Сюзън Луис
Тъмни страсти (29)

Двадесет и осма глава

Нямаше представа колко е часът, когато я събуди някакъв шум, но още не бе съмнало. Посегна да светне лампата, но усети хладен полъх, сякаш някой бе отворил вратата, след това чу завесите да се раздвижват от течението… и вратата тихичко се затвори.

Цялото й тяло се скова от ужас. Ръката й се плъзна безшумно към възглавницата и пръстите й започнаха да опипват за пистолета. Чу дишането на човека в стаята и внезапно осъзна, че е точно до леглото й. Пистолетът! Къде беше пистолетът? „О, Господи, помогни ми!“ — молеше се тя. В следващия момент скочи рязко в леглото, мушна ръка под възглавницата и отвори уста да изкрещи, но преди да успее да издаде някакъв звук, една ръка запуши устата й и тя се озова отново върху възглавниците. Опита се да си освободи ръката, защото вече бе хванала пистолета, но силното мъжко тяло я притискаше здраво и тя не можеше да помръдне. Мъжът изхъмка насмешливо, след това ръката му се отмести от устата й и устните му се впиха в нея.

— Франсоа! — едва прошепна тя.

— Oui, cherie. C’est moi.

— О, Франсоа — изстена тя, обви врата му с ръце го целуна жадно. Но в следващия миг се ядоса и го отблъсна рязко. — Уплаши ме до смърт! Можеше да те убия! Какво правиш тук? Къде беше? О, любов моя, прегърни ме!

Той се засмя нежно, прегърна я и я притегли към себе си. Устните му почти докосваха нейните.

— Как си, cherie? Липсвах ли ти?

Тя нямаше сили да продума. Страхът и желанието й изведнъж се отприщиха в силни, разтърсващи ридания.

— О, Франсоа — хълцаше тя. — Кажи ми, че си добре. Кажи ми, че вече всичко е наред. Толкова се страхувах за теб. Не знаех къде си. Никой не знаеше. Искам да светна. Искам да те видя. — Но когато се пресегна към ключа, той я спря.

— Не още. Искам просто да полежа тук в тъмното и да те прегръщам, да те докосвам, да вдъхвам мириса ти, както съм мечтал цяла година. Махни си нощницата. Искам да те усетя до себе си.

Едва тогава Клодин осъзна, че е чисто гол, и като седна в леглото, изхлузи нощницата през главата си. Все още беше сънена и не беше напълно убедена дали това не е само сън, но когато дланите му притиснаха гърдите й, вече не я интересуваше дали е сън, или не.

Никога не бе предполагала, че в нея се крие такава страст, каквато избухна сега, но също като страха, желанието й бе потискано много дълбоко и когато сега я завладя цялата, тя притисна ръцете му към гърдите си и като намери устните му, пъхна дълбоко език в устата му. След това го обърна върху себе си с ръце върху бедрата му, намести краката му между своите и го привлече със силна и властна прегръдка. Когато усети колко е по-голям и по-силен от нея, от устата й се изтръгна сладостна въздишка и тя започна да се извива лудо под него. Когато пръстите му проникнаха във влагалището й, Клодин го сграбчи за косата, започна да хапе лицето му и да го моли да я обладае.

— Усещам те — стенеше тя. — Усещам те как ме изпълваш и ме изпълваш и… о… о! — Викът й беше заглушен от целувката му и когато краката й се сключиха около кръста му, той я надигна, за да го поеме. След това проникна толкава дълбоко, че първите вълни на оргазма разтърсиха цялото й тяло и тя започна да хлипа и да скимти.

— Задръж малко — изпъшка той. — Задръж…

— Не мога. О, Франсоа!

— Кажи ми, че ме обичаш — задъхваше се той, натискайки я с цялата си тежест.

— Je t’aime! — извика тя.

Но думите останаха в гърлото й и тя се затресе цялата в неописуем екстаз. Той вдигна краката й върху раменете си и потъна още по-навътре в нея. Бяха едно цяло и спермата бликна от него, засмуквана жадно от вихрушката на бесния й оргазъм.

