Лий Чайлд
Аферата (84)

84

Изнизахме се през кухнята, подредени в индийска нишка. Използвахме задния изход, защото оттам беше най-близо до тяхното хъмви. Сержантът крачеше пръв, а аз бях притиснат между двамата му специалисти. Единият беше опрял длан в гърба ми и ме блъскаше напред, а другият ме дърпаше за куртката. Нощният въздух беше свеж, нито топъл, нито студен. Празното пространство беше претъпкано с автомобили. На петдесетина метра вдясно се бяха струпали хора. Всичките мъже, всичките в униформи, всичките кротки и възпитани. Бяха направили широк полукръг пред вратата на „Бренънс“. Като жив ореол зад главата на светия. Или като тълпа зяпачи на бой с петли. Повечето държаха бутилки бира, вероятно купени на друго място, но донесени тук за участие в главната атракция. Предположих, че на сенатора му е адски приятно от това внимание, а синът му се преструва на безразличен.

В сравнение с нормалните автомобили хъмвито изглеждаше широко, тежко и масивно. Каквото си беше в действителност. На почетно разстояние от него беше паркиран масленозелен седан без отличителни знаци. Вероятно взетата назаем служебна кола на Рийд Райли. Наредена до бойната машина с очевидната цел да демонстрира мъжкарското поведение на собственика си. Добър инстинкт, изцяло политически.

Сержантът забави крачка и ние се скупчихме зад гърба му. В следващия миг променихме посоката и се насочихме директно към хъмвито. С умерена крачка. Нито бавно, нито бързо. Никой не ни обърна внимание. Бяхме само четири тъмни фигури, освен това всички гледаха в обратна посока.

Хъмвито не беше заключено. Сержантът отвори лявата задна врата, а специалистите ме притиснаха по начин, който не ми остави друг избор, освен да се кача. Вътре миришеше на брезент и пот. Сержантът изчака специалистите да заемат местата си. Единият седна отпред, а другият зае място на задната седалка, отвъд високия кожух на трансмисията. И двамата бяха обърнати с лице към мен, готови за бърза реакция. Сержантът се настани зад кормилото и натисна копчето на стартера. Двигателят забоботи с типичното за всеки дизел разтърсване. Сержантът се намести удобно, запали фаровете и включи на скорост. Тежката машина подскочи и потегли. Бавно и тромаво, със странно странично люлеене. Пресече празното място и пое към пътя за Келам, плъзгайки се покрай паркираните коли и задната част на участъка. По навик погледна в огледалото за обратно виждане, после извърна глава наляво и се приготви за десния завой трийсетина метра по-нататък.

— Каква е специалната ви подготовка, момчета? — небрежно попитах аз.

— Стрелба по въздушни цели с преносими ракетни устройства — отговори сержантът.

— Значи нямате опит в полицейската работа?

— Не.

— Така си и помислих — кимнах аз. — Не ме претърсихте, а би трябвало.

Измъкнах беретата с дясната си ръка, а с лявата сграбчих яката му. Достатъчно силно, за да прекъсна дишането му. Гърбът му се изви като дъга и се притисна в облегалката. Забих дулото отзад в дясното му рамо, малко над мишницата. Хъмвито има изключително здрава конструкция, включително и на седалките. Тялото на сержанта се оказа приковано към един абсолютно солиден обект, неподвижен като стена. Не беше в състояние да помръдне. И дори да диша, ако не му позволя.

— Сега запазете спокойствие и останете по местата си — добавих.

Те изпълниха и двете разпореждания. Заради местоположението на дулото. Ухото и шията нямаше да свършат работа. Не бяха готови да приемат, че ще го убия на място. Все пак бяхме колеги, независимо колко отчаяно би трябвало да е положението ми. Но една несмъртоносна рана в меката тъкан вдясно от рамото беше напълно приемлива. И ужасна. Рана, която щеше да сложи край на кариерата му. Край на живота, който познаваше. С единствената перспектива за осакатяваща болка, безкрайни контролни прегледи и покупката на домакински уреди, предназначени за левичари.

