.

Погледнах я с обич. Беше дяволски разглезена и виновен за това бях само аз.

— Автобусите не са спирали цяла сутрин — отвърнах й. — Не беше нужно да ме чакаш.

Тя сложи длан на рамото ми и ме целуна по бузата. Има нещо в целувката, с която едно шестнайсетгодишно момиче дарява баща си. Преметва те като нищо.

— Ей, тате, знаеш колко обичам да отивам на училище с теб.

Усмихнах се, макар да знаех, че ме изнудва. Но не можех да направя нищо. Беше ми приятно.

— Единствената причина, поради която ме чакаш, е защото ти давам да караш — пошегувах се аз.

— Не забравяй, че харесвам и новата ти кола, татко — припомни ми дръзко тя, а кафявите й очи се смееха.

Погледнах към Мардж. Наблюдаваше ни безмълвно с усмивка на устните. Разбираше какво става.

— Какво да правя с това момиче? — престорих се на безпомощен.

Беглата усмивка остана на устните й, когато ми отговори.

— Твърде късно е да правиш нещо, което отдавна е трябвало да направиш — засмя се Мардж. — А сега може и да я закараш.

Допих си кафето и станах.

— Добре.

Джийни ми се усмихна.

— Ще взема шапката и палтото ти, тате. — Чух я, че изтича във фоайето.

— Тази вечер ще се прибереш ли рано, Брад?

Обърнах се към Мардж.

— Още не знам. Може и да се позабавя с Крис заради онази сделка с Американския институт за стомана, но съм убеден, че трябва да опитам.

Мардж стана, заобиколи масата и се приближи до мен. Наведох се и я целунах по бузата. Беше мека и гладка. Тя повдигна устни към лицето ми. Целунах и тях. Имаха чудесен вкус.

— Не работете много, господине — усмихна ми се тя нежно.

— Няма, госпожо. — Чух, че отвън свири клаксонът. Джийни вече бе изкарала колата от гаража. Тръгнах към вратата. Изведнъж се обърнах и отново я погледнах.

Тя продължаваше да се усмихва.

Гледах я известно време, после се усмихнах и аз.

— Знаете ли, госпожо — изрекох бързо, — ако бях двайсет години по-млад, щях да се оженя за вас.