Сюзън Луис
Тъмни страсти (11)

Десета глава

Не беше спала добре, което едва ли беше изненадващо, но тази сутрин бе по-спокойна.

Една от срещите, които бе планирала за днес, беше с мадам Райнберг от селото, чиято къща се намираше до кръчмата. Клодин само бе виждала мадам Райнберг и по време на разходките си из селото беше особено впечатлена от децата й — малката Жанет и още по-малкото й братче Робер. Вчера следобед Лилиан й бе казала, че баща им е избягал с друга жена, без да остави никаква бележка и никакви пари и съпругата му била съкрушена.

Клодин едва ли би могла да утеши нараненото й сърце, но можеше да я увери, че децата няма да останат бездомни, и беше решила лично да плаща наема, докато се намереше някакво разрешение на въпроса. Това щеше да стане със собствените й пари, а не с тези на Франсоа, от което идеята й се стори още по-привлекателна, тъй като Франсоа беше собственик на земята. Разбира се, беше казала на Луи и Соланж какво възнамерява да направи, но те виждаха в това само желанието й да се включи в живота на селото и бяха много доволни. И сега, след като вече бе готова да тръгне — в зелената си пола от рипсено кадифе, раираната вълнена блуза и плътния шлифер — Луи я изпрати до колата и й каза да съобщи на Гертруд Райнберг, че не желае да им плаща никакъв наем до Коледа.

— А след това? — попита предизвикателно Клодин.

— О, имам чувството, че дотогава ще намериш някакво разрешение, cherie.

— Прекалено голямо доверие ми имаш, Луи!

— Bien sur — подсмихна се той. — Ти не познаваш значението на думата „провал“.

За миг тя се зачуди какво ли има предвид. Знаеше много добре, че Луи забелязва много повече, отколкото показва, но досега не беше обелил и дума за брака й.

— Е — каза той, като й отваряше вратата на колата, — като минеш покрай кръчмата, не забравяй да попиташ Гюстав дали има кубински пури. Кажи му, че съм готов да платя двойно. И не казвай нищо на Соланж.

Клодин се засмя. Доктор Лебрюн позволяваше на Луи по три пури на седмица и по една чашка бренди всяка вечер, което означаваше три пури и седем чашки повече от това, което му разрешаваше Соланж. Така че Луи разчиташе на останалите от семейството си за своите малки удоволствия.

Пред кръчмата няколко души играеха карти. Вече ги познаваше всичките и специално поздрави Тома, селянина с трактора, когото бяха срещнали с Люсиен преди няколко месеца. Знаеше, че той много се гордее, че е първият, който се е запознал с бъдещата графиня, и че продължава да досажда до смърт на приятелите си с историята как я е скастрил за лошото й шофиране.

— Седнете, madame — изграчи той. — Гюстав! Донеси вино за мадам дьо Лорвоар.

— Прекалено ми е рано, Тома — засмя се Клодин. — И се обзалагам, че жена ти е на пазара и изобщо няма представа, че не си на полето.

— Тъй де, тъй — подсмихна се той, очевидно доволен от направената му забележка.

— Чуваме, че щяло да има увеселение по случай прибирането на гроздето — обади се Клод Дерло.

— Надявам се — отвърна тя — И търся доброволци за кабаретната програма, така че очаквам всички, да помислите какво… — Обърна се още преди да довърши думите си, защото чу шум от множество ситни стъпки зад себе си.

— Откъде, за бога, изникнахте всичките?

— Играехме край потока — отвърна Ришар, единият от внуците на Тома, застанал начело на групата деца.

— И не ми казвайте, че сте чули колата ми и сте си помислили: „бонбони!“.

Децата се разкикотиха, а тя бръкна в джоба си и им раздаде бонбони, като остави няколко за Жанет и Робер Райнберг.

Кръчмарят Гюстав излезе с бутилка вино и извика:

— Аха! Мадам се върна и слънцето отново изгря в Лорвоар!

Наоколо грейнаха усмивки. В следващия миг Клодин усети подръпване по джоба си и като погледна, забеляза, че малкият Ришар се опитва да си открадне бонбон.

