Лий Чайлд
Аферата (65)

65

Пентагонът е бил построен в началото на Втората световна война. И поради този факт строителството е било извършено без много стомана. Както при всяка война стоманата е била по-нужна другаде. Това е причината огромното здание да разчита главно на здравината на бетона. За изграждането му е било нужно голямо количество пясък, което са копали от Потомак, почти до стените й. Много голямо количество. Близо един милион тона. Резултатът е изключителна солидност.

И тишина.

Отвъд вратата на Фрейзър работеха трийсет хиляди души, но аз изобщо не ги чувах. Тишината се нарушаваше единствено от тихо съскане, характерно за всеки кабинет в пръстен С.

— Не забравяй, че разговаряш с висшестоящ офицер — процеди Фрейзър.

— А ти не забравяй, че срещу теб седи офицер от Военната полиция, който има право да арестува всеки военнослужещ — от редника до генерала.

— Какво искаш да кажеш?

— „Свободните граждани на Тенеси“ са получили заповед за охрана на Келам. Това е ясно за всички. Съгласен съм, че е имало злоупотреба със сила, но за това са отговорни колкото те, толкова и човекът, който е издавал заповедите. Всъщност неговата отговорност е по-голяма именно заради това.

— Никой не е издавал никакви заповеди.

— Те са били изпратени там едновременно с моята поява. И тази на Мънро. Събрали сме се на едно място благодарение на специално решение. Заради присъствието на Рийд Райли в базата. Кой е знаел за това?

— Може би решението е било взето на местно ниво.

— Искам да чуя каква е била личната ти позиция.

— Пасивна. С готовност за бърза реакция в случай на нужда. Нищо повече.

— Сигурен ли си?

— Офицерът за връзки със Сената винаги е пасивен. Работата му е да потушава пожари.

— Никога не поема сам инициативата, така ли? В смисъл да потушава пожарите още преди да са възникнали?

— Как бих могъл?

— Видял си приближаването на опасността, изготвил си план. Възлагаш охраната на Келам на някакви досадни цивилни, които задават тъпи въпроси. Няма как да възложиш задачата на самите рейнджъри, защото никой командир на света не би признал законността на подобна заповед. По тази причина си принуден да потърсиш услугите на своите неофициални другарчета. Например от Тенеси, който по една случайност е родният ти щат, където познаваш много народ. Това е възможно, нали?

— Не, това е абсурдно.

— След което прибягваш до подслушване на телефоните на ВП като допълнителна застраховка. Следиш нещата отблизо, за да усетиш навреме всяко отклонение и да вземеш съответните мерки.

— Това е още по-голям абсурд.

— Отричаш ли го?

— Разбира се, че го отричам.

— Ами тогава дай да поговорим теоретически. Какво би си помислил за човек, който върши тези две неща?

— Кои две неща?

— Повикването на помощ от Тенеси и подслушването на телефоните. Какво би си помислил за това?

— Че става въпрос за нарушаване на закона.

— А възможно ли е този човек да извърши само едно от двете неща? Имам предвид професионален военен.

— Не може да си го позволи. Би било лудост да възложи оперативна задача на неоторизирана формация, без да я наблюдава отблизо.

— Съгласен съм — кимнах аз. — Следователно телефоните са били подслушвани от същия човек, който е изпратил онези откачалки да охраняват подстъпите към Келам. Логично ли е това според теб? На теория?

— Предполагам.

— Да или не, полковник?

— Да.

— Как си с краткосрочната памет? — попитах.

— Добре съм.

— Какви бяха първите ти думи, когато се появих в кабинета ти?

— Казах ти да затвориш вратата.

— Не, каза ми „здрасти“. А след това ме помоли да затворя вратата.

— Предложих ти да седнеш.

— А после?

— Не си спомням — предаде се Фрейзър.

— Проведохме малка дискусия за обедното оживление в тази сграда.

— Да, сега си спомням.

— А след това ти попита какви новини нося.

— Но ти каза никакви.

— Което те изненада. Защото ти бях оставил съобщение, че разполагам с името.

— Да, наистина бях изненадан.

— За чие име си помисли?

— Не бях сигурен. Работя с много имена по различни въпроси.

— В такъв случай би трябвало да кажеш име, а не името.

— Може би беше закачка. Касаеща заблудата ти, че някой наистина е изпратил онези аматьори в Мисисипи. Това изглеждаше важно за теб.

— Изключително важно — кимнах. — Защото е истина.

— Добре. Уважавам убежденията ти. Предлагам да откриеш за кого става въпрос.

— Вече го открих.

Той не отговори.

— Нещо запъна, а? — подхвърлих.

Той продължаваше да мълчи.

— Не съм ти оставил никакво съобщение — рекох. — Просто си уредих среща чрез човека, който отговаря за работния ти график. Това беше всичко. Не посочих причина. Само казах, че искам да се срещна с теб днес по обед. Споменах за имена и за „Свободните граждани на Тенеси“ само по време на един отделен разговор с генерал Гарбър. Който ти очевидно си прехванал.

