Лий Чайлд
Аферата (67)

67

Фрейзър падна до бюрото си, но без да се блъсне в него. И без да вдигне кой знае какъв шум. Все едно че едър мъж сяда на диван. Това беше добре. Никой не вика полиция, когато някой дебелак седне на дивана си. На пода имаше килим, който приличаше на персийски и вероятно беше останал от предишния обитател на кабинета, отдавна хвърлил топа от инфаркт. Под килима трябваше да има някаква подложка, а под нея — солиден бетон. Все материали, предназначени за ограничение на шума. Никой няма да чуе нищо, беше казал Фрейзър. Тук беше прав, мръснико, помислих си аз.

Измъкнах незаконната берета от джоба на парадната си униформа и я насочих в него. Просто за всеки случай. Мечтай за най-доброто, но се готви за най-лошото. Но той не мърдаше. Нямаше как да го стори. Може би само клепачите. Вратът му беше скършен високо горе. Нямаше връзка с гръбначния стълб. Държеше се само на кожата.

Реших да го оставя на мястото му. Поне докато разуча обстановката. Изправих се в средата на стаята. В същия момент вратата се отвори и на прага застана Франсис Нили.

Беше облечена в зеленикава униформа и носеше гумени ръкавици. Огледа кабинета. Веднъж, после втори път.

— Трябва да го преместим до стената, на която е била окачена снимката — каза тя.

Стоях и я гледах, без да помръдна.

— Бързо!

Размърдах се и преместих трупа на мястото, на което би трябвало да е паднал при опита да закове рамката. Най-вероятно ничком, удряйки главата си в ръба на бюрото. Разстоянието съвпадаше. Горе-долу.

— Но защо му се е случило подобно нещо? — попитах.

— Забивал е пирона, но чукът е отскочил. Инстинктивно се е отдръпнал, за да избегне тежкото желязо. Механично присвиване на коленете. Рефлекс, срещу който не е могъл да реагира. Препънал се е в килима и е паднал.

— Къде тогава е пиронът?

Нили го взе от бюрото и го хвърли до стената. На матовите плочки извън килима.

— А чукът?

— Достатъчно близо е — отвърна тя. — Хайде, тръгваме.

— Трябва да изтрия срещата от графика му.

От джоба й се показаха няколко откъснати листа.

— Вече е направено. Да вървим.

Нили ме поведе към стълбите за по-долните етажи. Поехме по някакви коридори с умерена крачка. Немного бързо. Напуснахме сградата през югоизточния вход и се насочихме към служебния паркинг. Нили отключи голям бюик седан. Модел „Парк Авеню“, тъмносин. Чист и излъскан. Вероятно съвсем нов.

— Влизай — рече тя.

Подчиних се и седнах на меката кожена седалка в светлобежов цвят. Нили включи на заден и насочи лимузината към изхода. Минахме през бариерата и не след дълго се озовахме на поредица от естакади, водещи към магистралата. Преодоляхме последната от тях и излязохме на широкото платно с шест ленти в южна посока. Една незабележима кола сред хиляди други.

— Данните ми са записани на пропуска — съобщих аз.

— Бъркаш времената — каза тя. — Данните ти са били записани, но вече не са.

— Защо правиш всичко това?

— Прецених, че ще се справиш, в момента, в който разбрах, че си останал насаме с този тип. Е, можеше и да не говориш толкова много. Трябваше по-скоро да преминеш към действия. Ти притежаваш куп разностранни умения, скъпи, но приказките съвсем не са в челото на списъка.

— А как изобщо разбра какво става?

— Получих информация.

— Каква информация?

— За безумния начин, по който си тръгнал към капана. Никой не е правил подобно нещо. Поне не в Пентагона.

— Откъде получи информацията?

— Чак от Мисисипи. Лично от шериф Деверо, която поиска помощта ми.

— Тя ти се обади, така ли?

— Не, свързахме се телепатично.

— Но защо ти се е обадила?

— Защото се тревожи за теб, тъпако. Също като мен — от момента, в който разбрах за какво става въпрос.

— Нямате причини за тревога.

— А може би имаме.

— Какво те помоли да направиш?

— Да ти пазя задника. Да се убедя, че си окей.

— Сигурен съм, че не съм й споменавал за точния час на срещата.

— Тя знаеше кой автобус си хванал. Заместникът й докладвал точно кога те е оставил в Мемфис. Не е било трудно да прецени коя линия си използвал.

— Но с какво ти помогна това на теб тази сутрин?

— Не ми е помогнало тази сутрин. Помогна ми снощи. Вървя подире ти от момента, в който напусна автогарата. Минута по минута. Хубав хотел между другото. Ако някога разберат какви съм ги вършила с румсървиса, ще ми дължиш солидна сума пари.

— На кого е тази кола? — попитах.

— На служебния гараж съгласно утвърдените процедури.

— Какви процедури?

— Когато висш офицер се пресели в отвъдното, зачисленият му автомобил трябва да се върне в гаража. Там го подлагат на обстоен преглед, отстраняват евентуалните повреди и го зачисляват на някой друг. В момента го тестваме.

— Колко дълго ще трае това?

— Някъде около две години.

— Кой е висшият офицер?

— Колата е почти нова, нали? Значи е била зачислена на някой, който се е споминал съвсем наскоро.

— Фрейзър?

— Това е най-лесният начин за оправяне на документите. В гаража са готови с тях още от сутринта. Всичко зависеше от теб. Ако нещо се беше объркало, сега щяхме да мънкаме някакви извинения пред началството.

— Бих могъл просто да го арестувам.

— Същата работа. За гаража няма значение дали е умрял, или са го изритали.

— Къде отиваме?

— В службата ти. Гарбър иска да те види.

— Защо?

— Не знам.

— Но това са три часа път.

— Ами отпусни се и се наслаждавай на гледката. Може да се окаже, че това е последната ти почивка за дълго време напред.

— Останах с впечатлението, че не харесваш Деверо.

— Което не означава, че ще й откажа помощта си. Струва ми се, че е малко сбъркана, и това е всичко. Откога я познаваш?

— От четири дни.

— Бас държа, че можеш да изброиш поне четири шантави неща, свързани с нея.

— Може би трябва да й се обадя — загрижено промълвих аз.

— Аз вече опитах — каза Нили. — От телефона на онзи, който урежда срещите на Фрейзър. Използвах времето, през което го захранваше с онези теоретически глупости. Щях да й кажа, че почти си се справил и всеки момент ще си плюеш на петите. Но тя не вдигна. Цял участък, а никой не вдига телефона, представяш ли си?

— Може би са заети.

— Може би. Защото има и още нещо, което трябва да знаеш. Проверих една информация, появила се в сержантската мрежа още в неделя. Дежурният екип в Бенинг твърди, че онзи блекхоук от Келам е кацнал празен. Като не се броят пилотите, разбира се. Рийд Райли не е заминал никъде и все още е в базата.