— Un voleur! — извика тя и вдигна ръце в престорен ужас, а Ришар се дръпна и хукна през площада заедно с другите деца.

Често играеха тази игра, но днес, вместо да тръгне след тях, Клодин си спомни, че трябва да попита Гюстав за пурите на Луи.

— Si, запазил съм му — отвърна той.

— Може ли да си взема един бонбон, madame — попита някакво гласче.

Клодин погледна надолу и забеляза малко момиченце с ангелско лице и гъсти руси къдрици да се взира в нея. Беше на около шест годинки и държеше за ръка още по-малкото си братче. Изглеждаха толкова мили, че Клодин едва се въздържа да не ги прегърне.

— Боя се, че съм оставила бонбони само за Жанет и Робер Райнберг — отвърна тъжно тя.

— Но Жанет Райнберг съм аз — каза й момиченцето, повярвало, че Клодин наистина не я е познала.

— Не! — прехапа устни Клодин. — Жанет Райнберг е бебе, а ти си толкова голямо момиче!

Лицето на Жанет грейна, когато й подадоха бонбоните. След малко Робер каза с пълни уста:

— Моят татко замина.

Клодин кимна с усилие и преглътна буцата в гърлото си, после попита:

— Maman вкъщи ли е?

— Да — отвърна Робер и налапа още един бонбон, без да сваля очи от нея.

Клодин се обърна към Гюстав.

— Ще взема пурите по-късно.

След това хвана чантата си под мишница и тръгна с двете деца.

 

 

Фреди Прендъргаст седеше на една дървена пейка до гълъбарниците на Монвис и наблюдаваше как Моник идва към него през поляната. С всяка нейна стъпка усещаше как нетърпението му нараства и когато тя спря пред него, той вдигна поглед и се усмихна едва-едва. Днес Моник изглеждаше особено привлекателна и това го отчая съвсем.

Моник му се усмихна щастливо и възкликна:

— Сигурно си много нещастен, че не можахме да останем насаме цяла седмица. На мен също ми беше тежко, но сега съм тук. — Тя взе ръката му, сложи я в скута си и я стисна окуражително. — Мислих за теб през цялото време, mon chou. Непрекъснато препрочитах поемите ти и цялата тръпнех, като си помислех колко ме обичаш. Наистина съм най-щастливата жена на света. — Тя повдигна брадичката му и го погледна в очите. — Нали не се сърдиш, че пожелах да изчакаме Люсиен да се върне, преди да обявим годежа?

Фреди поклати глава.

— Не, ни най-малко. — Гласът му беше напрегнат и нервен.

— Люсиен ще си дойде утре — усмихна се тя и облегна глава на рамото му. — И ще можем да кажем на целия свят. — Дори и да усещаше напрежението в него, тя не се издаде — след малко вдигна поглед и прошепна: — Целуни ме, Фреди.

Внезапно го обхвана паника, но като не знаеше какво друго да направи, целуна я бързо по устните и веднага погледна встрани.

Тя се засмя нежно.

— Страхуваш се, че някой може да ни гледа през прозореца, oui?

Той кимна отривисто и погледна отчаяно към небето, сякаш молеше провидението да се намеси и да го спаси.

— Имам изненада за теб — каза тя. — Искаш ли да разбереш каква?

Не, беше повече от сигурен, че не иска, но без да се усети, каза „да“.

— Мислих как да прекараме цяла нощ заедно — каза му поверително тя — и намерих разрешение. Ако дойдеш в Лорвоар след мръкване и се изкачиш малко в гората — зад замъка е много стръмно, така че трябва да внимаваш — ще намериш едно мостче, което води към коридора на детската стая. Това е до спалнята на Клодин и трябва да бъдем съвсем тихи, но ако дойдеш след полунощ, тя сигурно вече ще е заспала.

Той направо зяпна. Тази жена наистина трябваше да си е изгубила ума, щом можеше дори за миг да допусне, че би се съгласил да тръгне през гората посред нощ.

