Сюзън Луис
Тъмни страсти (9)

Осма глава

Фредерик Бенджамин Прендъргаст се връщаше от гълъбарника и крачеше леко през градините на Монвис, когато видя кремавата „Армстронг Сидели“, карана от шофьора на Селин, да минава по калдъръмената уличка. Знаеше, че колата ще откара Бивис на гарата в Шинон; бяха се сбогували преди половин час. Беше неловка среща, като повечето им срещи през последната седмица, особено след като Бивис се почувствува длъжен да му каже, че би го приел като голяма услуга, ако Фреди се въздържа да споменава пред когото и да било за неочакваното завръщане на Клодин в замъка на сутринта след първата й брачна нощ. Фреди непрекъснато уверяваше Бивис, че отдавна е забравил за случая, което предизвикваше мрачна усмивка върху лицето на Бивис: все пак той беше благодарен, че в този ранен час беше станал само Фреди, защото би било голямо неудобство (най-меко казано) да се налага да моли и другите гости да пазят тайна — и истинска лудост да очаква, че ще го направят.

Обаче почти всички, които бяха отседнали в Шато дьо Лорвоар — включително и сестрата на Фреди, Дизи — знаеха, че Франсоа и Клодин се бяха върнали за малко, и на всички им се струваше най-малкото странно, че Клодин не може да издържи и половин ден без прислужницата си. Това, което никой от тях не знаеше, беше, че тя беше пристигнала в Монвис първа, и то с камион, само половин час преди Франсоа. Не знаеха също и че още преди пристигането на Франсоа тя беше изчезнала сама с лагондата.

Фреди бе видял Франсоа да тръгва след нея, а след това да се връщат заедно, но нямаше представа какво е ставало зад затворените врати на приемната и библиотеката след това. Знаеше само, че един час по-късно Франсоа и Клодин напуснаха замъка и че на Клодин й личеше, че е плакала.

Не че Фреди умишлено бе шпионирал пристиганията и заминаванията в семейството — просто се беше събудил с изгрева, за да съчини сонет за Моник, и бе седнал до прозореца… А Моник направо бе очарована от сонета, мислеше си той, докато я гледаше да слиза от черното бентли, което спря пред замъка. И слава богу, че говореше така добре английски, иначе поетическото му вдъхновение щеше да бъде напразно.

Като го видя да идва през градините, Моник му викна и цялото му тяло потръпна от възторг при звука на гласа й.

— Моник! — извика той и хукна към нея, хвана ръцете й, целуна ги, след това ги притисна към сърцето си.

— Oh la la — усмихна се тя, освободи едната си ръка и разроши гъстата му сламеноруса коса. — Какво правеше, cherie? — След това спря поглед върху неговия по такъв начин, че цялото му лице се изчерви.

— Ти как мислиш? — попита срамежливо той.

— Не и още един! О, Фреди, какво да правя с теб?

Той умираше от желание да й каже, че е изцяло неин и че може да прави с него каквото пожелае, но нямаше достатъчно смелост, така че отвърна:

— Искаш ли да го прочетеш?

— Къде е?

— Тук, до сърцето ми. — И Фреди бръкна под пуловера да извади стихотворението от джоба на ризата си.

Моник се засмя.

— Тогава го задръж там. Ще го прочета по-късно, когато двамата…

— Когато двамата какво? — подтикна я той.

Усмивката, с която му отвърна, беше толкова подчертано предизвикателна, че той едва в последния момент усети, че се е навел към нея.

— Фреди — скара му се тя шепнешком. — Ти си едно непослушно момче. Сигурна съм, че си намислил да ме целунеш точно тук, пред Монвис.

Покрусен, Фреди се отдръпна и пак се изчерви като рак. Моник се засмя и се обърна към Марсел, който бързо скочи от колата и й отвори задната врата да се качи.

— Ела с мен, cheri — каза тя, като го погледна през рамо.

— Къде ще ходим?

— Ще видиш. — И тя го хвана за ръката, докато сядаше до нея.

— Няма ли да се обадиш на Селин преди да тръгнем?

— Тя очаква ли ме?

— Е, не, мисля, че не.

— Тогава няма причина да й се обаждам, нали? Този следобед цялата съм твоя, Фреди. Това искаш, нали?

— О, да! — едва успя да каже той и Моник се засмя весело на момчешкия му ентусиазъм, докато Марсел обръщаше колата.

— Толкова съм доволна, че остана в Монвис — каза тя, когато поеха по пътя към Шинон.

— Беше много мило от твоя страна, че помоли Селин — отвърна той. — Тя е направо прекрасна жена, не си ли съгласна?

— О, прекрасна е! — Тонът й го накара да се усмихне. Моник особено го харесваше, когато се усмихва.

