Харолд Робинс
Никога не ме напускай (29)

Двадесет и осма глава

Таксито спря пред стоманената врата. Минахме през нея и продължихме към зданието. Охраняващият погледна с недоверие куфарчето на Боб, когато спряхме пред него.

— Господин Роуан иска да се срещне с господин Брейди — съобщих му.

Големият часовник тъкмо отмерваше един часа, когато той вдигна слушалката. Погледна ни.

— Господин Брейди е зает. Препраща ви при господин Проктър.

Не бях дошъл, за да се срещам с Крис.

— Мога ли да разговарям със секретарката на господин Брейди? — попитах.

Той отново се обади по телефона, после затвори слушалката. Погледна ме с любопитство и ни посочи асансьора. Вратата се отвори и ние влязохме.

Когато стигнахме, Санди ни чакаше в коридора.

— Брад! — гласът й беше пресипнал. — Какво правиш тук?

Изчаках, докато вратите на асансьора се затвориха зад нас. После тръгнах по коридора към кабинета му.

— Искам да се видя с шефа ти.

— Не влизай. С него е господин Проктър.

— Чудесно — усмихнах се аз. — И без това ме препратиха към господин Проктър. — Прекосих стаята й и се насочих към кабинета на Брейди.

Ръката й ме сграбчи за рамото.

— Моля те, Брад, не влизай — помоли ме тя. — Ще стане по-лошо и за двама ни.

В очите й се четеше ужас. Погледнах я. Чувствах как ръката й трепери. Усещах надигащия се у мен гняв. Какъв трябваше да е този човек, за да накара едно човешко същество да се чувства толкова изплашено и несигурно? И въпреки че дори не подозираше, нейният случай бе още по-лош. Тя бе негова дъщеря. Сложих ръка върху нейната.

— Санди, не трябва повече да се страхуваш от него. Когато си тръгнем, Брейди няма да е по-различен от който и да било от нас.

Очите й се разшириха.

— Какво ще направиш?

— Ще му покажа, че не е Господ — рекох аз и отворих вратата.

Крис седеше с гръб към мене, с лице към Брейди, който се бе разположил на бюрото си. Брейди ме видя пръв. Започна да се изправя гневно на крака.

— Казах, че не желая да ви виждам — рече той студено.

— Аз исках да ви видя. — Пристъпих в кабинета. Чух, че Боб влиза след мен и затваря вратата.

— Беше ви казано да докладвате на господин Проктър — възрази Брейди.

Крис се беше изправил и ме гледаше. Погледът ми премина през него.

— Аз не докладвам на никого. Най-малкото — на момче за всичко.

Тръгнах към бюрото му. Крис направи движение сякаш да ме спре. Погледнах го студено, той отстъпи и ме пропусна да мина. Видях как ръката на Брейди се протегна към копчето на бюрото му.

— На ваше място, Брейди, не бих викал охраната — бързо рекох. — Ще съжалявате за това до края на живота си.

Ръката му замръзна на копчето.

— Какво искате да кажете?

Реших да охладя малко ентусиазма му.

— Знаете ли, че дъщеря ви ви мрази?

Лицето му изведнъж побеля като платно. Усетих как погледът му ме пронизва, как се врязва в мозъка ми. Сякаш бяхме останали само двамата в стаята.

Облиза устни с език, за да ги овлажни. Устните му помръднаха.

— Лъжете! — избухна той, а лицето му възвърна цвета си.

Иззад рамото ми се дочу гласът на Крис.

— По-добре си тръгни, Брад. Господин Брейди не се интересува от глупавите ти заплахи.

Дори не се обърнах да го погледна. Продължавах да наблюдавам Брейди.

— Не лъжа, Брейди — рекох. — И мога да го докажа.

— Господин Брейди тъкмо ми казваше, че трябва да намерим начин да ти помогнем, но при тези обстоятелства това няма да стане дори да пълзиш на четири крака — продължи Крис.

За пръв път го погледнах, откакто бях влязъл в кабинета. Това беше единственият случай, в който простите му сметки нямаше да му помогнат.

— Научих доста неща от теб, Крис — казах студено. — Но не и да пълзя. Това е твой специалитет.

