Лий Чайлд
Аферата (69)

69

— Открили са Джон Джеймс Фрейзър мъртъв в кабинета му! — изрече на един дъх той. — Току-що се обадиха от Пентагона.

— Мъртъв ли? — вдигнах вежди аз. — От какво е умрял?

— Идиотски инцидент. Паднал и си ударил главата в ръба на бюрото. Подчинените му се върнали от обяд и го открили на пода. Май се е опитвал да окачи на стената някаква снимка на Карлтън Райли.

— Това е лошо.

— Защо?

— Защото губим офицер за връзки със Сената в най-неподходящото време.

— Изчете ли папката?

— Да — кимнах аз.

— Значи си наясно, че вече няма да ни е грижа за Сената. На заместника на Фрейзър, който и да е той, ще му трябва много време, за да навлезе в работата.

— Това ли ще бъде официалната линия?

— Това е истината. Тя е служила в морската пехота, Ричър. Цели шестнайсет години. Знае всичко за прерязаните гърла. Как се прави, как да се престори, че не е тя. Колата го доказва по безспорен начин. Какво повече можем да кажем? Съсипва колата на Рийд Райли по абсолютно същия начин, по който е потрошила колата на Пол Евърс. В обичайния си стил, по обичайните причини. С тази разлика, че този път се е конкурирала не с една, а с три красавици. Мънро твърди, че Райли първо е тръгнал с нея, а след това я зарязал заради другите три. Които оправя една по една. Затова тя е три пъти по-бясна и отива доста по-далеч от чупенето на ръце. Особено като имаме предвид, че разполага със собствена конструкция за дране на дивеч.

— Това ли ще бъде официалната линия? — повторих аз.

— Това се е случило.

— А какво ще се случи оттук нататък?

— О, не мога да кажа. Оттук нататък всичко е в ръцете на щатските власти на Мисисипи. Нямаме наше куче в боя, следователно няма начин да предвидим какво ще се случи. Най-вероятно нищо. Прогнозата ми е, че тя няма да се самоарестува и няма да даде повод и на щатската полиция да го направи.

— Значи се оттегляме, така ли?

— И трите жертви са цивилни, които нямат нищо общо с нас.

— Това означава ли, че мисията е прекратена?

— Да, от тази сутрин.

— Свалена ли е карантината на Келам?

— Да. Също от тази сутрин.

— Между другото тя отрича да е била гадже на Райли — рекох.

— Че как няма да отрече?

— Какво знаем за генерал Дайър?

— Почина преди две години след дълга и достойна за пример кариера. Никога не е правил погрешна стъпка. Железен човек.

— Окей — кимнах. — Но аз ще направя някои стъпки.

— В каква посока?

— В посока приключване на участието си.

— Твоето участие вече е приключило. От тази сутрин.

— Трябва да си прибера някои лични вещи.

— Оставил си нещата си там?

— Мислех, че веднага ще се върна обратно.

— Какви неща си оставил?

— Четката си за зъби.

— Това е дреболия.

— Само ако Министерството на отбраната ми възстанови разходите.

— За една четка за зъби? Забрави!

— В такъв случай имам право да си я прибера. Не могат да ми откажат и двете.

— Виж какво, Ричър! — кипна той. — Няма да си мръдна пръста за теб, ако продължаваш да дрънкаш подобни глупости и да привличаш вниманието! В момента далеч по-отговорни хора от теб не смеят да шукнат, защото сме на милиметър от шумен скандал! Представяш ли си какво ще стане, ако пресата научи, че синът на уважаван сенатор е бил гадже с тройна убийца?! По очевидни причини и двамата ще мълчат, а това е единственият ни шанс да се измъкнем. Но все още нищо не е сигурно. В момента всичко е на кантар.

Замълчах.

— Човек с твоите инстинкти не може да не усеща, че е тя, Ричър — продължи малко по-спокойно Гарбър. — Само се преструва, че прави разследване. Докъде е стигнала между другото? Играе си с теб. Отначало прави опит да те прогони, но след като се проваля в това, обръща палачинката и прави всичко възможно да те задържи. За да следи докъде ще стигнеш. В противен случай дори не би разговаряла с теб.

Не казах нищо.

— А и автобусът за Мемфис отдавна е заминал — добави той. — Волю-неволю, ще трябва да изчакаш до утре. Надявам се, че дотогава ще ти дойде умът в главата.

— Нили още ли е тук? — попитах.

— Да — кимна той. — Току-що се уговорихме да изпием по едно питие.

— Кажи й да се прибере с автобуса, защото ще взема служебната кола.

— Имаш ли банкова сметка? — внезапно попита Гарбър.

— Разбира се. Как иначе ще си получавам заплатата?

— Къде е?

— В Ню Йорк. Още от времето, когато завършвах Уест Пойнт.

— Прехвърли я някъде по-близо до Пентагона.

— Защо?

— Парите за компенсация при недоброволно напускане пристигат по-бързо, ако банката ти е във Вирджиния.

— Наистина ли мислиш, че ще се стигне дотам?

— Съветът на началник-щабовете смята, че войната е приключила, и вече пее с Йоко Оно. Предстоят големи съкращения, най-вече в армията. Защото морската пехота има по-добър пиар, а флотът и ВВС са друга бира. В момента преките ни началници правят списъците.

— И аз съм в тях, така ли?

— Ще бъдеш. А аз няма да мога да ти помогна.

— Можеш да ми заповядаш да не се връщам в Мисисипи.

— Мога, но няма да го направя. Защото съм убеден, че ще постъпиш правилно.