Лий Чайлд
Аферата (50)

50

Придвижих се на запад и потърсих укритие зад някакво дърво, дебело колкото бедрото ми. Опрях лявото си рамо на грапавата кора, вдигнах пушката и я насочих по посока на звуците. После замръзнах на място с широко отворени очи.

По всяка вероятност непознатите бяха трима. Придвижваха се бавно и отпуснато, без никаква дисциплина. Сякаш бяха на разходка, сякаш имаха много свободно време. Чух как влачат крака по дебелия килим окапали листа, чух гласовете им — тихи и спокойни, дори отегчени. Не успях да доловя думите, но в тона им нямаше нито стрес, нито тревога. Чух шумоленето на храстите и пропукването на съчките. Чух и тъпи удари в дърво, по всяка вероятност причинени от пластмасовите приклади на М-16, които закачаха дънерите. Всичко това сочеше пълно отсъствие на предпазливо напредване. Тези юнаци със сигурност не бяха първокласни пехотинци. Въображението ми се събуди, както прави понякога. Представих си как сядам на масата и пиша критичен доклад за поведението им по време на акция. Представих си как вземам думата на рутинна оперативка в Бенинг и изброявам пропуските им пред специално назначената комисия от старши офицери.

По всичко личеше, че тримата се придвижват на юг, придържайки се на двайсетина метра навътре в гората. Несъмнено се бяха насочили към някой от трите наблюдателни пункта, които вече бях изследвал. Дърветата ми пречеха да ги видя, но в замяна на това ги чувах много ясно. Бяха съвсем близо, някъде на около трийсет метра вляво от мен.

Отлепих рамо от хилавото дърво, но не тръгнах след тях. Поне за момента. Исках да се уверя, че няма да се появят и други. Нямах никакво желание да се озова в средата на някаква разпокъсана колона. Не исках да бъда четвъртият в нея, с трима отпред и неизвестен брой отзад. По тази причина спрях на място и напрегнах слух. Не чух нищо, освен стъпките на тримата, които затихваха в южна посока. От север беше тихо. Чувах единствено шумовете на природата. Вятър, шумолящи листа, жужене на насекоми.

Тримата бяха сами.

Дадох им аванс от трийсетина метра, преди да ги последвам. Не изпитвах никакви трудности при засичане на следите им. Бяха минали по сравнително добре отъпкана пътечка между храсталаците, образувала се през последните два-три дни. Влажни смачкани листа, счупени клонки, представляващи изобилие от органичен материал с ширина двайсетина-трийсет сантиметра. Не беше набиваща се на очи пътека, но достатъчно забележима. Всъщност много забележима в сравнение с останалата част от гората. В сравнение с пътечките, които бях откривал в миналото, тази тук си беше истинска магистрала.

Следвах ги, лесно нагаждайки темпото си към тяхното. Логиката сочеше, че няма защо да се безпокоя от шума, който вдигах. Докато се движех по-тихо от двама от тях, третият не можеше да ме чуе. Това се получаваше сравнително лесно. Фактически нямаше как да бъда по-шумен, освен ако не започнех да гърмя с уинчестъра и да пея националния химн.

Позволих си да ги приближа, но не много. Леко ускорих крачка, скъсявайки разстоянието на двайсетина метра. Все още нямах визуален контакт, с изключение на един гръб в камуфлажно яке и мътно проблясване на метал, вероятно от цевта на М-16, които ми се мернаха един-два пъти. В замяна на това ги чувах съвсем ясно. Определено бяха трима. Съдейки по гласовете, единият от тях беше по-възрастен и вероятно старши на наряда. Вторият почти не говореше, а гласът на третия беше носов и леко писклив. Все още не различавах думите, но бях сигурен, че са маловажни и едва ли съдържат някаква ценна информация. Това си личеше по тона и ритъма на разговора. Тихи саркастични подмятания, накъсвани от безгрижен смях. Трима мъже, които разговаряха колкото да им мине времето. Нищо повече.

Не се отбиха на последния от трите наблюдателни пункта, които бях открил. Просто минаха покрай него, почти сигурно в индийска нишка. Гласът на първия прозвуча по-ясно, докато подхвърляше нещо през рамо. Изобщо не чух отговорите на другите двама, тъй като те бяха с гръб към мен. Но продължавах да съм сигурен, че репликите им не съдържат нищо важно. Бяха отегчени и може би изморени от рутинната обиколка. Не очакваха нито опасност, нито рискове.

Подминаха и втория наблюдателен пункт, продължавайки в южна посока. Проследих ги още двеста метра. След това чух как сменят посоката и поемат надясно към първия наблюдателен пункт, безразборно чупейки съчки и вейки по пътя си. Девет нула-нула върху циферблата на въображаемия часовник. Почти сигурно към мястото, на което бяха дебнали убийците на Брус Линдзи.

Стигнах до точката на отклонението и спрях, все още на главната пътечка. Чух как нарядът прави същото на двайсетина метра западно от мен. Там, където бях преди малко — на височинката на ръба на гората, осеяна с фасовете, опаковки от бонбони и многобройни отпечатъци от подметки. Започнах да се приближавам. Три метра, после още два. Отново спрях. Единият се оригна, предизвиквайки смеха на другите. Явно се връщаха на поста си след обяд, получен някъде по на север. Чух как някой пикае край дънера на невидимо дърво. Доказателство за това бяха специфичните плющящи звуци на струята върху плътните листа на ниските храсти. После долетя лекото хрущене на вейки, отмествани от цевите. Очевидно заемаха позиции за наблюдение на голото поле на запад. Разнесе се характерното щракане на запалка „Зипо“, миг по-късно надуших тютюневия дим.

Поех си въздух и продължих напред, промъквайки се между дърветата. Отляво, после отдясно. Преодолях още пет метра, после шест, седем. Пробивах си път с лявото рамо напред, сякаш плувах в оживен басейн. Уинчестърът плуваше пред мен във вертикална позиция. Стисках го здраво с две ръце. Тримата бойци изобщо не ме усетиха. Бяха съвсем наблизо, обърнати с лице към полето. Спокойни, отпуснати и леко сънливи след оживлението на обяда. Задържах дъх и се преместих с едно дърво по-близо до тях. После с още едно. И с още едно. Най-после получих възможност да ги разгледам.

И останах озадачен от това, което видях.