Лий Чайлд
Аферата (12)

12

Сервитьорката донесе вечерята на Елизабет Деверо и моя десерт. Оказа се, че шерифката си беше поръчала същото като мен — огромен чийзбургер в гнездо от пържени картофи. Моят пай беше с праскови и едва се побираше в чинията. Кафето ми беше поднесено във висока керамична чаша. Пред Деверо имаше вода в обикновена стъклена чаша.

По-лесно е да оставиш пая си да изстине, отколкото димящ чийзбургер. По тази причина реших, че мога да взема думата, докато Деверо нямаше друг избор, освен да слуша и да прави кратки коментари.

— От Пелегрино разбрах, че напоследък сте затрупани с работа — започнах аз.

Деверо кимна с пълна уста.

— Смазана кола и убита жена — добавих.

Тя отново кимна и пъхна с върха на кутрето си палава капчица майонеза, която се опитваше да изскочи от устата й. Елегантен жест за едно доста неделикатно действие. Ноктите й бяха къси, добре оформени и лакирани. Имаше тънки ръце, леко загорели и жилави. Хубава кожа. Никакви пръстени. Включително и на левия безименен пръст.

— Има ли напредък в разследването? — попитах.

Тя преглътна, усмихна се и вдигна ръка като пътен полицай. Стоп. Изчакай.

— Дайте ми малко време, става ли?

Млъкнах и опитах пая си. Беше много добър, с мека коричка и ситно нарязани праскови. Вероятно местно производство. А може би внос от Джорджия. Не съм много наясно с отглеждането на плодове. Тя държеше чийзбургера с дясната си ръка, а с лявата прибираше картофките в средата на чинията един по един. Очите й бяха заковани в мен. Устните й блестяха от мазнината. Беше слаба и стройна. Вероятно защото имаше метаболизъм на ядрен реактор. От време на време отпиваше по глътка вода. Кафето, което изпих на един дъх, беше хубаво, но не можеше да се сравнява със сладкиша.

— Кафето не ви ли пречи на съня? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах. — Но само когато трябва да съм буден.

Тя допи водата си. В чинията й останаха няколко картофа и парче от чийзбургера. Избърса устните и пръстите си със салфетката, после я сгъна внимателно и я остави на масата. Край на вечерята.

— И тъй, има ли напредък в разследването? — повторих въпроса си аз.

Тя се усмихна на някаква мисъл и скръсти ръце. Наклони се леко встрани и ме огледа за втори път. От главата до краката, още по-бавно и по-внимателно.

— Бива си ви — каза. — Няма от какво да се срамувате. Всъщност вината не е ваша.

— В смисъл?

Деверо се облегна назад, без да сваля очи от моите.

— Баща ми е бил шериф на това място преди мен. Още преди да се родя. Печелил е изборите двайсетина пъти поред. Бил е твърд, но честен човек. Не се е страхувал от нищо, не е правил компромиси. Истински слуга на обществото.

— Убеден съм, че е бил такъв — кимнах.

— Но на мен тук не ми харесваше. Особено като дете. Нали си представяте? Затънтено място насред пустошта. За широкия свят научавах единствено от книгите, които получавахме по пощата. Пожелах да се махна.

— Не ви обвинявам — свих рамене аз.

— Но явно бях попила някои неща от татко. Като чувството за дълг към обществото например. Или привързаността към силите на реда. Имах чувството, че става въпрос за семеен бизнес, като всички останали.

Кимнах. Беше права. В тази професия децата тръгват по стъпките на родителите си много по-често от другите. С изключение на бейзбола. Синът на професионалния играч има осемстотин пъти по-голям шанс да влезе в Професионалната лига в сравнение с обикновените момчета.

— Поставете се на мое място — добави тя. — Към какво според вас бих могла да се ориентирам на осемнайсет?

— Не знам — отвърнах аз, въпреки че нещата бяха ясни. И не ми харесваха.

— Заминах за Южна Каролина и постъпих в морската пехота.

Кимнах. По-лошо от очакваното. По неизвестни причини бях заложил на ВВС.

— Колко време служихте там?

— Шестнайсет години.

Което означаваше, че сега е на трийсет и шест. Осемнайсет при мама и тате, шестнайсет в онова врящо гърне, плюс две като шериф на окръг Картър. Бяхме връстници.