— Планът е идеален, какво ще кажеш? — Тя очевидно сметна ужаса му за възхищение от гениалността на предложения план.

От устните му се откъсна странен звук. Моник се засмя, наведе се и го целуна.

— Значи ще дойдеш довечера?

Довечера! Искаше от него да отиде довечера!

— Ъъ… ами… ъъ… има един малък проблем.

— Un probleme? — повтори тя, все още усмихната.

— Да. Е, такова… нали разбираш? Имам… имам… приятелка…

— Продължавай — едва успя да продума тя.

Той сви рамене и се опита да се усмихне.

— Ами, всъщност това е. Имам приятелка. — Имаше и още нещо, но той не посмя да продължи, понеже лицето й пребледня като платно.

— Но ти ми каза, че никога не си…

— О, наистина не сме… — увери я той, когато разбра, че намеква за девствеността му, и не искаше да го помисли за лъжец. — Тереза не е такова момиче.

В мига, в който Моник му залепи звучна плесница, той осъзна, че е допуснал огромна грешка.

— Съжалявам… — запелтечи той. — Не исках да кажа това… Исках да кажа… Исках да кажа, че… Тя е още малка. Много, много по-малка от теб…

Никога през живота си не беше виждал подобно изражение и като изстена, той се хвана за главата. Усещаше я как трепери и му се искаше никога да не бе стъпвал във Франция, да не говорим за Монвис, когато в следващия миг, за негов най-голям ужас, я чу да го моли:

— Но не можем ли просто да прекараме една нощ заедно? Това не пречи да дойдеш в замъка… Няма значение, че…

— Не мога! — почти проплака той. — И не защото не искам, напротив, искам, и то много, но разбираш ли… Тереза… Е, Тереза пристига днес.

Тя остана неподвижна насреща му, с широко отворени от недоумение очи, докато накрая, сякаш за да го довърши, буквално рухна пред очите му. Никога през живота си не се беше чувствувал по-зле.

— Съжалявам — измърмори той. — Нали разбираш, тя ми беше приятелка отпреди, но през юли ми каза, че не иска да ме вижда повече. Така че, когато ти казах, че нямам приятелка, не те излъгах. Но вчера ми се обади от Париж и ми каза, че си е променила решението.

— И ти я покани в Монвис?

— Да — призна унило той.

Моник просто не знаеше какво да каже. Имаше чувството, че някой я е ударил. Пое дълбоко дъх. Щастието отново й се изплъзваше. В гърдите й избухна нечовешки гняв. Искаше й се да закрещи, искаше й се да падне на колене и да проклина Бога, искаше й се да хукне и да избяга от непоносимата болка, която разяждаше душата й. Искаше да натроши всичко около себе си; да се просне на земята, да прегърне краката му с две ръце и да го моли да я обича, да го накара да разбере, че не може да постъпи така, не може да я зареже, особено след като вече бе казала на Клодин…

Внезапно тя притихна и погледът й започна да блуждае безцелно наоколо. Фреди бе толкова ужасен, че от нерви избухна в смях. За негова изненада обаче, тя взе ръката му и я задържа в дланите си. Той гледаше надолу, изтръпнал от ужас; имаше усещането, че ще му счупи костите на всички пръсти. Минаха няколко минути, без никой от двамата да се помръдне, после, много внимателно, той вдигна поглед към лицето й. За негово най-голямо облекчение първоначалното ужасно изражение беше изчезнало и на негово място се бе изписала такава сърцераздирателна тъга, че очите му се насълзиха.

— Няма нищо, Фреди — продума накрая тя. — Разбирам те. Наистина съм твърде стара за теб и съм сигурна, че един брак между нас може да ме направи още по-нещастна. Постъпил си много разумно, като си поканил приятелката си, и мисля, че тя ще си прекара тук чудесно с теб. Заведи я при водопада и елате на чай в Лорвоар някой следобед. Знаеш колко обича да посреща гости Maman, а и аз много бих искала да се запозная с нея. — Тя забеляза недоверието в погледа му и се усмихна. — Не се притеснявай. Няма да правя сцени. Това, което беше между нас, е много специално и ще остане завинаги в паметта ми като най-скъп спомен. Нямам никакво желание да го засенчвам с нещо. Целият живот е пред теб и вярвам, че понякога ти също ще си спомняш за мен…

— О, да! — извика пламенно той и притисна ръцете й към гърдите си. — Ще си спомням!

