Лий Чайлд
Аферата (3)

3

Отпред беше пусто. Никакви специални екипи, изобщо никой. Коридорът беше абсолютно празен и в двете посоки. И абсолютно тих. Предположих, че всички са там, където трябва да бъдат. Насрочените за дванайсет срещи бяха в пълен ход.

Врата №15 беше открехната, но аз въпреки това почуках. От любезност, а може би и като предупреждение, че пристигам. Повечето кабинети в Пентагона са проектирани като отделни ниши в общо пространство, преградени с високи шкафове за документи. Но с течение на времето между тях се издигаха все повече стени, оформящи затворени пространства. Едно от тях беше и кабинетът на Фрейзър в сектор 3C315. Тясна квадратна стаичка с прозорец без гледка. Килим на пода, снимки по стените, метално бюро. Един стол със странични облегалки, два без. Кантонерка и двоен шкаф за документи до нея.

Голямото предимство на тясната стаичка беше отсъствието на хора в нея. Разбира се, ако не броим самия Фрейзър, седнал на стола зад бюрото.

— Здравей, Ричър — поздрави ме с усмивка той.

Огледах се. Наляво, после надясно. Нищо. В стаичката нямаше абсолютно никого. Дори нямаше отделна тоалетна. Нито голям шкаф, нито втора врата. Коридорът зад гърба ми беше пуст. В гигантската сграда цареше тишина.

— Затвори вратата — рече Фрейзър.

Затворих я.

— Седни, ако обичаш.

Седнах.

— Закъсня — рече Фрейзър.

— Извинявам се, но ме забавиха — отвърнах.

— В дванайсет това място е истински кошмар — кимна той. — Обедна почивка, смяна на дежурствата и какво ли още не. Зоопарк. Аз изобщо не мърдам от тук.

Беше около метър и седемдесет и пет, стотина кила, с широки рамене и гърди, червендалест, чернокос, някъде към четирийсет и пет. Много шотландска кръв във вените, филтрирана през богатата почва на Тенеси, където беше роден. Виетнам като младеж, Заливът като зрял мъж. Кожата му беше като пила, покрита с белези от войните. Старомоден боец, който за свое нещастие се беше оказал достатъчно сладкодумен и усмихнат, за да го назначат в отдела за връзки със Сената. Защото истинският враг в днешно време бяха онези, които държаха парите.

— Какво ми носиш? — попита той.

Не отговорих. Нямаше какво, защото не бях очаквал да стигна толкова далеч.

— Добри новини, надявам се — добави той.

— Никакви новини — отвърнах.

— Нищо?

— Нищо — кимнах аз.

— Каза, че разполагаш с името. Така гласеше съобщението ти.

— Не разполагам с никакво име.

— Тогава защо пожела да ме видиш?

Забавих се само за част от секундата.

— Реших да ускоря нещата.

— В смисъл?

— Пуснах слух, че разполагам с името, питайки се кой ще изпълзи изпод камъка, за да ми затвори устата.

— Но никой не ти я затвори, така ли?

— Поне засега. Само преди десет минути бях убеден, че ще го направят. Във фоайето имаше четирима души, всички в униформи на ОС. Тръгнаха след мен. Бях сигурен, че ще ме арестуват.

— Докъде те проследиха?

— През целия пръстен Е, чак до Д. После изчезнаха някъде по стълбите.

Фрейзър отново се усмихна.

— Друса те параноята — каза той. — Не са вървели след теб. Нали ти казах, че в дванайсет се сменят дежурствата. Идват на работа с метрото като всички останали, почесват се минута-две, а след това тръгват към стаята за дежурства в пръстен Б. Изобщо не са те следили.

Замълчах.

— Такива като тях винаги се мотаят наоколо. По коридорите могат да се видят най-различни групи. Крайно време е да направим нещо за раздутия щат. На Капитолия само за това се говори всеки Божи ден. Няма как да им се противопоставим, затова е по-добре да го имаме предвид. Особено хора като теб.

— Като мен ли? — вдигнах глава аз.

— В армията има сума ти майори. Просто гъмжи от тях.

