Лий Чайлд
Аферата (29)

29

Деверо се върна в кабинета в мига, в който затворих телефона. Май беше чакала да угасне някоя лампичка на централата в съседната стая.

— Е? — погледна ме въпросително тя.

— Не са имали обходни патрули. Никой не е напускал Келам след пристигането на Мънро.

— Че какво друго ще каже? — присви устни тя.

— Не е надушил нищо. Според него извършителят не е от базата.

— Хм.

Кимнах. Пълна мистерия. Политиката и реалният свят. Тотално объркване.

— Няма ли да обядваме? — попитах.

— После.

— Защо после?

— Защото имаш проблем. Братовчедите Маккини те чакат на улицата. Довели са си и подкрепления.

* * *

Деверо ме въведе в една ъглова стая с прозорци на двете стени. На главната улица не се виждаше жива душа. Но гледката на север към Т-образното кръстовище беше различна. Четирима души. Старите ми приятели плюс двама, които много приличаха на тях. Мръсни, дългокоси, с кожени якета и татуировки. Стояха на разклона с ръце в джобовете и безцелно подритваха камъчетата в краката си.

Първата ми реакция беше смайване и възхищение. Удар с глава в лицето е сериозна работа. Особено ако съм го нанесъл аз. Да мърдаш и говориш само няколко часа по-късно е наистина впечатляващо. Втората ми реакция беше раздразнение. Ядосах се на себе си. Бях проявил неоправдана мекушавост. Бях твърде отскоро в града, твърде нерешителен и склонен да приема животинската тъпота за смекчаващо вината обстоятелство.

— Как би желала да постъпя? — извърнах се към Деверо аз.

— Би могъл да се извиниш и да ги отпратиш.

— Друго?

— Би могъл да ги оставиш да нанесат първия удар. След това аз ще ги арестувам за непредизвикано нападение. С удоволствие ще го направя.

— Изобщо няма да ми посегнат в твое присъствие.

— Ще се скрия някъде.

— Не съм сигурен, че това ми харесва.

— Избирай, Ричър. Или едното, или другото.

Излязох на главната улица с чувството, че участвам в стар каубойски филм. Само музиката ми липсваше. Завих надясно, с лице на север, после спрях на място. Четиримата ме видяха. По лицата им се изписа изненада, заменена от радостно нетърпение. Подредиха се в една линия, от изток на запад, на метър и двайсет разстояние един от друг. Пристъпиха крачка напред, после зачакаха. На пътя за Келам бяха спрели два пикапа, малко вдясно зад тях. Боядисаният с мече, който вече познавах. Пред него друг, още по-скапан.

Поех напред като нищо неподозираща риба, насочила се към мрежата. Слънцето беше толкова високо в небето, колкото е нормално за март. Топлият въздух галеше кожата ми. Усещах неравностите на асфалта под подметките си. Пъхнах ръце в джобовете. В тях нямаше нищо, с изключение на фишека с монети от четвърт долар, с който се бях сдобил в ресторанта. Юмрукът ми се затвори около него. Удар за пет долара минус центовете, похарчени за телефона.

Направих няколко крачки и спрях на три метра от фронтовата линия. Двамата ми познати бяха отляво. Мълчаливия мозък от края, шефът до него. Носовете им приличаха на изгнили патладжани. Насинени очи, засъхнала кръв по устните. Имаха проблеми с равновесието и фокусирането на погледа. Човекът вдясно от шефа беше малко по-нисък от другите, а този до него — едър мъжага с рокерско яке.

— Твой ли е планът? — попитах аз шефа.

Той не отговори.

— Защо сте само четирима?

Мълчание.

— Чух, че сте дузини.

Никакъв отговор.

— Май имате проблем с логистиката и комуникациите — добавих. — Затова се задоволявате с малък отряд за бързо реагиране. Всъщност това е истината в днешно време. Би трябвало да отскочите до Пентагона и да се запишете на семинар. Несъмнено ще откриете, че и там мислят като вас.

