Харолд Робинс
Никога не ме напускай (14)

Тринадесета глава

Хванах една такси пред портала и се върнах в хотела в шест без петнайсет. Странно нещо е това, мъжкото его, а мисля, че имах от него поне за още шест души. Чувствах се добре. Покажете ми друг мъж, който в един и същи ден се е отказал от шейсет хиляди долара и от такова страхотно маце.

Гордеех се със себе си и нямах търпение да разкажа на Елейн какъв велик мъж съм. Разтворих със замах вратата на апартамента и извиках:

— Елейн!

Никой не отговори.

Затворих вратата и видях бележката, оставена на масата в хола. Главозамайването ми изчезна като вода в канал на умивалник и сърцето ми се скова от внезапен страх. Не беше възможно да си е отишла и да ме е оставила. Не беше възможно!

Взех бележката и почувствах как облекчението премина през мен като полъх на хладен вятър в горещ и задушен ден.

„16,30 ч.

Скъпи,

Жената издържа до едно време. После отива във фризьорския салон. Ще се върна в шест и половина.

Обичам те: ЕЛЕЙН“

Оставих бележката на масичката и отидох до телефона. Обадих се в службата си.

Гласът на Крис бе развълнуван.

— Как се справяш, Брад?

— Не особено добре — отвърнах му. — Брейди иска да зарежа сделката и да се прехвърля на работа при него.

— Колко предлага?

— Шейсет хиляди годишно. — Можех да чуя подсвиркването на Крис дори и без помощта на телефона.

— Той ме харесва — добавих аз язвително.

Нотка на задоволство се появи в гласа на Крис.

— Кога започваш? — попита той.

— Не започвам — съобщих с решителен глас. — Отказах му.

— Ти си луд! — възкликна с недоверие той. — Никой нормален човек не се отказва от толкова много пари.

— Тогава по-добре ми резервирай стая в клиниката „Корнел“, защото точно това направих.

— Но, Брад! — възрази Крис. — Това е шанс, който ти търсеше. Можеш да поемеш работата и тихомълком да си запазиш и този бизнес. Мога да действам тук вместо теб и всяка година ще си поделяме чудесни дивиденти.

В гласа му имаше нотка, която не бях долавял дотогава. Амбицията, хладнокръвният стремеж да бъде на върха. Не ми допадна начинът, по който изведнъж станахме партньори.

— Казах, не желая тази служба, Крис — повторих студено. — И все още съм ти шеф. Единственото, което ме интересува, е поръчката от стоманодобивната промишленост.

— Ако ти подведеш Мат Брейди — рече той и амбицията болезнено отмря в гласа му, — можеш да се простиш с тази поръчка.

— Това е мой проблем — отговорих му с тон, който не търпеше възражения.

— Добре, Брад, щом така искаш.

— Да, така искам — повторих аз.

За момент настъпи неловка пауза, после Крис ме попита:

— Връщаш ли се довечера?

Отговорът се появи неочаквано бързо на устните ми.

— Не. Утре. Тази вечер имам друга среща с Брейди.

— Да се обадя ли на Мардж да й съобщя? — поинтересува се той официално.

— Аз ще й се обадя. До утре.

— Дерзай — бяха последните му думи, преди да затворим, но ентусиазмът в гласа му бе изчезнал.

Дадох на телефонистката домашния си номер. Имах време да си сипя едно питие, преди да ме свържат с Мардж. Беше приятно на вкус. Започнах да харесвам парите, помислих си мрачно, когато чух гласа й.

— Здравей, скъпа.

Усетих, че й стана приятно.

— Брад. — Познаваше ме прекалено добре, за да пита какво е станало. Щях да й кажа веднага. — Струваш ми се уморен.

Изрекох само две думи и тя разбра, че съм капнал от умора.

— Добре съм — бързо отговорих. — Този Брейди е истински кошмар.

— При него ли беше цял ден? — попита ме тя. Зарадвах се, че ме попита по този начин. Поне не трябваше да лъжа.

— Да. Той ми предложи работа. Шейсет хиляди годишно.

