Лий Чайлд
Аферата (75)

75

За разлика от СВ беретите никога не са били на особена почит в морската пехота. Може би по тази причина Деверо държеше моята професионално, но без особен ентусиазъм. Пръстите й сръчно извадиха пълнителя и патрона в цевта, после провериха улея и щракнаха всичко обратно на мястото му.

— Извинявай, но това нещо беше в джоба на куртката ти — промърмори тя. — Чудех се какво е, защото доста ми убиваше на задника. Сигурно съм насинена.

— В такъв случай аз трябва да ти се извиня — рекох. — Твоят задник заслужава най-доброто отношение, защото е национално богатство. Или най-малкото регионална атракция.

Тя се усмихна, надигна се малко нестабилно и се огледа за панталона си. Служебната й риза висеше свободно, но без да скрива почти нищо. Не забелязах синини от пистолета си.

— Защо носиш оръжие? — попита тя.

— По навик — отвърнах.

— Очаквал си неприятности?

— Всичко е възможно.

— Моето остана в колата.

— Куп мъртъвци са допускали тази грешка.

— Стига де! Тук сме само двамата.

— Дано да е така.

— Ставаш параноичен.

— Но в замяна на това съм жив — отвърнах. — А ти все още не си арестувала никого.

— Армията не може да докаже, че е чиста — отвърна тя. — Следователно някой там е наясно със самоличността на извършителя, но не споделят тази информация с мен.

На това нямаше какво да отговоря. Последвах примера й, станах на крака и потърсих панталона си. Облякохме се, подскачайки от крак на крак. После едновременно опряхме крака на задната броня на патрулката, за да си вържем обувките. Обратният път не беше проблем. Деверо го измина на заден ход, като преди това повтори номера с успоредното паркиране. Когато стигна до прелеза, отново повтори маневрата с рязкото навиване на волана, след което колелата стъпиха на пътя и поеха напред. Пет минути по-късно вече бяхме в хотелската ми стая. По-точно в леглото. Тя моментално заспа, но аз не успях. Останах да лежа в тъмното, загледан в тавана. Размишлявах.

Размишлявах преди всичко над последния ми разговор с Леон Гарбър. Прекият ми началник. Честен човек, когото считах за приятел. Беше крайно лаконичен. Това е истината, каза той. Тя е служила в морската пехота, Ричър. Цели шестнайсет години. Знае всичко за прерязаните гърла. Как се прави, как да се престори, че не е тя. След което стана леко нетърпелив. Човек с твоите инстинкти не може да не усеща, че е тя. След което аз реших да отида докрай. Можеш да ми заповядаш да не се връщам в Мисисипи. На което той отвърна съвсем директно: Мога, но няма да го направя. Защото съм убеден, че ще постъпиш правилно.

Този разговор продължаваше да се върти в главата ми.

Истината.

Инстинктите.

Да постъпиш правилно.

В крайна сметка все пак заспах, без да съм сигурен дали Гарбър иска да ми подскаже нещо, или ме моли да направя нещо.

 

 

Когато се събудихме, дългогодишното ми убеждение, че вторият път е върховният, бе подложено на сериозно изпитание. Просто защото и петият път беше страхотно. След екстравагантното приключение на открито и двамата бяхме леко схванати и с известни поражения по тялото. Това ни накара да прибегнем до по-нежен и по-бавен вариант, подпомогнати в значителна степен от топлото и удобно легло. А липсата на увереност, че ще има шести път, засили емоциите ни. После полежахме известно време и тя ме попита кога си тръгвам. Отговорих, че не знам.

Закусихме заедно, след което Деверо отиде на работа, а аз се насочих към телефонния автомат. Направих опит да се свържа с Франсис Нили на работното й място във Вашингтон, но се оказа, че тя не се е прибрала. Вероятно още се друсаше в някой нощен автобус. Набрах Стан Лаури и той вдигна след първото позвъняване.

— Искам да ми свършиш една работа.

— Какво става с обичайните ти сутрешни майтапи? — попита той. — Не си ли изненадан, че още съм тук?

— Нямах време да мисля за това. Всъщност исках да говоря с Нили, а не с теб. Трябва да я хванеш в момента, в който се появи. Бива я много повече от теб, когато става въпрос за гадости.

— И от теб — добави Стан. — Какво искаш?

— Бързи отговори.

— На какви въпроси?

— Къде е статистически най-вероятно да има база на морската пехота, разположена в близост до река с бетонни отводнителни канали?

— Статистически, в Южна Калифорния — незабавно отговори Лаури. — Почти сигурно става въпрос за Кемп Пендълтън, северно от Сан Диего.

— Правилно — кимнах аз. — Искам да открия следите на един морски пехотинец, който е служил там преди пет години. Името му е Пол Евърс.

— Защо?

— Защото родителите му, мистър и мисис Евърс, вероятно са харесвали името Пол.

— Не, бе. Питам защо искаш да го откриеш.

— За да му задам един въпрос.

— Май забравяш нещо — подхвърли Лаури.

— Какво?

— Аз не служа в морската пехота. Няма как да проникна в архивите им.

— Точно затова трябва да намериш Нили. Тя знае какво да прави.