Онзи вдясно от старите ми познайници беше пиян. Познах по миризмата, която излъчваха порите му. Бира за закуска, вероятно придружена от подходящо количество твърдо гориво. Съдейки по външния му вид, това беше обичайната му диета. Следователно първата му реакция щеше да е бавна, а следващите — диви и нецеленасочени. Нищо работа. Едрият с рокерското яке май имаше проблем с гърба. Ниско долу, в основата на гръбначния стълб. Това личеше от стойката му — издаден напред таз, който поемаше част от натиска. Някакво счупване или прищипване. Плюс още много причини. Селско момче. Може би беше вдигнал прекалено тежка бала сено, може би беше падал от кон. Нищо особено като заплаха. Само щеше да се защитава. Един по-ентусиазиран замах щеше да размести чарколяците му и да го накара да закуцука като инвалид. По това време пияният му приятел вече щеше да е на земята. За останалите двама бях спокоен. Вече не бяха във форма, освен това знаеха какво ги чака. Шефът беше заел позиция малко вляво от мен, може би защото нямаше представа, че съм десняк. Чиста проба лаик.

В общи линии ситуацията беше окуражаваща.

— Жалко, че сте такива дребосъци — рекох. — Би трябвало да доведете някой по-едричък.

Мълчание.

— Но планът си е план, нали? Колко време умувахте върху него?

Никакъв отговор.

— Знаете ли какво казвахме за плановете в Уест Пойнт?

— К’во?

— Всеки си има план, преди да му разбият зъбите.

Мълчание. Никакво движение. Пръстите ми около фишека с монети се разтвориха. Нямаше да ми трябват. Извадих ръцете си от джобовете.

— Проблемът на малките отряди е само един: ако стане напечено, положението им бързо се влошава и става отчаяно. Нали знаете какво се случи в Сомалия? По тази причина трябва да прецените нещата много внимателно и да направите своя избор. Намирате се на кръстопът и трябва да решите в коя посока ще поемете. Можете да предприемете нападение, но следващата ви спирка ще бъде болницата. Това ви го обещавам. Пълна гаранция. Ще изядете такъв бой, който не сте яли досега. Говоря за натрошени кости. Не ви обещавам мозъчни увреждания, защото някой вече ме е изпреварил.

Мълчание.

— Другият вариант е тактическо отстъпление — продължих аз. — Изтегляте се сега и получавате достатъчно време да съберете по-сериозна армия. След два дни пак ще се появите. Вече десетки. Можете да потърсите и старата пушка на дядо си, останала му от войната. Можете да глътнете и по няколко болкоуспокоителни. Предварително. Ей така, за всеки случай.

Никакъв отговор. Пълно мълчание. Но раменете леко увиснаха, а краката започнаха да тъпчат на място.

— Добро решение — кимнах. — Винаги е по-добре да имаш превъзходство в жива сила. Наистина трябва да отскочите до Пентагона и да им обясните как трябва да се разсъждава. Те ще ви изслушат. Те изслушват всички, с изключение на нас.

— Ще се върнем — рече шефът.

— Ще бъда тук — уверих го аз. — Заповядайте, когато сте готови.

Тръгнаха си. С подчертано небрежна походка. За да изглеждат печени, за да спасят част от достойнството си. Качиха се в пикапите и направиха цяло шоу с форсирането на двигателите и свиренето на гумите. Поеха на запад, по гористия път към Мемфис и широкия свят. Изчаках да изчезнат от погледа ми и влязох обратно в шерифската служба.

Деверо беше наблюдавала развоя на събитията от полутъмната ъглова стая. Нещо като ням филм, без диалог.

— Накара ги да се махнат, а? — подхвърли тя. — Не мога да повярвам, че им се извини.

— Не съвсем — отвърнах. — Поканих ги да дойдат друг път. Скоро ще се върнат, но ще бъдат цяла армия.

— Защо го направи?

— За да имаш кого да арестуваш. Ще се отрази добре на предизборната ти кампания.

— Ти си луд!

— Сега може би ще обядваме, а?

— Вече имам покана.

— Откога?

— Отпреди пет минути. Майор Дънкан Мънро ме покани на обяд в офицерския клуб на Келам.