— Не изглеждаш щастлив от това.

— Не съм. Отказах му. Не го харесвам.

За един кратък момент се почувствах нещастен от доверието, което почувствах в отговора й.

— Ти знаеш какво правиш, Брад. — Тя изобщо не се поколеба.

— Дано. Това може да означава и край на цялата поръчка от стоманодобивната промишленост.

— Ще има други — успокои ме тя. — Аз не се притеснявам.

— Ще знам повече довечера — побързах да й съобщя. — Отивам у него на вечеря.

— Ще приема всяко едно твое решение, скъпи. Доверието й ме караше да се чувствам неудобно.

Промених бързо темата.

— Как е Джийни?

— Добре — отвърна Мардж. — Но се държи много загадъчно. Непрекъснато ми намеква за някаква изненада за годишнината от сватбата ни. Не знам какво има наум.

— Нищо друго, освен бръмбари, доколкото я познавам — пошегувах се аз. Можех да се хвана на бас, че щеше да каже на Мардж за палтото преди празника. — Някаква вест от Брад?

— Тази сутрин получих писмо. Все още е с настинка и е на легло за няколко дни. Безпокоя се.

— Не се притеснявай, скъпа. Ще се оправи.

— Но щом той е на легло, трябва наистина да е болен. Знаеш го иначе какъв е.

— Вероятно не е по-болен от мен. Просто спестява няколко дни от училище.

— Но…

— Няма нищо страшно, мила. Престани да се притесняваш. Утре ще се видим.

— Добре, Брад. Прибирай се бързо, липсваш ми.

— И ти ми липсваш, мила. Довиждане.

Затворих телефона, добавих още уиски и лед в чашата си и вдигнах крака на дивана. Чувствах се странно. С мен ставаше нещо нередно, но не разбирах какво. Досега старата добра Съвест трябваше да ми е избила зъбите, но тя дори не ми обръщаше внимание. Може би секретарката на Мат Брейди грешеше; сигурно не се различавах от всички останали типове. Може би бях роден донжуан, в чието сърце обаче имаше място само за една жена по едно и също време. А възможно бе да съм придобил това качество по-късно. Не можех да разбера.

Елейн. Името й изникна в съзнанието ми и при мисълта за нея се усмихнах. Ако изобщо съществуваше жена, създадена специално за мъжа, това бе тя. Всичко у нея бе чиста наслада и висока класа. Очите й, стегнатата й дребна фигура и походката й. Отново отпих от чашата и затворих очи, за да я виждам по-добре. Сякаш загасих лампите, за да сънувам, и точно това направих.

В съня ми тя бе малкото момиче от детството ми, което живееше на площад „Сътън“. Спомних си, че ходех там от тясното ни апартаментче на Трето Авеню, за да я гледам. Бе толкова красиво с дългата си коса и спретнато облечената гувернантка, която се суетеше около него.

Момичето нямаше никога да ме погледне, ако един ден синьочервената й топка не се търколи при мен. Вдигнах я и срамежливо й я подадох.

Тя я пое мълчаливо, сякаш бях длъжен да й я подам, и си тръгна. Гувернантката й обаче я накара да се върне и да ми благодари. Гласчето й беше като звънтяща камбанка по градската улица.

— Мерси.

Гледах я в продължение на един вълшебен миг, после се обърнах и тичах по целия път до вкъщи и по трите етажа стълби, за да попитам майка си какво означава това.

— Струва ми се, че означава „благодаря“ на френски — обясни ми мама.

Усетих ръка на рамото си и се събудих. Елейн ми се усмихваше.

— Пак ли пиеш?

Усмихнах се и я притеглих към себе си. Взех лицето й в дланите си и я целунах. Толкова добре се чувствахме заедно. След малко тя се освободи.

— Хей! — възкликна тя. — Какво правиш?

— Любов — отговорих й.

Тя ми се усмихна и ме целуна отново. Целият свят изчезна и когато се върнах обратно на земята, бях стаил в себе си топлината, излъчвана от съществото й.

— Мерси — казах й усмихнат.