— Знаеш ли — въздъхна тя, — нямах представа, че животът ми е бил толкова пуст, докато не пристигна.

— О, едва ли животът би могъл да е пуст, когато Клодин е наоколо — възрази той.

— Да, тя доста промени живота ни в Лорвоар — съгласи се Моник с малко странна усмивка. — Всички я обикнахме, нали разбираш. На Maman й липсва много, особено сега, когато всички гости си тръгват. Все пак съм сигурна, че сега си прекарва чудесно в Биариц.

Тя му хвърли бърз поглед. До днес умелото насочване на разговора към ранното утро, когато Клодин и Франсоа се бяха върнали в Лорвоар, не беше дало никакъв резултат. Младежът бе дал ясно да се разбере, че няма намерение да каже нищо по въпроса. Лично тя не допускаше и за миг, че в глупостите за вземането на прислужницата може да има нещо вярно, но никой друг, дори Селин, не бе признал, че смята спешното им завръщане за необичайно, така че засега не можеше да разбере какво се крие зад всичко това.

— На теб много ти харесва Клодин, нали, Фреди?

— О, да — отвърна той. — Винаги ми е харесвала. Едно време се надявах, че някой ден може да се оженя за нея, но тя, разбира се, е прекалено голяма за мен. Имам предвид, че, както се казва, не е възможно да прояви интерес към някой толкова млад — побърза да добави той. — Не и при толкова съперници, които се бореха за вниманието й. Естествено, говоря за времето преди да се омъжи. Сега, разбира се, е различно. Любов и тъй нататък, нали разбираш. — Изглежда, нищо от това, което каза, не беше съвсем вярно и той реши да млъкне.

— Мислиш ли, че е влюбена в брат ми? — попита Моник, загледана небрежно през прозореца, докато минаваха по моста на Шинон.

— О, абсолютно съм сигурен. Иначе би ли се омъжила? И защо ще го прави?

— Не знам.

— Голяма работа е този твой брат — каза Фреди.

— И аз така мисля — усмихна се тя. — Просто се надявам, че и Клодин мисли същото. А колкото до Франсоа, е, той явно я обожава. Искам да кажа, нали още рано на другата сутрин я докара до Лорвоар само защото пожелала да си вземе прислужницата… Какво по-голямо доказателство? Но може доста да я разглези, ако продължава да изпълнява така всяка нейна прищявка.

— Той е невероятен късметлия — забеляза Фреди с глух глас.

Моник въздъхна и отпусна глава на облегалката.

— Направо им завиждам като ги гледам така влюбени един в друг. А ти, cherie?

Той се замисли за малко, след това с прочувствена тържественост заяви:

— Понякога любовта може да причинява много болка.

— О, наистина е така! — извика изненадана тя и моментално се оживи от темата.

Той се обърна да я погледне — устните й бяха толкова приканващи, че неговите собствени започнаха да потрепват. Един дълъг миг се взира с копнеж в кехлибарените й очи, но бързо се извърна, засрамен от мисълта, която завладя съзнанието му. За какъв ли грубиян и недодялан хлапак щеше да го помисли, ако знаеше истинската сила на страстта, която гореше в сърцето му, пулсираше в слабините му и нажежаваше кръвта му с животинска похот? Как копнееше да я притисне в прегръдките си и да я обсипе с целувки! Но трябваше само да я погледне, за да си спомни какъв зелен хлапак е. Хлапак, на когото тя прощаваше заради обожанието, което изпитваше към нея, и над чиито стихове се усмихваше снизходително.

Потискайки нетърпението си, Моник погледна през прозореца. Напомни си, че няма да се налага да чака дълго, тъй като човек трудно се въздържа от желанието си за целувки, а дори и точно в този миг може би…

— В селото ли отиваме? — попита Фреди след няколко минути, докато минаваха покрай портите на Шато дьо Лорвоар.

Тя кимна.

— Трябва да предам нещо на Лилиан сен Жак от Maman. След това ще се разходим и ти ще ми прочетеш стиховете си, oui?

— Oui — усмихна се той и кафявите му очи се премрежиха от възхищение.

В края на селото слязоха от колата и тръгнаха по тесните улички. В ранния следобед селото със сивите си каменни къщи изглеждаше почти запустяло и Моник дори съжали, че няма повече хора, които да я видят с този висок красив младеж.

До пристигането му в Монвис на Моник никога не й се беше случвало да срещне толкова по-млад мъж, който така да я привлича, още по-малко да се влюби в него, но от мига, в който погледът й се спря върху Фреди Прендъргаст, тя усети как животът се събужда в нея по начин, за който вече бе започнала да забравя. От стиховете, които й посвещаваше, знаеше, че и той споделя чувствата й, но знаеше също, че е доста трудно да се опита да премине тази граница. По най-изтънчен начин правеше всичко, за да го насърчи, но досега не бе успяла да го накара да преодолее плахостта си. Беше обаче твърдо решена да го направи и след кратък размисъл реши да го изведе на разходка в гората зад къщата на Сен Жак, където да си изяснят отношенията.

