Лий Чайлд
Аферата (51)

51

Наистина бяха трима, както бях предположил. Само на пет метра от мен, всичките с гръб. Единият беше посивял и едър, облечен в масленозелен камуфлажен костюм от ерата на Виетнамската война, който очевидно му беше тесен. Държеше карабина .16, а от колана му стърчеше ръкохватката на полуавтоматичен пистолет берета М9. Деветмилиметрово лично оръжие, стандартно за американската армия. Също като карабината. Беше с боти на парашутист, гологлав.

Вторият беше по-млад и по-висок, но не кой знае колко по-слаб. Имаше пясъчноруса коса и италианско бойно облекло в защитен цвят. Подобно на нашите, но по-добре скроено. Държеше своята карабина за горната ръкохватка като всеки десняк. Пистолет липсваше. Беше с черни маратонки, преметнал на гръб малка раница, чиито защитни шарки бяха различни от тези на облеклото. И той беше без кепе.

Третият носеше новата американска бойна униформа, от онези, които бяха въведени в армията след 1980-а. Нашарени в кафяво, зелено, бежово и черно. Не беше дебел, напротив, беше дребосък. Около метър и шейсет, не повече от шейсет килограма. Слаб, жилав, с изпито напрегнато лице. И той беше въоръжен с М-16. Цивилни обувки, без шапка и пистолет. Той беше пушачът. Между пръстите на лявата му ръка димеше цигара.

Леко озадачен от италианската униформа, се запитах дали не става въпрос за членове на някаква натовска бойна част. Но виетнамските одежди на най-възрастния не се връзваха с никакъв текущ през 1997 г. сценарий, независимо колко шантава можеше да бъде международната политика от онова време. Това се потвърждаваше и от цивилните обувки на третия, отсъствието на кепета и каски, липсата на суха храна и тотално непрофесионалното им поведение. Не бях в състояние да определя какви са. Умът ми машинално започна да преценява различните възможности, превъртайки се като разписание на летище. Дори се учудих, че тия тримата не чуват какво става в главата ми.

Отново ги огледах. Отляво надясно, после отдясно наляво.

Нещо не се връзваше.

Прозрението ме връхлетя внезапно. Тези мъже бяха аматьори.

Горяни от Мисисипи. Също като онези, които се срещат в Алабама и Тенеси. Цивилна милиция. Фалшиви бойци. Хора, които обичат да бродят в гората с оръжие в ръце, представяйки се за защитници на нещо важно. Това последното е задължително. Хора, които обичат да си харчат парите за всичко, което могат да намерят във военните магазини, включително за стари бойни униформи, дори италиански.

Хора, които предпочитат провинциалните магазини за оръжие, особено онези, които са намират близо до военни бази и предлагат някои неща под тезгяха. За това е достатъчно да имаш вътрешен човек, а такива, повярвайте ми, винаги се намират. Армията ежегодно бракува берети и карабини М-16, обявявайки ги за изгубени, повредени или просто негодни за употреба. Официално те трябва да бъдат унищожени, но на практика не е така. Изнасят се нелегално, най-често през нощта. И само час по-късно вече са под тезгяха на близкия оръжеен магазин.

Арестувал съм много хора, включително и по-големи групи от тази пред мен. Но никога не съм бил особено добър. По принцип тая работа става с много шум и крясъци — нещо, което не е характерно за мен. Защото винаги съм се гледал отстрани. Не обичам да вдигам джангър. Винаги съм предпочитал юмруците си за превантивно укротяване на непокорните. А когато се наложи да крещя онова традиционно: стой, не мърдай!, аз го правя някак несигурно, почти умолително.

В случая обаче имах на своя страна най-категоричния укротител на разговори — стара, но солидна пушка-помпа. С цената на един похабен патрон можех да произведа онзи смразяващ звук, който би накарал всеки трима души на всяко място по света да замръзнат на място.

Хръц-хръц.

Изхвърленият патрон падна в храсталаците пред краката ми. Тримата на хълмчето се вцепениха.

— Хвърлете пушките! — рекох.

С нормален глас и нормален тон.

Русият беше пръв. Стори го доста бързо. Възрастният мъж го последва. Последен се подчини Кльощавият.

— Никой да не мърда! — добавих аз. — Не ми давайте повод да натисна спусъка.

Отново с нормален глас и нормален тон.

Те останаха сравнително неподвижни. Ръцете им едва забележимо се изместиха навън. Бавно и внимателно, спирайки на няколко сантиметра встрани от тялото. С разперени пръсти. Състояние, в което вероятно се намираха и пръстите на краката им, скрити в боти, маратонки и цивилни обувки. Състояние, предназначено да демонстрира безобидност и покорство — поне що се отнася до оръжието.

— А сега направете три големи крачки назад!

Те се подчиниха. И тримата едновременно. Крачките им бяха сковани, но достатъчно големи, за да ги отдалечат на безопасно разстояние от карабините.

— Обърнете се — изкомандвах аз.