Харолд Робинс
Никога не ме напускай (12)

Единадесета глава

Излязох на улицата и попаднах в тълпа от минувачи. Яркото слънце заслепи очите ми и аз премигнах срещу него. Вървейки без посока, се натъкнах на бара „Оскар“. Неговият хладен, тъмен интериор ми допадна. Влязох през въртящата се врата.

Беше един от онези салони за коктейли с ресторант към тях. Насочих се към бара и се покатерих на един от столовете. Беше пълно с хора от „Консолидейтид Стийл“. Личеше си по значките, които носеха. Това бе свърталище на служители от управлението и администрацията; очевидно на работниците от леярната мястото не бе тук.

Барманът застана пред мен.

— Двойно, черен етикет, с много лед — поръчах си аз. — И няколко капки лимон.

Той хвърли три кубчета лед в една чаша и я сложи пред мен. Протегна се, взе зад себе си бутилка „Джони Уокър-Черен етикет“ и напълни три четвърти от чашата. После изстиска парченце лимон и го пусна в нея.

— Долар и половина — поиска ми той.

Или трезвеността тук не бе на почит, или просто имаха вълча глътка за алкохол. Оставих една петдоларова банкнота на бара и вдигнах чашата си.

— Няма нужда от ресто — рекох. Имах нужда да размисля.

Тези листове върху бюрото на Мат Брейди ме тормозеха. Който и да е правил досието, не можеше да не знае, че с мен е Елейн. Това можеше да ми струва всичко. Мат Брейди можеше и да не обърне внимание на думите ми, но бях сигурен, че нямаше да ми прости, ако разбереше, че е била с мен. Давах мило и драго да разбера кой му бе изпратил досието ми.

Помислих си за Елейн, която ме чакаше в хотела. Спомних си я днес сутринта на закуска. Бях нервен. Стомахът ми направо подскачаше.

— Спокойно, момчето ми, спокойно. — Тя бе разбрала веднага какво ми е. — Чичо Мат не е човекоядец. Няма да те изяде. Просто иска да поговорите за сделката.

Въпреки всичко се усмихнах. Може би за Мат Брейди бе просто сделка, но за мен това бе големият шанс, голямата сделка.

Отпих още веднъж от питието си и усетих вкуса на чиста вода. Сякаш бях изхвърлил предишното питие през прозореца. Безмълвно направих знак на бармана да напълни отново чашата ми. Погледнах часовника си. Два часа. Не исках да се връщам в хотела и да й обяснявам какво се бе случило.

Пиех второто двойно, когато погледнах в огледалото над бара. Реших, че една дама ми се усмихва. Бях прав. Момичето отново ми се усмихна в огледалото.

Завъртях се на стола и на свой ред й се усмихнах. Тя ми направи знак, аз взех питието си и отидох на нейната маса. Беше секретарката на Мат Брейди. Чувствах се малко напрегнат. Устата ми се присви в горчива усмивка.

— Как така старецът ви пусна да обядвате? — попитах я. — Министерството на труда ли го застави?

Тя не обърна внимание на остроумието ми.

— Господин Брейди излиза винаги в един и половина на обед — обясни ми тя. — И не се връща повече.

Разбирах винаги, когато някой ми отправеше покана.

— Добре — рекох аз. — Не обичам да пия сам.

Тя се усмихна.

— Преди да си тръгне, той се обади в хотела ви и остави съобщение за вас.

— Кажете му да го запази за себе си — заявих войнствено. — Не искам нищо от него.

Тя вдигна ръце, сякаш да се предпази от удар.

— Не си изливайте гнева върху мен, господин Роуан. Аз просто работя там.

Беше права. Държах се глупаво.

— Съжалявам, госпожице…, ъ-ъ, госпожице…

— Уолас — помогна ми тя. — Сандра Уолас.

— Госпожице Уолас — започнах аз официално, — мога ли да ви почерпя едно питие? — Направих знак на сервитьора и я погледнах въпросително.

— Много сухо мартини — поръча тя. Сервитьорът се отдалечи и тя ме погледна. — Господин Брейди ви хареса — рече тя.

— Добре. Аз обаче не го харесвам.

— Той иска да работите за него. Беше сигурен, че ще се съгласите. Дори накара правния отдел да изготви договора ви.

— Сключва ли наемни договори и с шпионите си? — попитах я аз.

Сервитьорът остави питието и се отдалечи. Вдигнах чашата си и посочих към нея.