И по-точно край водопада — малка полянка с бистър вир по средата. Вирът бе обграден с дървета, които го скриваха от чужди погледи. Беше идеално място за любов и сърцето на Моник вече тръпнеше в очакване на онова, което щеше да се случи там.

След няколко минути заобиколиха зида на църквата и се изкачиха към къщата на Лилиан. Фреди изчака отвън, но Моник не се бави дълго и скоро двете с Лилиан излязоха. Старата дама му махна за поздрав, след това извика нещо след Моник, която изтича към него и го хвана за ръката.

— Какво ти каза? — попита той, когато поеха през лозето към гората.

— Да предам на Клодин да й се обади веднага щом се върне — замълча и добави. — Странно, но ми каза, че на сутринта след сватбата Арман видял колата на Клодин и че Клодин шофирала сама. Аз, разбира се, й казах, че Арман сигурно се е объркал, но тя беше абсолютно убедена, че не е.

Моник го наблюдаваше с крайчеца на окото си и забеляза колко е притеснен. Да, сега беше сигурна, че точно както подозираше, Клодин се е върнала направо в Монвис на сутринта след сватбата. И единственото заключение, което се налагаше от този факт, беше, че Клодин е избягала от Франсоа. Което естествено означаваше, че нещата между тях вече са тръгнали зле. Но вместо задоволството, което би изпитала само допреди седмица, Моник се почувствува натъжена. Сега, когато беше на прага на своя собствена любов, вече не изпитваше злоба към любовта на другите.

— Хайде — каза тя на Фреди. — Искам да чуя поемата ти. — И се затича нагоре по хълма пред него.

Освободен от задължението да пази повече тайната — което винаги му беше много трудно — Фреди хукна след нея, хвана подадената му ръка и влязоха заедно в тихата гора.

— Чакай — каза той и тя се спря, а той се наведе и откъсна едно цвете.

Тя изчака да й го забоде в косата, след това откъсна друго, сложи го зад ухото му и се отдръпна да му се полюбува.

— Tu es tres beau — каза тя, взряна в очите му. След това се надигна на пръсти и го докосна нежно с устни по устата, хвана го за ръката и изтичаха заедно към полянката. Там тя спря, погледна го и с радостно вълнение забеляза, че реакцията му е точно такава, каквато се бе надявала.

— Сядай тук — прошепна тя и го издърпа на тревата до себе си. — Сядай тук и послушай водопада.

Той седна с поглед, прикован от красотата на водата и слънчевите лъчи. След малко Моник го притегли към себе си и сложи главата му в скута си. Той я погледна, но тя прокара пръсти по очите му, затвори ги и прошепна:

— Тихо, cherie.

Стояха така дълго време, тя го галеше по косата, по лицето, по врата. После се извъртя на хълбок така, че лицето му се оказа съвсем близо до нейното, и прошепна:

— О, Фреди!

Кракът й се докосна до издайнически твърдата издутина на панталоните му и Фреди се отдръпна рязко.

— Какво има? — попита тя, като сложи ръка на рамото му и го обърна към себе си.

Лицето му пламна като жарава, а очите му се напълниха с болка.

— Нищо — отвърна той и заби поглед в земята. — Абсолютно нищо.

Моник се усмихна. Много добре знаеше какво го притеснява. Сърцето й се изпълни с такава любов и съжаление, че единственото, за което мислеше, беше как да се сдържи да не го грабне в прегръдките си. Но знаеше, че ще сгреши, ако го докосне точно в този момент, затова се отпусна на тревата и помълча малко, после попита:

— Любил ли си се някога с жена, Фреди?

Той седна и подпря брадичка на коленете си.

— Би ли искал да се любиш с мен?

Наблюдаваше го и сърцето й се изпълваше с ужас — очакваше да я отхвърли. Беше избързала, беше го уплашила и сега щеше да го изгуби… Но в следващия момент ръката му потърси нейната и тя чу приглушения му глас:

— Как е възможно човек да подложи теб, най-прекрасната жена на света, на такова унижение? Човек не бива да се докосва до теб, ако не е способен да овладява страстта си. Ти си най-благородната и съвършена жена и пленяваш всяка душа с нежността си.

Тя също седна, прегърна го през рамото и притисна буза в неговата:

— Трябва ли аз да обяснявам на теб, един поет, красотата на споделената любов? Ти няма да ме унижиш, cherie… ако наистина ме обичаш.

— О, Моник — изстена той, прегърна я и притисна грубо устните си в нейните.