— От полковници също — рекох.

— Все пак са по-малко от майорите.

Не казах нищо.

— Аз фигурирам ли в списъка ти на хора, които могат да ти забият нож в гърба? — попита Фрейзър.

Ти си списъкът, човече, помислих си.

— Там ли съм? — настоя той.

— Не — излъгах аз.

— Добър отговор — усмихна се той. — Ако ти имах зъб, щях да ти видя сметката още там, в Мисисипи.

Не казах нищо. Очите му се задържаха върху лицето ми. Усмивката му бавно се разширяваше. Направи опит да се овладее, но не успя. Смехът му беше нещо средно между лай и кихавица, принуждавайки го да се облегне назад и да впери очи в тавана.

— Какво има?

Погледът му се върна обратно до хоризонтално ниво. Продължаваше да се усмихва.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза той. — Тук имаме бръснарници. Използвай някоя от тях.

— Не мога — рекох. — Трябва да изглеждам именно така.

 

 

Пет дни по-рано косата ми беше с пет дни по-къса, но въпреки това достатъчно дълга, за да привлича вниманието. Бях повикан в кабинета на Леон Гарбър, който по стечение на обстоятелствата отново се оказа моят пряк началник. Заповедта му беше категорична: да се яви незабавно, без значение в какъв външен вид. Предположих, че има намерение да кове желязото, докато е горещо — тоест, докато уликите все още са пресни в главата ми, без да го е грижа за външния ми вид. Точно така започна и срещата ни.

— Коя точка от устава се отнася до външния вид на боеца? — попита той.

Странен въпрос, особено от човек като него. Гарбър решително беше най-мърлявият офицер от кариерата, когото познавах. Беше в състояние да изпише от склада чисто нов параден мундир, който само час по-късно да изглежда така, сякаш е водил две войни с него, спал е с него, а след това е участвал в най-малко три кръчмарски мелета, без да го съблича.

— Не си спомням коя точка от устава се отнася до външния вид на боеца — отвърнах.

— Аз също. Но в главата ми се върти нещо, свързано с подстрижката и изрязването на ноктите. Май беше в първи раздел, осма глава. Виждам го съвсем ясно, сякаш уставът е в ръцете ми. Помниш ли какво пише там?

— Не.

— Пише, че прическата на военнослужещия трябва да отговоря на общоприетите в армията стандарти.

— Ясно.

— Там подробно са описани и самите стандарти. Запознат ли си с тях?

— Напоследък бях доста зает — отвърнах. — Току-що се върнах от Корея.

— Не беше ли от Япония?

— Там беше междинното кацане.

— За колко време?

— За дванайсет часа.

— В Япония няма ли бръснари?

— Предполагам, че има.

— Нима дванайсет часа не им стигат, за да подстрижат един клиент?

— О, със сигурност им стигат.

— Раздел първи, глава осма, параграф втори: „Косата на военнослужещия трябва да бъде добре подстригана, с определена дължина, допринасяща за спретнатия вид.“ Това е цитат.

— Не съм сигурен, че го разбирам — промърморих аз.

— По отношение на косата спретнатият вид означава прическата да следва очертанията на главата и да се спуска по естествен начин до основата на тила.

— Добре, ще се погрижа — отстъпих аз.

— Вероятно разбираш, че тези неща са задължителни и не подлежат на коментар.

— Да, добре.

— Параграф втори гласи още: „При сресване косата не бива да пада над ушите или веждите и не бива да стига до яката.“

— Да, добре — повторих аз.

— Ще отречеш ли, че сегашната ти прическа е доста далеч от предписанията на устава?

— Сравнена с какво?

— Най-вече с последното предписание, отнасящо се до сресването и контакта с ушите, яката и веждите.

— Добре де, ще се погрижа — отново рекох аз.

После Гарбър се усмихна и атмосферата претърпя коренна промяна.

— Между другото бързо ли ти расте косата? — попита той.

— Не знам. Предполагам, че като на всички хора. Защо?

— Имаме проблем — рече той. — В Мисисипи.