— Пол Евърс — бавно повтори той, сякаш си записваше.

— Свържи се незабавно с Нили — настоях аз. — Въпросът е спешен. По-късно пак ще ти звънна.

Прекъснах разговора с Лаури, пуснах още няколко монети и набрах номера в Келам, който Мънро беше дал на Деверо веднага след пристигането си. Този, който вдигна, не беше Мънро. Той ме осведоми, че рано сутринта Мънро е заминал с кола за Бърмингам, Алабама. Обясних му, че такъв е бил първоначалният план, но го моля все пак да провери дали наистина е заминал. Човекът се свърза с отдела за външни посетители, след което ми съобщи, че Мънро всъщност не е заминал. След което ми продиктува номера на стаята му и затвори.

Набрах цифрите, изчаках го да вдигне слушалката и казах:

— Благодаря ти, че остана.

— Само дето не знам защо — изръмжа той. — В момента се крия в стаята си и не смея да си покажа носа навън. Тук не ми се радват много, както вероятно се досещаш.

— Не си постъпил в армията, за да ти се радват.

— Какво искаш?

— Да бъда информиран за графика на Райли през целия днешен ден.

— Защо?

— Искам да му задам един въпрос.

— Това няма да е лесно. Доколкото ми е известно, програмата му е доста претрупана. Можеш да го хванеш само по обед — разбира се, ако изобщо реши да обядва. Но ако обядва, със сигурност ще бъде рано.

— Не, искам да дойде при мен — рекох. — Тук, в града.

— Май не ме разбра. Настроенията тук претърпяха коренна промяна. Отряд „Браво“ излиза на светло, а бащата на Райли ще долети за кратка визита.

— Сенаторът? Днес?

— Най-вероятно около един следобед. Причина: неофициално отпразнуване успехите на отряда в Косово.

— Колко ще продължи това?

— Знаеш процедурата. Следобед старецът ще присъства на нещо като парад, но бас държа, че ще остане да пренощува, за да може да си пийне с момчетата.

— Добре, ще измисля нещо.

— Друго има ли?

— Ами как да ти кажа… Може би ще ми разясниш някои неща, след като тъй и тъй си седиш на задника и няма какво да правиш.

— Какви неща?

Телефонът започна да писука в ухото ми.

— Защо не ми звъннеш за държавна сметка на тоя номер? — попитах аз, продиктувах му записаните над клавиатурата цифри и затворих.

Върнах се на масата да платя сметката и отново се насочих към изхода. Телефонът вече звънеше.

— Какви неща? — повтори Мънро.

— Главно впечатления. От Келам. Има ли причини да бъде избрана за база на елитни бойни части като отрядите „Браво“ и „Алфа“?

— В сравнение с какво?

— Ами с някоя друга база източно от река Мисисипи.

— Келам е доста изолирана, което я прави подходяща за секретни операции.

— И аз така чух, ама нещо не ми се вярва. Всяка база има своите тайни. Навсякъде могат да сложат нещата под похлупак. А мисиите в Косово дори не са интересни. Кой ще им обърне внимание? Но Келам е била избрана още преди година. Защо? Забелязал ли си нещо, което я прави задължителен избор?

— Не — отговори Мънро. — Няма съмнение, че е удобна, но в никакъв случай задължителна. Предполагам, че причината да я изберат, е свързана с четиристотин допълнителни портфейла, изпратени в помощ на едно умиращо градче.

— Точно така — рекох. — Причината е политическа.

— Че кое не е?

— Още нещо — смених темата аз. — Наясно си с детайлите около смъртта на Джанис Чапман на онази задна уличка, нали?

— Мисля, че да. Базирайки се на видяното снощи, стигнах до заключението, че шериф Деверо оперира в затворената зона между главната улица и железопътната линия. Явно е на мнение, че всичко се е случило между баровете и насипа. Което обаче означава, че както главната, така и задните улички би трябвало да са абсолютно пусти. Само при тези условия извършителят би могъл да спре на главната и да пренесе трупа в тази посока.

— Колко време му е било нужно според теб?

— Времето е без значение, защото никой не го е видял. Би могло да стане за една минута, би могло да стане и за двайсет.

— Но защо там? Защо не на някое затънтено място на петнайсет километра извън града?

— Предполагам, че защото е искал тялото да бъде открито.

— То би могло да бъде открито на още куп места. Защо точно там?

— Не знам — призна с въздишка Мънро. — Може би нещо го е ограничавало. Може би е имал компания някъде наблизо. В ресторанта или в някой бар. Може би се е наложило да изчезне само за момент, за да свърши работата. Не е искал някой да забележи отсъствието му. Рискувал е сигурността си за сметка на бързината. Само това обяснява близостта на мястото.

— Ще ми отпуснеш ли още един ден? — попитах. — Можеш ли да останеш и утре?

— Няма начин — твърдо отказа Мънро. — И без това ще ми сритат задника за еднодневното закъснение. Дори не ми се мисли какво ще се случи, ако закъснея повече.

— Шубелия — рекох.

— Съжалявам, мой човек — засмя се той. — Ако не приключиш днес, от утре разчитай само на себе си.