Тя го отблъсна много нежно, след това хвана лицето му с две ръце и каза:

— Нека ти покажа.

И с полуотворени уста долепи отново устните му към своите и го целуна с палеща нежност.

Когато го пусна, той се разрида и се хвърли на тревата.

— Толкова съм безполезен! — извика той, захлупил с длани очите си. — Толкова те искам, Моник, но не знам как… Човек никога…

— Шшт… — Тя сложи пръст на устните му. След това мушна ръце под пуловера му и прокара нежните си длани по гърдите му. Ръката му все още беше на очите, но тя усещаше бясното биене на сърцето му.

— Погледни ме — прошепна Моник, докато плъзгаше едната си ръка към кръста му и започна да измъква ризата от панталоните му.

Фреди отвори очи, но тя усети, че е прекалено развълнуван, за да я погледне в очите. Усмихна се и сложи ръката му върху гърдите си. Той отново затвори очи и простена сладостно. Моник знаеше, че никога няма да набере смелост да го направи сам, затова разкопча блузата си, после я издърпа от полата и я разтвори широко.

— Погледни ме — каза отново тя.

Щом Фреди зърна изострените очертания на зърната й, напиращи през копринената камизола, дъхът му секна, но преди да успее да се извърне, тя приближи ръцете му до устните си и ги целуна.

— Докосни ме. Докосни ме тук, Фреди. — И като допря дланите му до гърдите си, се притисна към него.

— Толкова си красива — мълвеше той. — О, Моник, толкова си красива.

Тя седеше притихнала, докато той повдигаше премалял камизолата й над гърдите. Започна да гали голата й кожа. Зърната й се издуха болезнено, жадни за устните му, но той ги пое в пръстите си и ги потърка нежно. Тя отпусна глава назад, давайки му да разбере какво удоволствие й доставя. След това, като прецени, че моментът е настъпил, сложи ръка на панталоните му.

Той изстена и ръцете му се отпуснаха като отсечени. Моник започна да разкопчава панталоните му бавно, като същевременно сложи ръката му отново на гърдите си.

— Когато се оженим, можем да го правим непрекъснато — каза тя, докато сваляше внимателно панталоните му.

— Да, о, да — стенеше той, вече дотолкова в плен на усещането от пръстите й по голото си тяло, че не можеше да мисли за нищо друго.

С едната си ръка тя започна нежно да го гали, а с другата обърна лицето му към себе си.

— Целуни ме — каза тя и се наведе към него. Устните му се разтвориха и докато вкарваше езика си между тях, тя стисна пениса му малко по-силно.

— О, господи! — пелтечеше той. — О, господи! — Спермата му бликна с мощен тласък и опръска всичко. — О, не! — извика той и се дръпна от нея. — Не, не, не!

— Няма значение — каза тя, като се опитваше да го обърне отново към себе си. — Фреди, това няма значение.

Но той беше захлупил лицето си с две ръце и сгънал крака така, че да не се вижда срамът му.

— Фреди, аз те обичам! — извика тя. — Това няма никакво значение. Моля те, искам да те прегърна.

— О, Моник — хълцаше той. — Моник! Кой знае за какво хлапе ме мислиш!

— Не, ти си мъж, Фреди. Мъж, който за пръв път се среща с любовта.

— Толкова ме е срам…

Тя се усмихна, целуна го и започна да го гали по косата.

— Може ли да опитаме отново? — попита той. След това, целият изчервен, добави: — Нямам предвид днес. Искам да кажа, може ли… Може би утре?

— Разбира се, cherie. Но не утре. Утре трябва да отида с Maman до Париж. Но ще се върна другата седмица. Ще ме чакаш ли?

— Да… О, да! — отвърна задъхан той.

— О, Фреди — засмя се тя. — Толкова си романтичен.

Докато слизаха надолу по хълма, хванати за ръка, тя се наведе към него и каза:

— Чудя се какво ли ще си помислят всички като им кажем.

— Какво да им кажем? — отвърна ужасен той.

— Че ще се оженим, глупчо — засмя се тя. — Кога ще им кажем? Дали да не е още днес като се върнем? Не, може би е твърде рано. Мисля, че би трябвало да изчакаме, докато се върна от Париж. О, Фреди, толкова съм щастлива. Толкова те обичам. Иска ми се да те държа в прегръдките си и никога да не те пускам. И ти ли изпитваш същото, cherie? Кажи ми, че и ти ме обичаш. Кажи ми, че цял живот си очаквал да се случи това. Но ти си само на деветнайсет, откъде би могъл да знаеш, че ще се случи толкова скоро? Обаче аз… Аз съм те чакала толкова…

