Лий Чайлд
Аферата (39)

39

Приех обаждането в задната стаичка, както преди. Гарбър ми прозвуча колебливо и аз веднага започнах да се притеснявам.

— Как си? — започна той.

— Добре съм. А ти?

— Как вървят нещата при теб?

— Зле.

— С шерифа ли?

— Не, тя е окей.

— Елизабет Деверо, нали? Направихме й малка проверка.

— По какъв начин?

— Поприказвахме си с някои хора от Корпуса на морската пехота.

— Защо?

— За да потърсим нещо, което можеш да използваш срещу нея. Може би на някой етап ще ти потрябва лост.

— Спестете си труда. Не тя е проблемът.

— А кой?

— Ние — рекох. — Ти или някой друг. Имам предвид армията, която патрулира около оградата на Келам и стреля по хората.

— Това е абсолютно изключено!

— Видях кръвта със собствените си очи. А останките от колата бяха старателно почистени.

— Невъзможно!

— Да, ама се случва. Трябва да го прекратите. В момента имате голям проблем, който като нищо може да прерасне в Трета световна война.

— Нещо бъркаш.

— Не бъркам. Тук имаме двама пребити и един мъртъв.

— Мъртъв ли?

— Да.

— Причини?

— Кръвозагуба вследствие огнестрелна рана в бедрото. Има нескопосан опит да се спре кръвотечението с марля от войнишка аптечка. А на местопрестъплението открих гилза на натовски патрон.

— Не сме ние. Иначе щях да съм осведомен.

— Щеше, значи. Ами аз? Там горе ти си правиш догадките, но тук долу аз виждам нещата със собствените си очи.

— Това не е законно.

— Я пак? В най-лошия случай става въпрос за погрешно политическо решение. А в най-добрия — някой нещо се е провинил. Твоята работа е да откриеш кое от двете и да му сложиш край.

— Как? — попита Гарбър. — Нима предлагаш да посоча наслуки някаква бройка висши офицери и да ги обвиня в умишлено нарушаване на закона? Може би най-тежкото в историята на американската армия? Нали ще ме заключат още сега, а утре сутринта ще ме осъдят по бързата процедура?

Замълчах, за да успокоя дишането си. А после попитах:

— Има ли имена, които не трябва да споменавам по открита линия?

— Има имена, които изобщо не ти трябва да знаеш — отговори Гарбър.

— Тая работа излиза извън контрол. И става все по-лоша. С очите си видях трима адвокати, които влизат и излизат от Келам. Някой трябва да вземе решение. Въпросният офицер трябва да бъде разжалван и уволнен. Веднага!

— Това няма как да стане. Не и докато Косово е на дневен ред. Става въпрос за човек, който може да прекрати една война сам, с голи ръце.

— Той е член на отряд от четиристотин души, за бога!

— Нужен е за политическите кампании след две години. Помисли си. Ще бъде нещо като Самотния рейнджър.

— Когото ще заключат в „Левънуърт“.

— Мънро не мисли така. Според него въпросният офицер е по-скоро невинен.

— В такъв случай трябва да действаме адекватно. Край на адвокатите и на патрулирането извън базата.

— Изобщо не патрулираме извън базата.

Отказах се да споря.

— Нещо друго?

— Това е. Трябва да го направя. Надявам се да ме разбереш.

— Ами пробвай.

— Имаш картичка от брат си.

— Къде?

— В кабинета си.

— А ти я прочете, така ли?

— Армейският офицер не може да разчита на лично пространство.

— И това ли го има в устава? Може би в раздела с прическите?

— Трябва да ми обясниш смисъла й.

— Защо? Какво пише?

— Отпред е снимка на центъра на Атланта. Изпратена е преди единайсет дни от летището на Атланта. Текстът гласи следното: „Отивам по работа в един град на име Маргрейв, южно от тук. Чух, че в него бил умрял Слепия Блейк. Ще ти пратя подробности.“ Подписана е „Джо“.

— Знам как се казва брат ми.

— Какво означава това?

— Лична бележка, нищо повече.

— Заповядвам ти да ми дадеш обяснение. Извинявай, но съм длъжен да го направя.

— Завършил си основно образование. Би трябвало да можеш да четеш.

— Какво означава това?

— Означава каквото пише. Пътува на юг от Атланта към някакъв град на име Маргрейв.

— Кой е Слепия Блейк?

— Китарист от едно време. Майстор на блуса. Една от първите легенди.

— Защо Джо те информира за него?

— Поради общи интереси.

— Какво иска да каже с това „ще ти пратя подробности“?

— Точно това, което казва.

— Подробности за какво?

— За Слепия Блейк, разбира се. Дали е умрял там или не.

— Какво значение има къде е умрял?

— Никакво. Обикновена подробност. Като събирането на бейзболни картички.

— Значи наистина става въпрос за бейзболни картички.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Това не е ли шифровано съобщение?

— Защо трябва да е шифровано, по дяволите?

— Днес си звънял в службата му — рече Гарбър.

— И това ли знаеш?

— Имаме си своите механизми.

— Момичето в офиса му ли ви каза?

— Нямам право да споделям подробности. Но искам да знам защо си го търсил.

— Той ми е брат.

— Защо точно сега? Може би щеше да го попиташ нещо?

— Точно така — отвърнах. — Щях да го попитам как е. От чиста любезност.

— Защо сега? Има ли някаква връзка с Келам?

— Това не ти влиза в работата.

— Всичко ми влиза в работата, Ричър. Трябва да ми помогнеш.

— Преди Джанис Мей Чапман тук са били убити други две жени. И двете чернокожи. Това случайно да ти е известно? Ако е, трябва да го имаш предвид, когато мислиш за политически кампании. Пренебрегнали сме го, а после убиват бяла жена и главите ни ще се пръснат.

— Каква връзка има това с Джо?

— Говорих с по-малкия брат на втората жертва и се сетих за него. Това е всичко.

— А Джо споменавал ли ти е нещо за някакви пари, идващи от Косово?

— Не успях да го хвана. Беше заминал за Джорджия.

— Пак ли в Атланта? Или в Маргрейв?

— Нямам представа. Джорджия е голям щат.

— Окей — каза Гарбър. — Извинявам се за нахалството.

— Кой по-точно се е загрижил за някакви пари от Косово? — попитах аз.

— Нямам право да споделям подробности.

Затворих телефона, направих няколко дълбоки вдишвания и отнесох новата риза в стаята си. Помислих си за вечерята с Елизабет Деверо. До нея оставаха цели три часа и само една несвършена работа.