Крис погледна Брейди.

— Да извикам ли охраната, сър? — попита той.

Брейди продължаваше да ме гледа. Говореше, сякаш не го бе чул.

— Опитах се да направя за нея всичко, на което бях способен, да се убедя, че има всичко необходимо. Дом. Пари.

Изведнъж видях в него уморения старец, на когото отнемат единственото дете. Помислих си за моята Джийни и изпитах странно съчувствие към него.

— Хората не са част от някоя сделка, Брейди — рекох тихо. — Не можеш да ги купуваш и продаваш като стока. Не можеш да ги затвориш в касетка и да очакваш да са доволни.

Видях как пръстите му върху бюрото побеляха. Сякаш кръвта бе изтекла от вените му.

— Попитах как разбрахте за нея, господин Роуан?

— Снощи тя дойде в кабинета ми и ме помоли да й помогна да се освободи от вас — отговорих.

— Знае ли, че съм й баща?

Поклатих глава.

— Не.

— Не сте ли й казал?

Не му казах, че съм го разбрал, след като си беше тръгнала.

— Не е моя работа, господин Брейди. Вие сте й баща, аз съм й само приятел.

Той се загледа продължително в ръцете си. Накрая вдигна очи.

— Проктър, върви в кабинета си. Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.

Неприкрита омраза към мен проблесна в очите на Крис. Бе освободен така безцеремонно. Усмихнах му се любезно. Това като че ли го вбеси още повече и той излезе наперено от кабинета. Обърнах се към Брейди.

— Седнете, господин Роуан — уморено ме покани той.

Заех освободения от Крис стол. Брейди отмести поглед към Боб. Не личеше да го е познал.

— Сътрудникът ми Робърт М. Ливай — представих го.

Брейди кимна, продължаваше да не се сеща.

— Може би го помните — добавих. — Това е младият адвокат, който някога водеше разследването срещу вашата компания по антитръстовото законодателство.

Лицето на Брейди сега изразяваше презрение.

— Да, спомних си. — Брейди се обърна към мен. — Платих му двайсет и пет хиляди долара да напусне министерството.

Погледнах Боб.

— Не знам нищо за това.

Той се изчерви.

— Не съм взел и цент, Брад — каза той гневно.

Обърнах се към Брейди.

— Вярвам му, Брейди.

— Лично платих на частния детектив, когото наех да му предаде чека. Беше ми казал, че това е единственият начин да го накараме да напусне — озъби се Брейди.

— В такъв случай са ви измамили, Брейди. Боб е напуснал министерството по ваше настояване, но не по тази причина. Искал е да защити жена си от заплахите ви. Предложили сте му пари, но не е взел нищо от тях.

Той погледна Боб. Боб кимна.

— Заплахите срещу жена ми бяха единствената причина, която можеше да ме принуди да напусна. Не съм искал парите ви.

Брейди уморено притвори очи.

— Не знам на кого да вярвам. — Той погледна Боб. — Ако греша обаче, моля да бъда извинен.

Брейди се обърна към мен.

— Как разбрахте за Санд… ъ — ъ… за дъщеря ми, господин Роуан? Досега смятах, че този факт е погребан веднъж завинаги.

Кимнах към Боб.

— Бях отчаян напълно, господин Брейди — отговорих. — Отидох при Боб и го помолих да ми помогне. Всъщност той го бе открил. Прехвърлянето на акциите в деня на раждането й ви е издало. Натъкнал се е на това, докато е работел по разследването.

— Ясно — кимна той. — Вие сте като мен, господин Роуан. Мисля, че съм ви го казвал вече. Борите се докрай.

Не отговорих.

Брейди скръсти ръце на бюрото си.

— Трябваше отдавна да кажа на Нора — рече той сякаш на себе си, — но не можах. Страхувах се, че това ще я убие. Тя е инвалид и е много горда. Ако почувства, че не ми е дала всичко, което съм искал от нея, тя ще умре.

Завъртя стола си и погледна през големия прозорец към пушещите леярни отсреща.