Той се отпусна отгоре й и усети как краката й се плъзгат надолу по гърба и бедрата му. Ръцете му лежаха отпуснати върху завивките, а сърцето й биеше с всичка сила до неговото.

— Обичам те, Клодин — прошепна той. — Обичам те, но ако ме накараш да го направим още веднъж тази нощ…

Тя се засмя и се обърна да го целуне.

Франсоа се освободи нежно от прегръдката й, обърна се и нагласи главата й върху рамото си.

— Представях си го доста по-нежно — пошушна в ухото й. — Знаех, че би било лудост да говорим за нещо, преди да сме се любили, но… Господи, Клодин, не знаех, че си толкова бърза.

— Уплаших се — засмя се тя. — Уплаших се да не би само да сънувам и исках да го направим, преди да изчезнеш. Няма да изчезнеш, нали?

Той я хвана за брадичката, надигна леко главата й и я целуна по устните.

— Не. Дошъл съм да погостувам. Поне за малко. Всъщност ще пристигна след няколко дни.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че имах такава огромна нужда да те видя, че успях да се отърва от човека, който ме следеше, и дойдох. Не би трябвало да идвам преди края на седмицата. Абверът ще очаква да се явя на рапорт в главната им квартира в Париж още утре сутринта.

— Ще отидеш ли?

— Не. Оставам тук да изкарам малък меден месец със съпругата си.

— Разумно ли е? — попита тя, като се притисна към него.

— Навярно не. Но ще все ще измисля някаква причина за мистериозното си тридневно изчезване, а през това време можем да се любим и ти да ми разкажеш за всичко, което се е случило, докато ме нямаше. Между другото, виждала ли си Ерих?

— От месеци не съм. Когато идва за последен път, каза, че не знае къде си…

— Странно — прекъсна я Франсоа. — Очаквах да ме посрещне на границата, но го нямаше. Корин знае ли къде е?

— Мисля, че не.

— Сутринта говорих с нея. Сега измисли някакъв начин да прекараме тези три дни заедно, без да събудим подозрения.

— Можеш да си останеш тук — отвърна Клодин. — Единственият човек, който влиза в стаята ти, съм аз, за да я чистя, и Луи. Ще ти нося любимите ястия, ще можем да говорим и… Франсоа, какво е това на ръката ти? — Тя прокара пръсти по кожата му. — И тук, и тук…

— Нищо. — И като я притисна в прегръдките си, той се прозя.

— Какво ти е? — настоя разтревожена тя и посегна да светне лампата.

— Моля те, cherie — опита се да се измъкне той. — Не сега.

Клодин вече бе сложила пръста си на ключа, но за негово безкрайно облекчение, когато го натисна, се оказа, че няма ток.

Последва дълга тишина, след това тя каза тихо:

— Изтезавали са те, нали?

Той протегна ръце в тъмното да я намери, но когато я докосна, Клодин се отдръпна.

— Какво ти правиха? — попита тя.

— Вече няма значение — прошепна Франсоа. — Раните заздравяха.

— Знаеше ли защо те измъчват? — попита тя, изтръпнала от ужас да не би Бломберг да не си е удържал на думата и всичко, което бе принудена да изтърпи, да е било напразно.

— Да. — И той й разказа всичко с плътния любим глас.

Почти не изпита облекчение. Мисълта за нечовешките болки, които бе изтърпял, беше ужасна.

— Все още си слаб — продума тя. — Така ми се струва.

Той не отговори и след малко Клодин чу равномерното му спокойно дишане.

— Спиш ли? — прошепна тя и като не получи отговор, притисна се още по-близо до него и го целуна по бузата.

— Обичам те, любов моя.

— И аз те обичам — отвърна той.

Сутринта на другия ден започна с разгорещен спор. На Клодин й трябваше само един поглед, за да се убеди, че Франсоа има нужда от лекар, но той категорично отказа. И колкото да го убеждава, да вика, дори да плака, той беше непреклонен. Накрая му каза, че си е заслужил мъките — заради всичко, което я е накарал да изтърпи. Той се разсмя и така спорът приключи, но не бяха сигурни дали Магали не ги е чула, защото в този момент бяха в банята, а момичето тъкмо влизаше в гостната.