— Знаех — продължи тя, — че един ден ще дойдеш, че не може да няма награда за всички страдания, които преживях. Но онези мъже… Пфу! Сега те не означават нищо. Те са нищожества в сравнение с теб — с теб, който си толкова мил и изпълнен с любов. Как ще успея да запазя тази тайна в себе си, Фреди, когато ми се иска да крещя от върха на всеки хълм? Мисля, какво ще кажеш… мисля да прекарваме летата във Франция, но нямам търпение да видя твоя дом, скъпи. И скоро, много скоро ние ще го напълним с деца…

Той я остави да говори, прекалено смаян, за да я прекъсне. Единственото, за което мислеше в момента, беше кога точно в тези мигове на екстаз я бе молил да се омъжи за него. Нямаше никакви спомени за такова нещо, но сигурно я беше помолил, защото иначе тя не би се държала по този начин. Имаше чувството, че ако се опита да заговори, да я увери, че я обича, ще повърне. Само преди час не можеше да се спре да го повтаря, а сега…

 

 

Беше един от онези свежи и хладни дни в началото на есента, когато светлината е толкова ярка, че Париж изглежда по-прекрасен, отколкото дори през пролетта. Листата на дърветата по улица „Фош“ бяха обагрени в злато, а въздухът беше кристалночист. Ветрецът, който полъхваше през отворения прозорец в гостната на Елиз Паскал, донасяше приспивния монотонен шум на уличното движение.

Елиз обожаваше това време на годината — но тя обожаваше всяко годишно време, обожаваше целия живот и не минаваше ден, без да благодари на милостивия Бог, задето й бе дал възможност да използува изключителната си красота по толкова пълноценен начин.

Всичко бе започнало от поразителната й прилика с Урбинската Венера на Тициан, откъдето й се беше открил пътят към успеха, защото именно това най-напред бе привлякло погледа на Гюстав Гале — забравен вече художник, който бе минал през Тулуза преди десет години и в знак на благодарност за услугите й я беше довел в Париж. Преди да напусне Тулуза амбициите й бяха просто да се омъжи за богат човек с положение в обществото и когато Гале се появи, тя вече бе постигнала напредък със сина на местния префект. Но в мига, в който й бе споменато за Париж, всичките й мечти изведнъж се оказаха реални… От момента, в който дъщеря й бе започнала да разбира, до самата си смърт майката на Елиз Паскал й четеше историите на големите куртизанки на Франция — Мадам Помпадур, Диан дьо Поатие, Агнес Сорел. Елиз искаше да бъде една от тях, искаше и нейното име да влезе в историята и се ядосваше, че живее в една Франция, в която вече няма крале, в която никога нямаше да може да стане кралска фаворитка. Но Гюстав Гале я беше довел в Париж и тя бе разбрала, че има начин да стане най-известната жена във Франция.

За нещастие, скоро след пристигането им в столицата Гале почина и цели три години Елиз позира като модел, местейки се от едно тясно ателие в друго. След това си нае собствен скромен апартамент, чийто наем плащаше един застаряващ филмов продуцент, Алея Мурьо. Мурьо дори започна да й харесва по време на осеммесечния им съвместен живот, но когато на едно тържество по случай последния му филм я представиха на Жерар — сина бохем на граф дьо Верлон, продуцентът моментално се превърна в неин бивш любовник. И с Жерар кариерата й наистина тръгна шеметно нагоре, защото за него беше огромно удоволствие да я представя на богатите си и влиятелни приятели, а Елиз скоро откри, че има много малко неща, които не би направила, за да постигне каквото желае.

И ето я сега в луксозния апартамент на улица „Фош“. Никога не пропускаше ежедневната си благодарствена молитва — но тя беше пред олтара на собственото й сластолюбиво тяло, на което най-често се покланяше, защото именно това прекрасно тяло и това сияещо от безсрамие лице я бяха довели тук. Те и амбицията — която я беше обладала за пръв път преди толкова много години в Тулуза и дори сега, независимо от успеха, все още продължаваше да гори като огън във вените й.

И сега, докато стоеше зад прозореца на гостната си с изглед към Триумфалната арка, Елиз се чувствуваше толкова триумфираща, толкова щастлива, че й се искаше да се смее. Защото не беше сама в стаята; и дори сега ангажиментите й за деня бяха изцяло поети от Жизел — нейната прислужница — която бе занесла бележника при телефона в трапезарията, за да не безпокои господарката си и нейния неочакван гост.