— Не можех да кажа на Нора, но и не можех да оставя дъщеря си да ме напусне. Трябваше да намеря начин да я виждам всеки ден — в гласа му се долавяше горчивина. — Вече съм стар човек. Докторът отдавна ме съветва да се оттегля. Но аз не мога. — Отново завъртя стола си и ме погледна. — Единствената причина, поради която продължавам да идвам на работа, е, за да я виждам. Дори и да е за няколко минути на ден. Защото веднъж, когато ме напусна и си намери работа другаде, разбрах, че не печели достатъчно, за да се издържа. Принудих я да се върне. Не исках да се налага тя да се бори за прехраната си. — Гласът му замря. Известно време мълча, после отново ме погледна. — Ала изглежда, че всичко, което съм правил, е било погрешно.

С Боб се спогледахме и замълчахме. Минутите се влачеха бавно, а старецът седеше на бюрото си и оглеждаше ръцете си. Извадих цигара и я запалих.

— Въвлечен сте твърде много в семейните ми работи, господин Роуан — каза изведнъж Брейди.

Разбрах веднага какво имаше предвид.

— Госпожа Скайлер е много добра моя приятелка. Опитвам се да й помогна, в кампанията за борба с полиомиелита.

— Доста често се виждате с нея, както твърдят вестниците.

Усмихнах се.

— Сякаш не знаете какви са вестниците. Те винаги търсят за какво да пишат.

— Помислих си, че е възможно да играете с нея заради мен — недвусмислено ме засече той.

— Привързах се силно към нея много преди да ви познавам и да разбера, че сте роднини. Тя е смела, чудесна жена, но е преживяла твърде много. Горд съм, че ме харесва.

Той ме погледна в очите.

— Знам, че има високо мнение за вас.

Не отговорих.

— Това обаче не урежда въпроса, заради който сте тук — продължи той.

— Така е — съгласих се.

— Ако не се съглася да работя с вас — допусна той хапливо, — сте възнамерявали да дадете гласност на тази работа с дъщеря ми, нали?

— Нещо такова — признах си.

— И ако аз въпреки това откажа? — попита той.

Замислих се за известно време, после отговорих.

— Преди много години баща ми ми каза, че мога да избера между ада на този или ада на онзи свят. Тогава не разбрах какво ми казва, но сега започвам да разбирам. По-добре адът да е на онзи свят.

— Значи няма да кажете нищо? — попита той, като ме гледаше в очите.

Поклатих глава.

— Не е моя работа. То си е вашият личен ад. Не искам да ставам част от него.

Неволна въздишка се изтръгна от гърдите му.

— Радвам се, че го казахте. Ако бяхте започнали да ме заплашвате, трябваше да се боря с вас, независимо какво щеше да ми струва.

Изправих се.

— Когато бях тук последния път, и аз изпитах същото към вас. — Тръгнах към вратата. — Хайде, Боб.

— Един момент, господин Роуан.

Обърнах се към бюрото.

— Да?

Дребният мъж се беше изправил. Лицето му, което обикновено бе непроницаемо, сега бе стоплено от усмивка.

— Как ще разработим подробностите по кампанията, ако си тръгнете?

Усетих, че сърцето ми подскочи от вълнение. Успях, успях! Далечният прицел изигра ролята си. Не казах нищо.

Той заобиколи бюрото и тръгна към мен. Поех протегнатата му ръка. Той отвори вратата.

— Сандра, ела, ако обичаш.

Тя влезе в кабинета, на лицето й бе изписан въпрос.

— Да, господин Брейди?

— Фирмата на господин Роуан ще организира рекламна кампания за нас. Не е зле да заминеш за Ню Йорк и да следиш нещата оттам вместо мен. — В очите му имаше странна молба, когато погледна към нея.

Тя обърна очи към него за миг, после ми хвърли поглед с крайчеца на окото си. Почти незабележимо поклатих отрицателно глава.

— По-късно — безмълвно раздвижих устни зад гърба му.

Сандра притежаваше твърде много от качествата на баща си и схвана веднага. Тя се усмихна на възрастния мъж.

— Ако не възразявате, господин Брейди — каза бързо тя, — бих предпочела засега да остана тук с вас.

Възрастният мъж не можеше да скрие радостта си. Усмивката на лицето му бе така лъчезарна, че можеше да озари цялата стая.