— Единствената работа, която бих приел сега от него, е да ви гледам.

Тя се засмя.

— Вие сте луд.

— При това истински. Но за тази работа дори няма да е нужно да ми плаща.

— Благодаря ви, господин Роуан — тя допря чашата до устните си.

— Казвам се Брад. Когато се обръщат към мен с „господине“, винаги се оглеждам. Имам чувството, че говорят на баща ми.

— Добре, Брад — усмихна се тя. — Рано или късно обаче ще свикнеш и ще направиш каквото иска.

— Чу ме, когато излязох от кабинета му, нали? — припомних й. — Няма да приема предложението му.

На лицето й се появи странен израз. Все едно че го беше чувала много пъти досега.

— Ще те пипне, Брад — каза тя тихо. — Не го познаваш. Мат Брейди винаги получава онова, което иска.

В замъгленото ми съзнание изведнъж нещо проблесна.

— Ти не го обичаш, нали? — попитах я.

Гласът й се снижи почти до шепот.

— Мразя го.

Главата ми веднага се проясни.

— Тогава защо стоиш тук? Не е нужно да работиш при него. Работа има и на други места.

— Още когато бях единайсетгодишна и баща ми бе убит в леярната, знаех, че ще му стана секретарка.

Заинтересувах се.

— Как така?

— Майка ми отиде в кабинета му и ме помъкна със себе си. Бях едра за възрастта си, а Мат Брейди нищо не пропуска. Спомним си как мина край бюрото си и взе ръката ми. Помня дори колко бяха студени пръстите му, когато заговори на майка ми: „Не се притеснявайте, госпожо Воленцивич. Ще ви дам достатъчно пари, за да преживеете, а когато Александра порасне, може да дойде и да работи при мен. Може би дори като моя секретарка.“ Не забрави онова, което обеща. От време на време викаше майка ми, за да провери дали се развивам добре и как се справям в училище. — Тя взе мартинито си и се загледа в него. — Ако сега го напусна, няма да допусне да си намеря друга работа.

— Дори ако отидеш в друг град? — попитах я.

Усмихна се горчиво.

— Опитах веднъж. Той тихомълком ми направи няколко гадни номера и после щедро ми върна работата.

Отпих от питието си. Усетих неприятен вкус в устата си. Оставих го на масата. За този следобед бях приключил е пиенето. Поех си дълбоко дъх.

— Издържа ли те? — поинтересувах се направо.

Тя поклати глава.

— Не. Много хора в града мислят така, но той никога не ми е казал и дума извън работата. — Гледаше лицето ми. В очите й се четеше учудване, сякаш искаше да й обясня нещо. — Не бих приела — добави тя.

Гледах я цяла минута, преди да заговоря отново.

— И теб ли следи?

— Не знам. Понякога си мисля, че го прави, понякога се съмнявам в това. Не вярва на никого.

Имах чувството, че мога да се доверя на тази жена.

— Виждала ли си досието ми?

Тя поклати глава.

— То е изготвено от частна детективска агенция. Предадоха му го лично в запечатан плик.

— Има ли начин да получа копие?

— Има само един екземпляр, заключен в бюрото му.

— Може ли да му хвърля един поглед? — настоях аз. — Трябва да го видя. В него може да има нещо, което ще ми причини големи неприятности.

— Нищо не можем да направим, Брад. Ако наистина има нещо, той никога няма да го забрави.

— Но ако знам какво знае той, имам някакъв шанс — възпротивих се бързо.

Тя не отговори. Видях, че е малко изплашена от онова, което ми бе казала. В края на краищата тя ме познаваше отскоро. Спокойно можех да бъда и един от шпионите на Мат Брейди.

— Услуга за услуга — побързах да продължа. — Ти ще помогнеш на мен, а аз — на теб. Осигури ми достъп до досието и аз ще те спася от Мат Брейди — така че никога да не те намери.

Тя въздъхна дълбоко и неочаквано осъзнах какво бе привлякло вниманието ми в нейната канцелария. Имаше страхотни гърди и за момент си помислих дали няма да изскочат от роклята й. Видя ме, че се пуля срещу нея, и на устните й се появи лукава усмивка.

— Не крия досието ти там — рече тя многозначително.

— Де да го криеше — отместих очи към лицето й. — Но нямам късмет. Тогава бизнесът би бил истинско удоволствие.

Лека червенина пропълзя по бузите й.

— Какво те кара да мислиш, че ще е истинско удоволствие? — попита дрезгаво тя.