След половин час Франсоа седеше в стаята си и разговаряше с Корин, докато Клодин приготвяше закуската. За щастие Арлет беше прекалено заета да забележи колко много хляб взема, а по-късно бедният Жал-Пол бе обвинен, че е откраднал дажбата на останалите.

— Чудех се — каза Клодин, докато хранеше Франсоа и го целуваше, преди да е успял да преглътне — как си успял да стигнеш дотук през нощта, без да те спрат.

— Спираха ме — отвърна й той и направи гримаса, когато тя плъзна ръка под халата му и започна да го гали по бедрото. — Даже няколко пъти. Но ти още не си виждала дрехите, с които пристигнах… Ако продължаваш по този начин, след малко ще се озовеш по гръб, жено.

— С какво беше облечен? — засмя се тя.

— С униформа. Германска униформа. Не помниш ли, че съм офицер от Абвера?

Тя се намуси, след това се засмя, понеже Франсоа я вдигна и я сложи в скута. Прокара ръце под полата й и нагоре по бедрата и като откри, че няма никакво бельо, вдигна учудено вежди.

— Корин успя ли да ти каже нещо за Ерих? — попита тя, като хвана члена му и започна да гали бедрото си с него.

— Не — отвърна Франсоа, вдигна чашата си и отпи глътка кафе. — Боя се обаче, че едва ли ще можем да си изкараме медения месец. Ще трябва да отида до Париж и да го намеря.

— Кога?

— Днес. — И той се усмихна, като усети, че дишането й се учестява.

— Но не веднага?

— Не съвсем веднага.

Той повдигна полата й да види какво прави отдолу. Но когато Клодин се изви, за да си го намести, Франсоа се отдръпна, вдигна я от скута си и я сложи да стъпи на земята.

— Франсоа! — запротестира тя, но веднага се отпусна, когато разбра, че е станал само за да заключи вратата.

— Нима не разбираш, че вече съм четирийсетгодишен старец — усмихна се той, докато си сваляше халата.

— Че какво общо има това?

— Чудя се дали ще имам сили да задоволявам една ненаситна жена.

— Тогава защо не легнеш и не оставиш ненаситната ти жена да те задоволи?

Оказа се, че може да остане цял ден, а Клодин обяви, че има главоболие, спусна завесите и заключи всички врати.

Изми и целуна всички белези по тялото му и му разказа всичко, каквото беше правила, докато го нямаше, чак до срещите си с Люсиен и останалите от Съпротивата. Усети огромното му облекчение от новината, че Люсиен е жив, но когато му предложи да се опита да се свърже с него и да го доведе в замъка, Франсоа отказа категорично.

— Ще се върна в събота — каза той — и доколкото знам, ще мога да остана известно време. Тогава ще се видим. Има ли някаква следа от Халунке?

— От последния път, когато Ерих беше тук — не.

Тя се обърна да го погледне, внезапно разтревожена. Никога досега не й беше хрумвало, че отсъствието на Ерих би могло да е свързано по някакъв начин с Халунке. От изражението на Франсоа беше ясно, че и той мисли за същото.

— Мислиш ли, че Ерих може да го е открил? — попита тя и стана от леглото.

Франсоа също стана и тя забеляза суровия блясък, който припламна в очите му.

— Отивам да се облека — каза той и се запъти към банята. — Ако тръгна веднага, ще пристигна в Париж преди полунощ. Междувременно не излизай сама след полицейския час.

— Но…

— Казах да не излизаш! — сряза я той.

— Имам пистолет — напомни му тя, като влезе след него в стаята.

— Не ме интересува. — Франсоа отвори вратата на гардероба и си извади униформата. — Знам колко си твърдоглава, но в този случай ще направиш, както ти казвам. Може да ти се е струвало, че Халунке е изчезнал, докато ме няма, но сега съм тук и можеш да бъдеш сто процента сигурна, че и той е тук. Или скоро ще бъде. — След това забеляза израза й и се засмя. — Не ти ли харесва униформата ми?