Франсоа бе казал малко, но не беше в стила му да се впуска в дълги разговори и освен това самото му присъствие тук, в нейния апартамент, говореше достатъчно на Елиз. Би било неразумно да показва удоволствието си, макар че сърцето й ликуваше като на ученичка; Франсоа беше напълно наясно за въздействието, което има върху нея, но мразеше, когато Елиз проявяваше чувствата си открито. Така че тя ги запази за себе си, а вместо това демонстрира онази хладно интелигентна изтънченост и котешка леност, които той предпочиташе. Беше като игра — игра, в която тя го превъзхождаше: винаги внимателна, за да отгатне настроението му, преди да заговори, преценявайки кога е необходимо да скрие любовта си зад маската на безразличието; винаги маскираща дълбокия си таен страх, че един ден може да го загуби. Защото го обичаше така, както никога през живота си не бе обичала.

Тя пое дълбоко дъх, погледна Франсоа и в очите й проблесна иронично пламъче.

— Е? — каза тя с ниския си дрезгав глас. — Значи се ожени.

Франсоа само вдигна лявата си вежда, дръпна за последен път от цигарата си и я изгаси.

Ъгълчетата на красивите уста на Елиз потрепнаха. Тя взе едно огледало, провери деликатно начервените си устни, оправи безупречната прическа на златистожълтата си коса и забеляза:

— Не очаквах да те видя толкова скоро.

Той отново не отговори, така че Елиз остави огледалото и отиде да седне на дивана до него.

— Не трябваше ли да си две седмици в Биариц?

— Съпругата ми нямаше търпение да си тръгне — отвърна Франсоа и отпи от виното.

— Биариц не е по вкуса й?

Ъгълчетата на устата му се разтегнаха в усмивка.

— Да кажем просто, че съпругата ми предпочита да си бъде в Лорвоар.

Елиз мразеше той да нарича Кучката своя съпруга, но не каза нищо — знаеше, че най-разумно от нейна страна ще е да остави нещата засега така.

— Чувала ли си се с фон Папен? — попита той, поднасяйки чашата си да му я напълни отново.

— Мислех, че ти е оставил съобщение в Поатие.

— Остави ми. Знаеш ли къде е сега?

— Мисля, че е в Мюнхен.

Франсоа замълча за момент. После, докато тя му подаваше виното, каза:

— След няколко дни заминавам за Берлин. Искам да се срещне с мен там.

— В Берлин?

— Имам там нов клиент, който си пада по лорвоарското вино.

За миг погледите им се срещнаха и Елиз се усмихна. После подпря съвършено оформената си брадичка с една ръка и се загледа в него, а той потъна в собствените си мисли.

Бяха минали две години, откак бе влязъл в живота й, и почти още толкова, откак се бе влюбила в него толкова отчаяно, че когато й се обадеше, зарязваше всички свои богати и почтени любовници и се пазеше единствено за него. Само веднъж бе допуснала грешката да му каже какво изпитва към него. В отговор той беше дал ясно да се разбере, че не я обича и че нито сега, нито в бъдеще би могъл да прояви и най-слабото желание да се ожени за някаква курва от покрайнините на Тулуза.

И веднъж тя не успя да скрие гнева и обидата си. С будилника, който бе запратила по него, не можа да го улучи, но порцелановият чайник, полетял следващия миг, попадна в целта и когато той тръгна заплашително към нея, от скоро зарасналия белег на бузата му се стичаше кръв. От ужас тя започна да се съпротивлява, да го удря с юмруци в гърдите и да го обижда с най-мръсните думи, които знаеше, а той я хвърли на дивана и започна да я люби. Но това беше омраза, а не любов, защото накрая я остави да се гърчи, да пищи и да моли да стигне до края, от което той най-садистично я беше лишил.

— Обичай ме, щом трябва — каза той тогава, — но не искам да го чувам. Единственото, което искам от теб, е това, което току-що си взех сам.

След това не се виждаха цял месец и през това време тя чу слуховете за Ортанс дьо Буршан. Взе категорично решение никога повече да не се среща с него, но когато един ден той се върна, когато застана пред нея и я погледна с хипнотизиращите си черни очи, тя усети как я привлича към себе си както пламъкът на свещта — пеперудата. Втурна се към него, готова да го прегърне — но той протегна ръка и я спря, и продължи да я гледа. След това с усмивка, която прониза сърцето й като нож, вдигна ръка към бузата й с думите:

— Никога няма да го чуеш втори път от мен, но може би трябва да знаеш, че те желая, както не съм желал никоя жена през живота си. Ще ти дам всичко, което съм способен да ти дам, и то ще бъде за теб и само за теб. Обаче изявленията за твоята любов ме отвращават — това беше причината да ти кажа онези думи последния път. И те предупреждавам, че това ще е единственият отговор, който ще получиш от мен, ако имаш неблагоразумието да ми споменеш отново за чувствата си.

След това я взе в прегръдките си и я целуна, с такава нежност, за каквото не беше и сънувала. И за пръв път тя осъзна каква сила се крие в него.