Съскащата тишина в офиса промени тона си. Стана по-глуха и по-заплашителна. Кънтяща тишина.

— Някои неща не са лъжица за твоята уста, синко — рече Фрейзър.

— Може би — кимнах аз. — Признавам, че не съм наясно какво точно се е случило в първата милиардна част от секундата след Големия взрив. Не ме бива много в квантовата физика. Но мога да се справя с много други неща. Например с Конституцията на Съединените щати, която познавам отлично. Да си чувал за Първата поправка? Тя гарантира свободата на печата. А това означава, че всеки журналист има право да се приближава до всяка ограда, която си хареса.

— Въпросният човек е бил член на някаква радикална група в колежа си.

— Заключението ми е, че си проявил мързел. Години наред си целувал задника на Карлтън Райли и никак не ти е било по вкуса да го заменяш с нов задник. Особено пък в този момент. Защото това би означавало да си свършиш проклетата работа.

Не получих отговор.

— Второто човешко същество, убито от твоите шибаняци, е едно непълнолетно момче, което мечтаеше да постъпи в армията — продължих аз. — Било е на път за базата, за да подаде заявление. Майка му се самоуби същата нощ. Знам го, защото ги видях с очите си. Първо него, а след това и нея.

Мълчание.

— Това те прави двойно по-арогантен. Първо си въобразяваш, че няма да разгадая гениалната ти схема, а когато успявам, решаваш, че сам ще се справиш с мен. Без чужда помощ, без подкрепления, без арести. Ти и аз, само двамата. Тук и сега. Това ме кара да ти задам и един последен въпрос: наистина ли си толкова тъп?

— И аз искам да ти задам един въпрос — наруши мълчанието си Фрейзър. — Въоръжен ли си?

— Облечен съм в парадна униформа — отвърнах. — В устава пише, че към тези униформи не се полага лично оръжие.

— А ти наистина ли си толкова тъп?

— Не очаквах да попадна в тази ситуация. Не мислех, че ще стигна толкова далеч.

— Ще ти дам един съвет, синко: мечтай за най-доброто, но се готви за най-лошото.

— Имаш ли пистолет в чекмеджето си?

— Имам два.

— Ще ме застреляш ли?

— Ако се наложи.

— Намираме се в Пентагона! Зад онази врата има трийсет хиляди души с военна подготовка, които знаят как да реагират на стрелба. Не е зле предварително да обмислиш какво ще им кажеш.

— Нападнал си ме.

— Защо ми е да го правя?

— Защото си бесен на някой, който е застрелял едно грозно черно хлапе някъде там, в пустошта.

— На никого не съм казвал, че хлапето е грозно или черно. Най-малкото по телефона. Следователно си получил тази информация директно от приятелчетата си в Тенеси.

— Това вече няма значение. Заповядал съм ти да напуснеш, но ти си отказал и си ме нападнал.

Изтегнах се в стола за посетители. С опънати крака и увиснали надолу ръце. Стана ми толкова хубаво, че чак ми се доспа.

— Мислиш ли, че тази поза е нападателна? — подхвърлих. — Освен това тежа към сто и десет кила. Малко ще ти е трудно да ме преместиш преди появата на колегите ти от 3C314 и 3C316. Ще дотичат максимум за секунда и половина, а след това ще трябва да се разправяш с Военната полиция. Убил си техен колега при крайно подозрителни обстоятелства, което означава, че ще те разкъсат. Даваш ли си сметка за това?

— Никой няма да чуе нищо — каза Фрейзър.

— Защо? Нима пистолетите ти са оборудвани със заглушители?

— Не ми трябват заглушители. Още по-малко пък пистолети.

След тези думи Фрейзър направи нещо много странно. Изправи се и откачи една снимка от стената зад себе си. Черно-бяла, на която беше самият той в компанията на сенатора Карлтън Райли. Надписана. Вероятно от сенатора, а не от него. Отдалечи се от стената и постави снимката на бюрото си. После се обърна и измъкна пирончето от стената, вероятно наранявайки ноктите си.

— Това ли си намислил? — вдигнах вежди аз. — Да ме надупчиш до смърт с някаква топлийка?

Той мълчаливо остави пирона до рамката, после издърпа едно чекмедже и извади чук.

— Нападнал си ме, докато съм се опитвал да закрепя снимката обратно на стената — поясни. — За щастие съм успял да докопам чука, който ми е бил подръка.

Въздържах се от коментар.

— Ще стане много тихо — добави Фрейзър. — Един удар ще бъде достатъчен. А след това ще разполагам с достатъчно време да наглася тялото ти както пожелая.

— Ти си луд — рекох.

— По-скоро съм всеотдаен и вярвам в бъдещето на армията.