— Ужасна е — отвърна тя и отиде да го прегърне. — Но аз не съм ти подчинен офицер, така че спри да ми заповядваш. Кога ще се върнеш?

— В събота. И не е зле да си подготвена, защото ще пристигна с джип на Абвера, подарен ми щедро от тях, и ще бъда с тази униформа. Ти, разбира се, трябва да бъдеш ужасена и отвратена. — Той свали ръцете й от врата си и се наведе да си извади ботушите изпод леглото. — Между другото, полковник Бломберг още ли е тук?

— Да. — Клодин потръпна, но преди да успее да се обърне, той я хвана и я накара да го погледне в очите. В погледа му горяха черни огньове.

— Беше ми отправил няколко заплахи преди да замине от Германия — каза предпазливо той. — Надявам се, че не ги е изпълнил.

— Какви заплахи? — попита невинно Клодин.

— Свързани с теб.

Тя сви рамене.

— Е, както виждаш, напълно съм невредима.

— Вижда се от пръв поглед — отвърна не без ирония той, като обходи с поглед голото й тяло. — Но ако те доближи, ако само…

— Франсоа, защо не ми позволиш да ти помогна с ботушите? — каза тя и като го бутна на леглото, коленичи до краката му почти по същия начин, както я беше накарал Бломберг. Но когато усещаше погледа на съпруга си, беше съвсем различно, и като вдигна поглед към лицето с познатия зловещ белег, тя прокара ръка по крака му. Ъглите на устата му се отпуснаха и той присви очи, но тя си спомни, че навън вече се здрачава, а на него му предстои дълъг път, и освен това още не се е възстановил напълно от изтезанията. Затова го пусна, изправи се и като го целуна дълго, тръгна с него към вратата да го изпрати.

— Bonne chance — каза тя, когато Франсоа прекрачи към моста. След това чу, че Корин слиза надолу по стълбите с Луи, и се върна в стаята си, изпълнена едновременно и с радост, и със съжаление заради така бързото му заминаване.

 

 

Както бе обещал, в края на седмицата Франсоа се върна. Пристигна в замъка с джип с пречупени кръстове, облечен в пълната си офицерска униформа. Изглеждаше толкова студен, толкова мрачен и зловещ и същевременно някак особено привлекателен, че тя усети как коленете й отмаляват.

Той забеляза реакцията й и в погледа му проблесна присмехулно пламъче. След това на самата нея й оставаше толкова малко да се разсмее, че и двамата трябваше да се обърнат рязко с гръб един към друг. Франсоа заговори с Бломберг, който беше влязъл заедно с него.

— Явно съпругата ми не проявява никакъв интерес към завръщането ми — каза той с подчертано саркастичен тон.

— Няма значение. Ще ме извиниш ли, Фриц, искам да отида да видя сина си. — И като прегърна майка си и сестра си, ги поведе нагоре по стълбите към детската стая.

Клодин забеляза, че Бломберг изглежда нервен и не смее да я погледне в очите. Едва ли би могла да се досети, че в този момент той си бе спомнил думите на един от колегите си офицери: „Не бих искал да съм на твое място, ако дьо Лорвоар разбере как си унижавал жена му“. Проблемът беше, че сега, когато знаеше, че вече няма да има възможност да го прави, на Бломберг му се искаше стократно по-силно. Докато наблюдаваше как Клодин се отдалечава вдигнала гордо глава, той се закле, че един ден тази кучка ще му падне в ръцете.

След час Франсоа слезе сам от детската стая и излезе на двора. Малко след това Корин и Луи влязоха в библиотеката и Корин й прошепна, че след половин час Франсоа иска да я види.

— Каза да вземеш единия кон, все едно че излизаш на следобедна езда. Ще те чака до старите рибарски колиби на реката.

След петнайсет минути тя вече препускаше в галоп през полето.

Франсоа я чакаше. Подаде й двете си ръце, за да слезе, и тя се отпусна в прегръдката му.

— Защо се срещаме тук? — попита Клодин, след като той я целуна.

— Защото може да ни подслушват, а трябва да поговорим. — Той си погледна часовника. — Пет без четвърт. Имаме няколко часа до полицейския час.