През следващите месеци го виждаше да упражнява тази сила върху политици и генерали и започна да се досеща, че Франсоа играе някаква опасна политическа игра. Като го наблюдаваше по-отблизо, тя скоро откри и същността на тази игра. Беше опасна, дори повече от опасна, на моменти съдбоносна, но още от началото тя бе разбрала, че всяка връзка с Франсоа е съдбоносна…

След време, по свои безгласни начини, тя му даде да разбере, че знае с какво се занимава и че може да й има доверие. За нейна изненада той, изглежда, го прие — макар че винаги успяваше да скрие от нея подробностите по информацията, която продаваше, докато се забавляваха с посланици, генерали и дори министър-председатели; и колкото да се беше опитвала, тя никога не бе успявала да открие източника на тази информация. Знаеше само, че той има много връзки из коридорите на властта, връзки, които стигаха до най-високо ниво не само в Париж, но и в Лондон, Рим и Берлин. В тези смутни времена подобни връзки можеха да бъдат изключително изгодни. Знаеше също — нещо, което видните им гости не знаеха — че патриотизмът на Франсоа беше, меко казано, съмнителен: сделките му често бяха много сложни, дори непочтени, но информацията, която предлагаше, винаги се купуваше от този, който предложеше най-висока цена. И винаги преди тази информация да бъде дадена, Франсоа великодушно приемаше по някоя безкрайно щедра поръчка за не най-доброто, но все пак чудесно на вкус лорвоарско вино. За един собственик на лозя продажбата на вино беше най-естественото прикритие на света и това позволяваше на Франсоа да обикаля из Европа, без да буди никакви подозрения…

Беше й липсвал през последните десет дни и сега огромните му рамене, арогантното му, почти зловещо лице и силните му ръце я възбуждаха. Тя пое дълбоко дъх и се опита се да убеди самата себе си, че е способна — поне този път — да победи желанието си, но… но нали той бе казал: „Ще ти дам всичко, което съм способен да ти дам, и то ще бъде за теб и само за теб…“.

Никога досега не се беше съмнявала, че думите му са напълно искрени, и откакто й го беше казал, той с нищо не бе загатнал, че е променил решението си; дори един ден се беше отбил специално да й каже за плановете си да се ожени и даже й беше обяснил, че Клодин Рафърти е избирана от баща му, а не от него — това щяло да бъде брак по споразумение. Тя бе толкова убедена в отвращението му от този брак, че почти съжаляваше бедната l’Anglaise.

Така беше до мига, в който бе зърнала Кучката.

Никога не бе карала Франсоа да й описва годеницата си. Всички англичанки й се струваха едни и същи — големи зъби, розови бузи и яки бедра. Но когато се оказа, че Рафърти е шест години по-млада от нея и толкова изумително красива, че цял Париж говори за нея, Елиз едва не се разболя от страх и ревност: Луи дьо Лорвоар винаги знаеше какво прави, и в избора на съпруга за сина си не бе изменил на принципите си.

За да се успокоява, Елиз си припомняше какво й бе казал Франсоа след първата си среща с Кучката. „Ако бях сигурен, че Бивис няма да се обиди, щях да го помоля веднага да отведе дъщеря си. Интуицията ми подсказва, че си е навила на пръста да се омъжи за мен. Не е само повърхностна, но и отчайващо инфантилна.“

Въпреки че Елиз ревнуваше, определението й се стори забавно и тя искрено се смя, когато той й разказа как Клодин го ритнала при фонтана. Явно Клодин не беше жена, която би могла да се справи с човек като Франсоа: липсваха й хитрост и изтънченост, с които да го управлява, и способността да предугажда променливите му настроения и да не проявява никаква емоционална реакция. Клодин Рафърти беше прекалено непосредствена и твърде непостоянна, за да разбере как да се справя с Франсоа. Е, грубата действителност щеше да се стовари върху нея съвсем скоро и тъй като предполагаше, че Кучката не е някоя мазохистка, Елиз си казваше, че няма да мине дълго време и тя ще припне към Англия, където й беше мястото.

Но за най-голям ужас на Елиз, осем дни след първата си среща с момичето, Франсоа бе дошъл при нея и й бе наредил именно тя, Елиз, да отиде във „Ван Клиф&Ариел“ и да избере годежен пръстен. Беше избрала пръстена, както правеше всичко, което я накараше Франсоа — старателно и с вкус, но бе решила твърдо, ако някога се наложи, да не се колебае да го издаде и да каже на Кучката, че скъпият й пръстен е бил избран от любовницата на съпруга й.

Когато две седмици преди сватбата й се обади Моник — предложи й да се опитат заедно да се отърват по някакъв начин от Клодин, Елиз отначало прие идеята с ентусиазъм. Но след това си спомни за вродената способност на Франсоа да научава и най-дребното нещо — въпреки че самият той не искаше този брак с Клодин, не се знаеше как ще погледне на евентуална чужда намеса, особено от страна на неговата „Тулузка курва“.