— В кое подразделение служихте? — попитах.

— В СВП.

Погледнах встрани и рекох:

— Военната полиция значи.

— В служба на обществото и на закона. С един куршум два заека.

— До какъв чин стигнахте?

— Младши офицер първи ранг.

Младши офицер първи ранг. Експерт в една тясноспециализирана област. Там, където се върши истинската работа.

— Защо напуснахте?

— По целесъобразност — отвърна тя. — СССР вече го нямаше, а това означаваше съкращения. Прецених, че ще е по-добре да си тръгна сама, вместо да ме изхвърлят. Освен това татко почина. Не исках да го наследи някой идиот като Пелегрино.

— Къде сте служили? — попитах.

— Навсякъде. Богатият ми чичо се казва Сам. Та Чичо Сам ми показа света. Някои части си заслужаваха, други не.

Замълчах. Сервитьорката дойде за празните чинии.

— Но както и да е — въздъхна Деверо. — Аз ви очаквах. Честно казано, и ние щяхме да постъпим така при създалите се обстоятелства. Убийство край някакъв бар в близост до военна база? Положението е деликатно и изисква определена степен на секретност. Бихме назначили официален следовател на място, а друг бихме изпратили под прикритие.

Не отговорих.

— Разбира се, задачата на този под прикритие ще бъде да държи нещата под контрол и да предотврати евентуална враждебност от страна на местните. Само в краен случай. Навремето и аз бях привърженик на тази политика. Сега вече не, защото съм от местните.

Продължавах да мълча.

— Не се обиждайте — добави тя. — Представяте се далеч по-добре от нашите. Например ботушите ви. Много ми харесват. Косата също. Убедителна е. Просто нямахте късмет, че срещнахте мен. Е, времето също не е избрано особено добре. Но няма как да е другояче. Честно казано, не ви бива много в лъжите. Не трябваше да споменавате Сто и десети. Разбира се, че знам за какво става въпрос. Бяхте добри почти колкото нас. Но защо Хейдър, за бога? Това е рядко срещано име. Чорапите в защитен цвят също са грешка. Отдалеч личи, че са стока от военен магазин. Вероятно сте ги купили вчера. И аз нося такива.

— Не съм искал да лъжа — казах. — Изпитвах неудобство. Баща ми беше морски пехотинец. Може би съм усетил сродна душа у вас.

— Бил е морски пехотинец, но вие сте постъпили в СВ? — изгледа ме тя. — Бунт ли беше?

— Не знам какво е било. Тогава ми се струваше правилно.

— А сега?

— В този миг ли? — изгледах я аз. — Не съм много сигурен.

— Не се ядосвайте — отвърна тя. — Фактически направихте каквото трябва.

Замълчах.

— Какъв чин имате?

— Майор.

— Трябва ли да ви козирувам?

— Само ако желаете.

— Още ли служите в Сто и десети?

— Временно. По принцип съм част от Триста деветдесет и шести полк на Военната полиция. Отдел „Криминални разследвания“.

— Колко години служите там?

— Тринайсет. Плюс Уест Пойнт.

— Впечатлена съм. Може би наистина трябва да ви козирувам. Защо ви изпратиха в Келам?

— Заради някакъв тип на име Мънро. Със същия чин като мен.

— Това е малко объркващо.

— Имате ли напредък? — отново попитах аз.

— Не се отказваш лесно, а? — заряза официалностите тя.

— Това го няма в инструкциите ми. Знаеш как е.

— Окей. Нека направим сделка. Отговор за отговор. После се оттегляш. Рано сутринта хващаш обратния път. Всъщност ще накарам Пелегрино да те закара до там, откъдето те е качил. Имаме ли сделка?

— Имаме — промърморих. — Не ми оставяш място за избор.

— Не, нямаме напредък — най-после отговори на въпроса ми Деверо. — Абсолютно никакъв.

— Благодаря — рекох. — Сега е твой ред.

— Очевидно ще бъда улеснена, ако узная кой е асът — ти или онзи, когото са изпратили в Келам. Така ще разбера какво мислят вашите хора за извършителя — дали според тях е от базата или извън нея. И тъй, ти ли си голямата хрътка? Или другият?

— Честно ли да отговоря?

— Не бих очаквала друго от сина на колега морски пехотинец.

— Честният отговор е, че не знам.