— Мислиш ли, че може да са подслушвали и първата нощ? — попита уплашено тя.

— Нямам представа, но се съмнявам. Не са ме очаквали да се върна преди днес. Господи, колко си красива! — прошепна той и прокара ръка по косата й. — Ела, ще влезем в старата колиба на Тома.

Поведе я към една от сгушените между дърветата колиби. Освен разхвърляните въдици, мрежи и кошчета вътре имаше два разнебитени стола и един влажен дюшек.

— Намери ли Ерих? — попита тя.

— Ерих е мъртъв — каза Франсоа. След това бръкна в джоба си и й подаде едно писмо. — Това беше оставено за мен в къщата в Булонския лес.

Тя го отвори, прочете единствената дума: ЕРИХ и усети как по гърба й пролазват ледени тръпки.

— О, господи! Съжалявам. Той ти беше такъв добър приятел. Знаеш ли кога се е случило?

— Хазяйката не можа да си спомни датата. Било преди Коледа. Не знае дори къде е погребан. Но ти знаеш какво означава това, нали?

Тя кимна.

— Че е открил кой е Халунке.

— Да. Но не е казал на никого, така че все още не сме стигнали доникъде. Слушай, Люсиен дали е заминал вече за Англия?

— Мисля, че да.

— По дяволите!

— Защо?

— Когато се върне, искам да говоря с него. Искам ти и детето…

— Не! Знам какво ще кажеш, но няма да замина, Франсоа. Вече сме замесени и двамата и няма да те оставя. Ще открием кой е Халунке, и ще го открием двамата. Това е последната ми дума по въпроса.

— Да, но не и моята. Ще направиш каквото ти казвам, по дяволите, и ще изчезнеш веднага оттук. Не искам да се забъркаш в това. Вече двама души загинаха…

— Шшшт! — прекъсна го тя. Стана колкото се може по-тихо и отиде да надникне през счупения прозорец.

— Какво има?

— Нищо. Сигурно е бил конят. — Тя седна отново. — Сега ти ме чуй. Член съм на нелегалната група от Съпротивата в тази област. Люсиен и останалите зависят от мен и няма да ги зарежа. Освен това вече преживях достатъчно заради това тайнствено отмъщение и повече не искам да живея без теб. Обичам те, Франсоа; искам да бъда с теб и ще бъда. Досега имаше нужда от Ерих, което доказва, че не би могъл да се справиш сам. Е, сега имаш мен. Трябва да завършим това дело заедно. Най-добре да започнеш с това, което знаеш, което Ерих ти е казал последния път…

— Клодин, млъкни и ме целуни, за бога.

— Защо?

— Защото искам да направиш поне едно нещо, което ти кажа.

— После ще те целуна.

Той се разсмя и за миг й се зави свят от щастие. Но този миг отлетя също толкова бързо, колкото беше дошъл, и изведнъж и двамата млъкнаха, загледани в листа с името на Ерих, който все още стоеше помежду им.

— Най-добре да започнем с това, защо съм тук — каза Франсоа. — Защо Абверът ме е изпратил отново в Лорвоар. Трябва да знаеш, защото няма да ти е много приятно, когато разбереш. Те знаят за съществуването на една нелегална група в областта с кодовото име „Юпитер“. Не, изчакай да свърша. Знаят също, че има няколко нелегални канала за прехвърляне на английски Пилоти и че единият от тях минава през Турен. Абверът иска от мен не само да прекъсна всички тези нелегални канали, но и да арестувам колкото може повече от участниците в групата ви.

— О, господи! Значи знаят всичко!

— Боя се, че да. Но не искам от теб да ми казваш нищо. Не искам да знам кои са членовете. Няма да ми казваш нищо, разбираш ли? Но и аз не мога да ти обещая, че ще ти давам информация.

— Но ти си длъжен! — възрази тя.

— Не! Ако действувате според информацията, която ви давам, Абверът моментално ще разбере откъде изтича тази информация. Това не само ще застраши живота ми, но ще развърже ръцете на Халунке. Знаеш какво правиха с мен, за да им бъда верен. Само една погрешна стъпка от моя страна — и Бог знае какво може да ти се случи.