Отпуснах сантиметър от яката му, но продължавах да го държа прикован към облегалката.

— Завий наляво — рекох.

Той се подчини и излезе на пътя, който пресичаше местността от изток на запад.

— Карай направо.

Той пое направо и навлезе в тъмния тунел от дървета от двете страни на пътя. В обратна посока на Келам. Към Мемфис.

— По-бързо — рекох.

Той натисна педала. След известно време тежкият автомобил се ускори до сто километра в час и каросерията му започна да се тресе. Това беше моментът, в който нещата опряха до простата аритметика. Беше девет вечерта, а този път беше с дължина около шейсет километра. Шансовете за насрещен трафик бяха почти нулеви. По моите изчисления трийсет минути щяха да са достатъчни, за да изминем около петдесет километра. Което щеше да бъде напълно достатъчно.

— Продължавай така — рекох.

Сержантът се подчини.

Трийсет минути по-късно стигнахме до безлично място на четирийсет и пет километра западно от Картър Кросинг и на петнайсетина преди отклонението за второстепенното шосе, водещо към Мемфис.

— До тук е достатъчно — рекох. — Спри.

Продължавах да стягам яката му с лявата си ръка, без да отмествам дулото на пистолета от плешката му. Човекът дръпна крак от газта и плавно натисна спирачката. Скоростният лост отиде на позиция „паркинг“, ръцете му пуснаха кормилото. Остана на мястото си. Може би знаеше какво ще последва, може би не. Аз извърнах глава към мъжа до себе си и кратко заповядах:

— Събуй си ботушите!

Това беше мигът, в който всички разбраха какво ще последва. Доста продължителен, дори мъничко заплашителен. Като преди бунт. Аз мълчах и чаках. Човекът до мен сви рамене и се наведе да изпълни заповедта.

— А сега чорапите!

Той смъкна чорапите си и ги натъпка в ботушите. Като всеки прилежен боец.

— Куртката!

Заповедта беше изпълнена.

— Панталона!

Дойде редът на още една продължителна пауза. После мъжът повдигна таза си и започна да смъква панталона си. Погледнах редника на предната седалка.

— Ти също — рекох. — Всичките четири операции!

Той се подчини, изпълнявайки заповедта доста по-бързо от колегата си. После му наредих да помогне на сержанта при събличането. На този етап обаче нямах никакво намерение да му позволя да се отдалечи от мен и дулото остана на мястото си. Изчаках операцията да приключи и се обърнах към този до мен.

— Излизаш навън и се отдалечаваш на двайсет крачки!

— Моли се на Бога никога да не се срещнем пак, Ричър! — процеди сержантът.

— Напротив, ще се моля да се срещнем — отвърнах аз. — Защото съм убеден, че след известно време за размисъл ще ми благодарите, че съм ви оставил живи и здрави. Нещо, което аматьори като вас изобщо не заслужават.

Мълчание.

— Хайде, слизайте!

Минута по-късно тримата стояха под светлината на фаровете. Боси, без връхни дрехи, само по тениски и слипове. Намираха се на четирийсет и пет километра от мястото, където биха желали да бъдат. Това означаваше най-малко седем-осем часа преход пеша, но ходенето бос по междуселските пътища в никакъв случай не можеше да се нарече приятно. Нямаха шанс да ги качи някой, дори ако се случеше чудото да срещнат превозно средство. Никакъв шанс. Едва ли нормален човек би спрял да вземе трима отчаяно махащи типове, разхождащи се посред нощ по бельо.

Прехвърлих се на шофьорската седалка, включих на заден и се отдалечих на стотина метра. После обърнах и поех обратно в посоката, от която бяхме дошли. Моторът бучеше, компания ми правеше единствено острата миризма на ботуши и войнишки чорапи. Часовникът в главата ми показваше девет и трийсет и пет. Освободено от допълнителния товар, хъмвито може би щеше да стигне до сто и десет — сто и петнайсет километра в час. Което означаваше, че ще бъда в Картър Кросинг в десет и три минути.