Лий Чайлд
Аферата (45)

45

Елизабет Деверо седеше в леглото. Вляво от мен, в средата на своята част, с изправен гръб и кръстосани крака като йога. Гола и невъзмутима. Изключително хубава. Ослепителна. Една от най-красивите жени, които бях виждал голи, и със сигурност най-красивата, с която бях спал.

В момента обаче тя беше потънала в размисъл. Седем сутринта. Началото на работния ден. Нямаше да ме огрее за трети път. Поне не веднага.

— Би трябвало да имат и друго общо помежду си — промълви тя. — Имам предвид трите убити жени.

Не отговорих.

— Красотата е доста мъгляво понятие — добави тя. — Твърде субективно. Нищо повече от едно мнение.

Продължавах да мълча.

— Какво? — втренчено ме погледна тя.

— Не е само мнение — рекох. — Не и при тези трите.

— Значи търсим два фактора. Две неща, които се преплитат. Те са били красиви, но и още нещо.

— Може би бременни — казах аз.

Замислихме се върху предположението. И трите са били красиви, много мъже биха пожелали да ги притежават. Случват се такива неща, особено в град около военна база. Обикновено случайно, но понякога и нарочно. Има жени, които са убедени, че е много по-добре да се местят от база на база с дете в ръце, отколкото да живеят сами в градчето, в което са се родили. Може би грешка, но не за всички. Майка ми например не е имала нищо против подобен начин на живот.

— Шона Линдзи е искала да се измъкне от града на всяка цена — казах аз. — Поне така твърди брат й.

— Но това едва ли важи за Джанис Чапман — рече Деверо. — Тя не е раждана тук, дошла е в града доброволно. Не е имала нужда от мъж, който да я измъкне. Би могла просто да продаде къщата си, да скочи в хондата и да подкара накъдето й видят очите.

— Значи говорим за инцидент, поне в нейния случай — рекох. — Освен това не видяхме в къщата й нищо, което да прилича на противозачатъчно средство. Имам предвид аптечката в банята й.

Тя замълча.

— Ти къде държиш своите? — попитах.

— На лавицата над мивката. Тук нямат аптечки.

— А знаеш ли дали Розмари Макклачи е искала да се махне от града?

— Не знам. Може би. Защо да не иска?

— Докторът направи ли й тест за бременност?

— Не — отвърна Деверо и леко въздъхна. — Ако бяхме в някой голям град, със сигурност щяха да й направят. Но не и тук. Мириам подписа смъртния акт и ни обясни причината за смъртта. Това беше всичко.

— Чапман не изглеждаше бременна — отбелязах аз.

— На някои жени не им личи в продължение на месеци.

— А възможно ли е Розмари Макклачи да е споделила подобно нещо с майка си?

— Не мога да й задам такъв въпрос — каза Деверо. — Няма как. Не мога и не искам да вкарам подобна мисъл в главата на Емелийн. Ами ако не е била бременна? Защо трябва да петним паметта й?

— Сигурен съм, че братът на Шона Линдзи ми спести нещо — промърморих аз. — Може би нещо важно. Искам да поговориш с него. Казва се Брус. Между другото мечтае да постъпи в СВ.

— Не в морската пехота?

— Май не.

— Защо? Сигурно си ни оплюл, а?

— Не, просто бях откровен.

— Дали ще иска да говори с мен? Стори ми се доста враждебен.

— Нищо му няма. Грозен е, но иначе си е наред. Армията го привлича. Изглежда наясно с командната структура. Ти си морски пехотинец и шериф. При правилен подход като нищо ще скочи на крака и ще ти козирува.

— Добре — отвърна тя. — Може би ще опитам. Дори още днес.

— И трите случая може да се окажат инциденти — предупредих я аз. — А важните решения може да са дошли по-късно. В смисъл какво да се прави. Ако са били доволни от статуквото, може би са щели да поемат по друг път. Или да бъдат убедени.

— Да абортират ли?

— Защо не?

— Къде в Мисисипи ще намерят клиника за аборт? Би трябвало да шофират много часове на север.

— Може би това е причината Джанис Чапман да се е преоблякла между полунощ и четири сутринта. Да тръгне рано на дълъг път. Може би в компанията на приятеля си. Уговорка за следобеден преглед с преспиване след това. Помислила си е за рецепцията и за чакалнята, след което е решила да се облече както трябва. Стилно, но скромно. Може би си е подготвила и багаж. Другото нещо, което не видяхме в къщата й, бяха куфари.

— Няма как да разберем със сигурност, преди да открием приятелите й.

— По-скоро приятелят й, в единствено число — уточних аз. — Може би е бил един и същ човек.

— И при трите ли?

— Възможно е.

— Но това е безсмислено. Защо ще им уговаря час за преглед в клиника за аборти, а после ще ги убие още преди да са изминали и километър от пътя? Защо ще се откаже от прегледа?

— Може би е от мъжете, които не могат да си позволят нито бременно гадже, нито контакти с клиника за аборти.

— Той е войник, а не проповедник или политик.

Замълчах.

— Може би иска да стане проповедник или политик, но по-късно — добави Деверо.

Отново не казах нищо.

Дъските в коридора проскърцаха, после на вратата ми се почука леко. Веднага разпознах звука. Беше същият като предишната сутрин. Старецът. Представих си го как се влачи по коридора, вдига ръка и безсилно почуква с побелелите си кокалчета.

— Мамка му! — прошепна Деверо.

Е, сега вече наистина заприличахме на тийнейджъри. Объркани и смутени. Деверо се смъкна от леглото и грабна купчината дрехи заедно с панталона ми. Наложи се да го издърпам от ръцете й, което обаче доведе до разпиляване на бельото й по пода. Тя направи опит да го събере, а аз — да си обуя панталона. Моят опит се оказа неуспешен, защото се спънах в крачолите и рухнах по гръб на леглото. Тя хукна към банята, оставайки след себе си многобройни улики като чорапогащник и бельо. Успях горе-долу да се напъхам в панталона. Старецът отново почука. Закуцуках към вратата, ритайки встрани бельото, пръснато по пода. Деверо изскочи навън и бързо го събра, после отново изчезна. Отворих вратата.

— Годеницата ви е на телефона — обяви старчето.

Високо и ясно.