Тя стана.

— Моля те, не го преживявай толкова дълбоко, Фреди, и не мисли, че си ме наранил толкова дълбоко, че да не мога да го понеса. Тъжно ми е, разбира се, но не бива да забравяш, че съм свикнала на такива неща… — Тя преглътна буцата в гърлото си и въздъхна: — Тя е родена с късмет… твоята Тереза.

— О, Моник! — извика Фреди и я прегърна. — Благодаря ти! Благодаря ти! Ти си чудесна жена!

— Може би — прошепна тя и като отмести нежно ръцете му, се обърна и тръгна през поляната.

Фреди гледаше след нея и си мислеше колко лесно бе станало всичко; дори започна да се чуди дали настина е постъпил правилно. Но беше твърде късно да съжалява — Тереза щеше да пристигне след час-два и той нямаше търпение да я посрещне. Изчака, докато Моник изчезне зад хълма към замъка, и се запъти към реката да напише балада за преоткритата си любов.

 

 

Клодин тъкмо бе влязла в избите за уговорената си среща с Арман, когато откъм стълбите се чуха забързани стъпки и един яден глас изкрещя:

— Кучка!

Сепнати, и двамата вдигнаха очи и забелязаха един силует, очертан на входа.

— Моник — едва продума Клодин.

— Искам да говоря с теб, кучко такава! — изкрещя Моник и преди някой от двамата да успее да отговори, се обърна и побягна.

— Какво става, по дяволите? — попита Арман.

— Не знам. — Клодин успя да запази спокойствие. — Но мисля, че се досещам. — И като му се извини, тръгна след Моник.

— Мадмоазел е горе във вашия апартамент, madame — осведоми я Жан-Пол.

— Защо? — изпищя Моник още щом я зърна. — Само ми обясни защо!

— Била си в Монвис? — каза Клодин, като затвори вратата и се облегна на нея.

— Идеята е била твоя, нали? — изсъска Моник. — Ти си посъветвала Фреди да го направи. Но не е било достатъчно просто да ме зареже, нали? Казала си му да покани и тази малка глупава курва в Монвис!

— Не е вярно. Моник, моля те, слушай…

— Лъжеш! Всичко между нас вървеше чудесно, преди ти да говориш с него…

— Опитах се да…

— … преди да ме убедиш да отложа обявяването на годежа. И аз ти се доверявах! Повярвах в теб и ето как ми се отблагодаряваш! Ти си змия, отровна змия. Не можеш да понасяш някой около теб да е щастлив, защото бракът ти е един фарс. Е, ще ти го върна, Клодин Рафърти, ще видиш ти…

— Тя се казва Клодин дьо Лорвоар.

На прага на спалнята застана Франсоа.

— Не ме интересува как се казва! — изкрещя Моник. — Ще си плати за всичко! — После се обърна към Клодин с блеснали от злоба очи. — Ще ти покажа какво значи да бъдеш унижена, кучко такава! Ще разбереш какво значи да страдаш, както аз страдам заради теб! Презирам те! Всички те презираме! Дори Франсоа…

— Достатъчно! — спря я Франсоа и се обърна към Клодин. — Слез долу.

— Но…

— Казах да слезеш долу. Искам да говоря със сестра си.

— Не! — И Моник тръгна с широка крачка към вратата. Когато стигна до Клодин, доближи лицето си към нейното и изсъска: — Нека тя ти каже, Франсоа! Нека тя ти каже какво ми е причинила. Но и аз искам да ти кажа нещо! Дори да се гърчи в краката ми, никога няма да простя на тази кучка! Никога!

Тя блъсна Клодин от пътя си, отвори рязко вратата и я затръшна с всичка сила след себе си.