Но колкото повече наближаваше денят на сватбата, толкова повече Елиз се питаше дали е постъпила по най-правилния начин, като е отказала на Моник; в края на краищата намесата им можеше да се окаже добре дошла — защото сега Франсоа беше извън себе си от гняв, че момичето отказва да се оттегли.

— Държи се така, сякаш съм влюбен в нея, и отказва да повярва в обратното — беснееше той. — Какво трябва да направя, за да й докажа, че наистина е най-досадната жена, която съм имал нещастието да срещна? Бог ми е свидетел, че нямам никакво желание да се женя — не искам никакви жени да ми се месят в работите или да се опитват да ме скланят да им обръщам внимание — но след като се налага да се женя, защо, по дяволите, баща ми трябваше да избира такова разглезено и своенравно дете? Не мога да проумея какво толкова намират родителите ми в нея. Тя е глупачка. Има дори глупостта да се самозаблуждава, че е влюбена в мен.

Елиз се изненада.

— Досега не си споменавал за това. Мислиш ли наистина, че е влюбена в теб?

— Не го мисля аз, тя го мисли. Е, има само един начин да я накарам да разбере колко е смешна…

Това беше два дни преди сватбата. Последва бягството на Клодин през първата нощ от медения им месец — Франсоа нямаше представа, че Елиз знае за това — а сега идваше и преждевременното завръщане от Биариц. Явно Франсоа бе постигнал онова, което бе решил, и понеже го познаваше, Елиз потръпна при мисълта за методите, които сигурно бе използувал.

И все пак, независимо какво ставаше между него и Клодин, Елиз продължаваше да е предпазлива. Може да звучеше перверзно, но не беше лъжа, че зловещият вид на Франсоа и неговата отегченост често го правеха само още по-привлекателен. Преди сватбата Клодин сигурно е била силно привлечена от него и кой би могъл да каже дали бракът няма да събуди отново желанието й? Имаше ли гаранция и че някой ден Франсоа също няма да се окаже привлечен от нея? Това плашеше Елиз най-много, защото, ако изгубеше Франсоа, губеше всичко. Като негова любовница тя беше пълноправен член на висшето общество — получаваше покани за опера и театър, включваха я в списъка на гостите за благотворителни балове и за различни екскурзии. Разбира се, никога нямаше да я поканят в домовете на хората, с които се срещаше там, но поне засега й беше достатъчно, че хората идват в нейния апартамент, за да се срещнат с Франсоа, и че уменията й на домакиня се оценяват по достойнство. Често мъжете идваха, когато Франсоа отсъствуваше, но в посещенията им никога нямаше нищо скришно или неестествено. Идваха просто защото компанията й им беше приятна. Онези, които не бяха женени, можеха да излизат с нея в градините на Тюйлери или да я заведат на кафе в някое бистро на Монмартър. Елиз изпитваше огромно удоволствие от популярността си, защото нямаше собствени близки приятели. След като се запозна с Франсоа, не бе изпитвала необходимост от приятели — той й даваше всичко.

Но това, което имаше най-голямо значение за нея — повече от всичко останало, повече от приятелите, които Франсоа й водеше, повече от дрехите, скъпоценностите и успеха — бяха часовете, които прекарваха заедно сами. Когато само докосването на пръстите му разпалваше в нея такова желание, че й се струваше, че без него ще умре. Никой мъж досега не беше правил с нея това, което правеше Франсоа дьо Лорвоар, и никой не й беше налагал по такъв начин волята си. Преди да го срещне й се струваше, че знае всичко за изкуството на любовта, но той й беше показал такива бездни на собствената й чувственост, че сега тя изтръпваше от ужас само при мисълта, че може да се лиши от тези изживявания. Да се лиши заради Клодин…

Защото ако Франсоа някога решеше да се люби с Клодин по начина, по който го правеше с нея, това можеше да означава само едно: че се е влюбил в съпругата си…

Много бе вероятно обаче Клодин вече да се е уплашила от Франсоа — нещо, което не би могло да не събуди отвращението му. Следователно вероятността от този брак да излезе нещо бе много малка и тя — Елиз Паскал — щеше да направи всичко възможно да стане така. Защото независимо колко често Франсоа й повтаряше, че няма да се ожени за нея, тя знаеше, че накрая ще стане негова съпруга. И това щеше да я отличи от всички велики куртизанки на Франция. Тя не беше родена за унижението да бъде прехвърляна от едно покровителство на друго: един ден щеше да стане графиня дьо Раси дьо Лорвоар. И въпреки че Кучката бе огромно препятствие, Елиз Паскал щеше да го преодолее — каквито и средства да се наложеше да използува.