Той отмести поглед, защото в съзнанието му изпъкна образът на Елиз. Беше й се обадил и тя го посрещна с такава трогателна благодарност, че се принуди да остане при нея през нощта. Беатрис му беше разказала какво прави Елиз с офицерите от Абвера и той беше изпитал такъв нечовешки гняв, че му трябваха няколко часа, докато се успокои. Беше решил да я премести от Париж, за да не се гаврят повече с нея, и дори беше уредил преместването й в близките няколко седмици.

— Така че запомни — каза той. — Аз не само съм сътрудник на Абвера, аз съм най-опасният им сътрудник. Ще нося германска униформа и ще предавам собствените си сънародници на Гестапо.

Лицето й бе пребледняло.

— Няма да го направиш! — едва успя да продума тя. — Не можеш да го направиш! Франсоа…

— Разбира се, че няма да го направя! — извика той. — Но ти трябва да повярваш, че ще го правя. Всички трябва да повярват, дори Абверът. Макар че един бог знае как ще успея да ги убедя.

— Ами Люсиен? — попита тя. — Не мислиш ли, че и той трябва да знае? Всъщност… мисля, че трябва да му кажем. Може би не биваше да ти го казвам, но групата вече има оръжие. Не много, но ще дойде време, когато ще започнат да го използуват.

— В Северна Франция вече използуват оръжие.

— Комунистите?! Ето, виждаш ли! И ти ще бъдеш една от първите мишени в областта. Ние… тоест те — мразят сътрудниците дори повече от самите нацисти. Люсиен ще може да те предупреди, ако някой реши да те убие.

— Ще помисля за това — каза той. — Но сега на първо място е Халунке.

— Последния път, когато говорихме за това, мислеше, че Ерих е на погрешен път. Но ето че са го убили… Значи може би е бил на вярна следа. Кажи ми… всичко това има ли нещо общо с Ортанс дьо Буршан? По тази линия ли беше тръгнал Ерих?

Франсоа кимна.

— Да, по тази.

— Тогава не смяташ ли, че е крайно време да ми разкажеш какво се е случило?

Той се изправи и отиде до вратата. За миг Клодин си помисли, че ще излезе, но той се обърна и я погледна.

— Ще ти разкажа. Но все още мисля, че отговорът не бива да се търси там.

— Но не знаем дали е така. Единственото, на което можем да се опрем, е това, което ти е казал, когато се видяхте за последен път в замъка. И тъй като все отнякъде трябва да започнем, най-добре да е оттам.

— Добре — въздъхна той. — Ортанс беше влюбена в мен. Искаше да се оженя за нея, стигна дори дотам, че накара баща си да говори с моя. Баща ми нямаше нищо против, бракът изглеждаше разумен, а както знаеш, той искаше внук. Ортанс ми беше симпатична и дори предполагам, че може да съм я обичал по някакъв начин. Но всичко това ставаше в момента, когато баща ти ме въвеждаше в Тайните служби. Казах й да почака, че може би след година-две ще съм готов да се оженя за нея. Като чу това, тя се разгневи ужасно и каза, че съм я бил използвал. Каза, че на практика вече сме били сгодени и не мога да се отнасям с нея по този начин. Независимо от всичко направих така, че да не се виждаме три-четири седмици. Тогава една нощ тя дойде в парижката ни къща… Беше много привлекателна жена, поиска да се любим и аз го направих. След това каза, че трябвало да се оженя за нея, че всеки мъж с достойнство би го направил при такава ситуация. Беше мой ред да се разгневя и я изгоних. На другия ден се върна да ме моли за прошка и обеща, че ще чака, колкото й кажа. Продължихме да се срещаме, макар че повече не сме се любили. Не че не исках — просто знаех, че се надява да забременее, за да може да ме принуди да се оженим. Истината беше, че дори да не бях абсолютно безразличен към нея, изобщо не исках да се женя. И една нощ, когато всички се бяхме събрали в Лорвоар, тя ме помоли да отидем в избите. Каза ми, че е спала с Люсиен и че Люсиен е влюбен в нея. Допуснах фаталната грешка да се разсмея. Не че не й повярвах, просто мотивите й бяха съвсем прозрачни. И съвсем уверено ми заяви, че ще продължава да спи с него, ако не се оженя за нея до един месец. Казах й, че може да спи с Люсиен колкото си иска и ако зависи само от мен, нямам нищо против да спи с колкото си иска мъже…

Франсоа замълча.