Тишината, която последва, беше непоносима.

— Седни — каза Франсоа накрая.

Тя поклати отрицателно глава.

Той я хвана за ръката, заведе я до един стол и я сложи да седне. След това се обърна към прозореца и каза:

— Доколкото разбирам, всичко това е заради младия Прендъргаст.

Клодин не отговори. Дори не се изненада, че той знае за Моник и Фреди. Винаги бе мразила самосъжалението, но знаеше, че в този миг е много близо до него. Обвиненията на Моник обаче бяха несправедливи. Не беше съветвала Фреди да кани Тереза — това си беше негова идея. Ала можеше да го спре и щеше да го направи, ако собственият й живот не беше толкова объркан.

Франсоа се обърна и я погледна.

— Би ли ми обяснила защо сестра ми е толкова разстроена?

— Мисля, че чу всичките й думи.

— Чух ги. Защо не се защити?

— Не ми беше дадена възможност.

— Сега ти давам.

Клодин отмести поглед.

— От мълчанието ти разбирам, че в думите на Моник има известна истина.

Тя въздъхна.

— Има ли някакво значение? Моник явно иска да повярва, че съм говорила с Фреди да се откаже от брака си с нея… — Тя сви рамене.

— Ти говори ли?

— Защо ми задаваш всички тези въпроси? — внезапно извика тя. — Не знаеш ли, че нито аз, нито който и да било друг не би могъл да го разубеди, ако е искал да се ожени за нея. И не искам да се отнасят с мен като с ученичка, след като това изобщо не влиза в проклетата ти работа.

— Клодин — каза примирително той. — След като Моник те заплашва, това е и моя работа.

— Защо? Защото си грижовен съпруг, затова ли?

— Снощи ти казах, че искам да бъдеш щастлива тук.

— Тогава защо не направиш нещо, по дяволите?

— Точно това се опитвам. Ако има някаква пукнатина между теб и Моник, искам да се изглади.

— А какво ще кажеш за пукнатината между теб и мен? Или това не се брои? Така че не ми говори повече по този начин. Има с какво да те оборя… Ще се оправя с Моник сама. Нямам никаква нужда от помощта ти.

— Както искаш.

Той тръгна към вратата и Клодин очакваше да излезе, но Франсоа спря, седна на дивана и попита:

— Как върви подготовката за празненството?

Тя го изгледа подозрително и си помисли дали няма да й каже, че няма да има никакво празненство.

— Задоволително. Защо се интересуваш?

— Това е най-малкото, което бих могъл да направя, след като няма да мога да присъствувам лично.

— Къде ще бъдеш? — Въпросът се изплъзна от устата й, преди да успее да го спре.

— В Берлин. Ако имаш някакви писма за баща си, ще му ги предам с удоволствие.

— Благодаря.

Настъпи дълга, неловка пауза, в която тя се опитваше да се пребори със сълзите на омраза и самосъжаление, които заплашваха да бликнат от очите й, щом спомена за баща й. И отново заговори, без да си даде време да помисли:

— Ще има ли възможност и аз да дойда с теб в Берлин?

Той се изправи с въздишка.

— Имаш задължения тук, в Лорвоар. — И тъй като Клодин продължаваше да се взира в него, продължи: — Не можеш да кажеш на всички, че ще организираш тържество, и след това да изчезнеш, защото ти скимнало да видиш баща си.

Знаеше, че е прав, но не можеше да се въздържи да не изрази възмущението си:

— Това, разбира се, няма нищо общо с факта, че не ме искаш със себе си в Берлин, нали?

— Всъщност има. Не искам да идваш с мен. Искам да бъдеш тук, където ти е мястото. А сега, гледай да се оправите с Моник, преди нещата да са се заплели прекалено много. Ако бях на твое място, като начало щях да кача онзи поплювко на следващия влак и да го изпратя в Англия.

— Той е гост на Селин, не мой.

— Не ставай глупава, Клодин. Засегнала си много дълбоко сестра ми. Имай поне благоразумието да махнеш младия Прендъргаст колкото се може по-бързо от погледа й.