Лий Чайлд
Аферата (77)

77

Беше Мънро, който ме информира, че е пил кафе. Или по-точно, говорил със стюарда, който му сервирал кафето. Темата на разговора била предстоящият празник в базата. Мънро научил, че стюардите ще бъдат много заети до времето след вечеря, но не и след това. Офицерският бар щял да остане затворен, защото при последното си посещение сенаторът поканил всички в града, в бар „Бренънс“. Сторило му се по-автентично и старецът без съмнение имал намерение да го повтори.

— Това е добре — рекох. — Най-накрая Райли ще ми дойде на крака, при това заедно с татко си. В колко часа ще приключи официалната вечеря?

— Според стюарда някъде след осем.

— Окей — рекох. — Баща и син със сигурност ще напуснат базата заедно. Искам да се залепиш за тях в момента, в който излязат от портала. Но без да се набиваш на очи. Ще се справиш ли?

— А ти на мое място?

— Вероятно.

— Тогава какво те кара да се съмняваш, че аз ще се справя?

— Вроденият ми скептицизъм, предполагам. Но както и да е. До осем гледай да разбереш какво става. Ако ти трябвам, звънни ми на този телефон. През целия ден ще бъда в този ресторант — с някои прекъсвания, разбира се.

— Добре — рече Мънро. — Ще се видим по-късно. Всъщност аз ще те видя, а за теб не знам.

Затворих телефона и помолих сервитьорката да вдига, когато звъни. Помолих я още да си записва имената на хората, които ме търсят, по реда на обаждането им. После не ми остана нищо друго, освен да чакам. Да чакам информация, срещи лице в лице, важни заключения. Излязох на главната улица и застанах на тротоара под ярките слънчеви лъчи. Отсреща собственикът на магазинчето за ризи правеше същото. Беше си дал почивка, за да подиша чист въздух. Двама възрастни мъже седяха на пейката пред аптеката вдясно от мен. Четири ръце стискаха два чадъра, разположени между два чифта колене. Градът беше абсолютно пуст, ако не бяхме ние четиримата. Никакво оживление, никаква суетня, никакъв трафик.

Всичко тънеше в сънлива тишина.

Докато не се появи наказателната бригада от Келам.

Съставът й наброяваше четирима души. Нещо като локална група за връзки със Сената, подготвяща почвата по същия начин, по който Сикрет Сървис подготвя почвата за поредната президентска визита. Появиха се от дъното на алеята, в чието начало седяха старците. Предполагам, че бяха ходили да известят братята Бренън за предстоящото събитие. Може би ги бяха предупредили да подготвят фактура за бъдещата почерпка. Ако случаят наистина беше такъв, на братята никак нямаше да им е леко. Имах съвсем бегла представа за изпращането на фактури в Сената, но и тя беше достатъчна, за да знам с каква бюрокрация ще се сблъскат собствениците на заведението.

И четиримата бяха офицери. Капитан и двама лейтенанти, под командата на един полковник. Последният беше дебелак на около петдесет години. Един от онези книжни плъхове, които изглеждат смешни и жалки в бойна униформа. Като цивилен на бал с маски. Той спря на тротоара, опря юмруци на кръста си и се огледа. Видя ме, може би защото и аз бях в бойна униформа. Вероятно ме взе за свой. Подхвърли нещо на лейтенанта зад гърба си, без да се обръща. Бях далеч, за да чуя гласа му, но схванах какво каза по движението на устните му. Кажи на онзи там моментално да си довлече задника! Предположих, че ще поиска да узнае защо не съм в базата и не се подготвям за предстоящия цирк.

Зрението на лейтенанта не беше добро колкото моето. Тръгна към мен наперено, но езикът на тялото му се промени насред път — в момента, в който зърна пагоните ми. Спря на почетните две крачки от мен и отдаде чест.

— Полковникът желае да размени няколко думи с вас, сър.

Обикновено се отнасям добре с лейтенантите. Може би защото немного отдавна и самият аз бях такъв. Но сега моментът беше съвсем различен. Затова само кимнах и небрежно отвърнах:

— Добре, младеж, кажи му да дойде.

— Сър, според мен той предпочита вие да отидете при него — стреснато отвърна младежът.

— Май ме бъркаш с някого, който ще се насере да изпълни нарежданията му — хладно отвърнах аз.

Младежът видимо пребледня, примигна един-два пъти и потегли обратно. По пътя вероятно си напъваше мозъка да измисли по-деликатен начин да предаде отговора ми. Това пролича от липсата на мигновено кипване. Полковникът се поколеба за секунда, а след това заплува в моя посока. Спря на два метра от мен. Аз му отдадох чест, точно по устав. Просто за да усиля объркването му.

Той отвърна на поздрава и попита:

— Познавам ли ви, майоре?

— Зависи, господин полковник. Ако сте имали сериозни проблеми в службата, би трябвало да ме познавате. Някога да сте били арестуван?

— Аха, вие сте другият ВП — досети се дебелият. — Колегата на Мънро.

— Може би Мънро е мой колега — поправих го аз. — Но и двамата със сигурност ви желаем приятно прекарване.

— Защо все още сте тук?

— А защо да не бъда?

— Докладваха ми, че всички проблеми са разрешени.

— Аз ще кажа кога проблемите са разрешени. Такива са правилата на полицейската работа.

— Кога за последен път получихте заповеди?

— Преди няколко дни — отвърнах. — Лично от полковник Джон Джеймс Фрейзър.

— Той почина.

— Сигурен съм, че всеки момент ще получа нови заповеди от неговия заместник.

— Назначаването на заместник може да отнеме седмици.

— В такъв случай аз ще остана тук и ще чакам.

Мълчание.

— Е, добре — въздъхна най-сетне дебелият полковник. — Но довечера се скрийте някъде, ясно? Сенаторът не бива да вижда никакви военни следователи наоколо. Не бива да му се напомня за неотдавнашните подозрения, които витаеха тук. По никакъв начин! Ясно?

— Ще имам предвид молбата ви.

— Това е нещо повече от молба.

— Нещо повече от молба означава заповед. Но вие не можете да ми заповядвате.

В рамките на една-две секунди дебелакът репетира някакъв отговор, но в крайна сметка не откри такъв, обърна се и тръгна обратно. В същия момент дочух телефонен звън. Доста приглушен, защото идваше иззад затворената врата на ресторанта. Изпреварих сервитьорката буквално с една крачка и вдигнах слушалката.