— А тя извади нож. Кама. Каза, че ако не й обещая, че ще се оженим, ще се самоубие. Опитах се да й взема ножа, но тя просто полудя. Докато се борихме, успя да ми среже лицето и в момента, в който се дръпнах от болка, тя вдигна ножа и го заби в гърдите си. Все пак успях да го хвана, но докато го дърпах, тя се хвърли насреща ми и се намушка втори път. Нямах време дори да помисля — просто я грабнах и хукнах към колата. Единствената ми мисъл беше да стигнем по-бързо до доктора. Когато тръгвах, погледнах в огледалото и видях, че баща ми говори с Арман. Нямах представа какво са видели, но не ме интересуваше. Трябваше да закарам Ортанс до лекаря… Знаеш ли, всъщност нейните родители настояха цялата история да се потули. Бяха напълно в течение на отношенията ни и когато баща ми им разказа какво точно се е случило в избата, решиха да направят всичко възможно да не се вдига много шум. Арман не спомена на никого. Татко ми каза, че говорил с него и той му обещал да пази пълна тайна. Люсиен също не спомена за случая. Дали са спали с Ортанс — не знам. Така и не го питах. Но мисля, че са спали.

— Това е историята с „убийството“ на Ортанс дьо Буршан — завърши той. — Просто не знам защо Ерих мислеше, че това има някаква съдбоносна връзка с Халунке. Беше проверил всички от семейството на Ортанс, но никой не е бил във Франция, когато Халунке е действувал. Единствените живи хора, които знаят за случилото се, са доктор Лебрюн, Люсиен и Арман, но никой от тях не би могъл да бъде Халунке…

Франсоа вдигна поглед и на гаснещата вечерна светлина забеляза, че очите на Клодин блестят от сълзи.

— Защо плачеш? — попита нежно той.

— Не плача. Просто ми стана толкова тъжно… Но ти си прав, никой от тях не може да е Халунке. Единственият, който би могъл да има нещо подобно на мотив, е Люсиен — ако е обичал Ортанс. А Люсиен не би убил собствения си баща.

— Значи се връщаме отново там, откъдето тръгнахме. Ерих трябва да е открил нещо друго и ние… аз трябва да разбера какво е.

— Ние — поправи го тя. — Би ли дошъл тук за малко. Искам да те целуна. Кажи ми, как е възможно човек с такова грозно лице и такова тъмно минало да изпълва сърцето ми с толкова много любов?

— Не знам, но се радвам, ако наистина е така — усмихна се той и доближи устни до нейните.

След пет минути вече й помагаше да се качи на коня.

— Не ми беше достатъчно — каза тя, като го изгледа дяволито.

— И за миг не съм си помислял, че може да ти стигне — засмя се той.

— Можем ли да се любим довечера?

— Ако можеш да направиш така, че да прилича на изнасилване. — Той се замисли над собствените си думи, след това погледите им се срещнаха и двамата се засмяха.

— Как ще се върнеш? — попита тя.

— Има един тунел. Влиза се от отсрещния бряг и се излиза в централната изба.

— Централната изба? — Тя прехапа устни. — Сандъците!

— Не ми казвай — изпъшка той. — Знам, че си ги отваряла.

— Идеята беше на баща ти — каза Клодин с благовидна усмивка. — Но откъде са всички тези скъпоценности?

— Евреите — отвърна той. — Всичките са собственост на богати евреи парижани. Ще ги пазя, докато те или наследниците им дойдат да си ги приберат.

Клодин се усмихна широко и като отметна насмешливо глава и присви очи срещу залеза, каза:

— Това, което блести около дяволското ти лице, да не би да е ореол?

— Изчезвай оттук — засмя се той и шибна коня й.