Сюзън Луис
Тъмни страсти (31)

Тридесета глава

Франсоа беше излъгал Клодин за времето на срещата си във Виши, защото бе обещал да прекара нощта с Елиз. Сега тя живееше в горните два етажа на една къща в Монбазон, с изглед към река Индра, която той бе наел специално за нея скоро след завръщането си в Лорвоар. Къщата беше на четиридесет километра от Лорвоар, но на няколко минути път с кола от Шато д’Артини.

Завари Беатрис да плете. Най-обикновена женица на средна възраст. „Колко е измамен външният вид“ — помисли си с усмивка Франсоа. Беатрис беше също толкова опасна, колкото и кодовото й име, с което я познаваха в Секретните служби — наричаха я Алигатора.

— Радвам се да ви видя, мосю. — Тя се усмихна сърдечно и остави куките. — Очаквахме ви по-късно. Елиз легна да поспи. Ще сложа кафе.

— Как е тя? — попита Франсоа.

— Все така. Няма никаква съществена промяна.

— Идвал ли е някой напоследък?

— Идваха — въздъхна Беатрис.

Лицето на Франсоа помръкна.

Още на третата седмица след преместването им в Монбазон Беатрис му беше казала, че офицерите от Абвера са подновили старите си посещения. Франсоа бе побеснял от гняв, но Беатрис го умоляваше да прояви толерантност. Опита се да му обясни, че в това си състояние Елиз има нужда да го прави. То беше част от илюзията, която сега единствено осмисляше по някакъв начин живота й: обслужвайки германските офицери, тя трябваше да ги убеди да се включат в заговора по убийството на Клодин. Ако не беше толкова гротескно, дори трагично — мислеше си Франсоа, загледан в хората, които вървяха по моста отдолу — би било смешно.

Винаги бе знаел, че Елиз го обича, но сега любовта й стоварваше върху плещите му почти непоносимо бреме. Колко съжаляваше, че се бе отнасял по този начин с нея, че я беше използувал, унижавайки до такава степен достойнството й. Почти от първия ден на запознанството им беше наясно, че зад шлифованата й опитност, която тя издигаше като бариера между себе си и света, се крие едно дете, което плаче за обич, но не бе пожелал да го признае.

А сега беше прекалено късно. Каквото и да направеше, нямаше да може да й върне онова, което бе изгубила заради него. Можеше единствено да я уверява, че никога няма да я изостави — и щеше да удържи на думата си; това му помагаше да не се отдаде изцяло на чувството за вина. Точно това искаше Халунке — да съсипе собствения му живот чрез самообвинения за смъртта и изгубеното здраве на хората, които обичаше.

Вратата се отвори и влезе Елиз. Лицето й грейна и тя се спусна в прегръдките му.

— Целуни ме — каза тя. — Целуни ме и ми кажи колко съм ти липсвала.

Той я целуна нежно, след това хвана ръцете й. Всеки път, когато я видеше, преживяваше трагедията й все по-дълбоко. Лекарите му бяха казали, че може никога да не се оправи, но не го бяха подготвили за това, че може да стане по-зле. Прекрасните й някога зелени очи бяха добили особения блясък на лудостта и усилията й да контролира измъченото си съзнание се проявяваха в дълбоките изкривени бръчки около устата. Прическата й, както винаги, беше безупречна, но златистият блясък на косата й беше изчезнал и бяха започнали да се появяват сиви косми. От роклята й разбра, че днес тя е Мадам дьо Помпадур, макар че това можеше да се промени, докато си легне да спи.

— Как си, cherie? — попита той.

— Обезпокоена — отвърна тя и се намръщи.

— И защо?

— Защото не си идвал да ме видиш толкова време. Но си казвах, че не идваш, защото търсиш онзи човек — Халунке. Намери ли го?

Франсоа погледна скришно към Беатрис, но тя също изглеждаше изненадана. За пръв път от месеци Елиз споменаваше името на инквизитора си.

— Не, cherie, не съм още — отвърна нежно той.

— Няма значение — потрепера леко тя. Повдигна роклята си и се опита да прекоси стаята с плавна походка, доколкото й позволяваше накуцването. — Довечера ще спиш с мен, нали?

Франсоа отново потърси погледа на Беатрис.

— Знаеш, че Франсоа ще остане, Елиз — каза Беатрис. — Приготвила съм му съседната стая.

Очите на Елиз блеснаха заплашително.

— Не! Той ще спи с мен! — заяви тя. — Искаш да спиш с мен, нали, Франсоа? — Но преди да успее да й отговори, добави: — Беатрис, предложи на monsieur малко вино.

Беатрис стана покорно и излезе от стаята.

— Не й обръщай внимание — каза Елиз, когато вратата се затвори. — Много е благоприлична. Но аз съм си приготвила най-красивата нощница и съм парфюмирала чаршафите. Знаеш ли, Франсоа, предчувствувах, че ще дойдеш днес. Каза, че ще дойдеш, и никога не си ме лъгал, нали, Франсоа? Никога не ме лъжеш. Не си като другите. — Тя отново се бе приближила до него и сърцето му се сви, когато забеляза усмивката в ъглите на устните й. Сега всеки миг, независимо от присъствието на Беатрис, щеше да падне в краката му и да започне да го моли да й позволи да го задоволи. Често се чудеше кое е по-лошо — това или идиотското объркване, което изпитваше, когато започнеше да се държи с него като с истински крал.

Но за негово огромно облекчение Елиз спря и като зае една от най-кокетните си пози, каза със сладък глас:

— Кога за последен път си се любил с жена, Франсоа?

Въпросът го сепна. Никога досега не го беше питала, въпреки че никога не й бе позволявал да го „задоволява“, както тя се изразяваше.

— Кога? — настоя тя.

— Има ли значение?

Тя кимна.

— Защо? — Той я наблюдаваше внимателно. Започна да подозира, че зад въпроса й се крие нещо много повече.

— Защото искам да знам.

Гледаха се в очите дълго, докато накрая, за огромно негово облекчение, тя сякаш изгуби интерес и се обърна. Но в следващия миг отново го погледна и той разбра, че едва сега се започва. Очите й бяха присвити, устните й — разтегнати в скована, горчива усмивка. И тя изсъска като нападаща змия:

— Любил си се с нея, нали?

Франсоа не можа да реагира. Не бяха много ситуациите, които да не може да овладее, но тази не беше по силите му.

— Любил си се с нея, нали? — изпищя тя и запристъпва към него. — Признай го! Вкарал си я в леглото си. Дал си й всичко, което принадлежи на мен!

И се нахвърли върху него.

Той хвана ръцете й, но тя вече бе успяла да издере лицето му.

— Ще я убия! — изхриптя тя. — Ти си мой! Обичаш мен, не нея! Ти я презираш!

В този момент вратата се отвори и в стаята се втурна Беатрис.

— Те ще я убият вместо мен! — крещеше Елиз. — Кажи му, Беатрис! Кажи му, че ще ликвидират Кучката! — После се изкикоти демонично. — Те ще се справят с нея, Франсоа! Обещаха ми! Ще я арестуват и ще я измъчват, и накрая ще я убият. И това ще стане утре, Франсоа.

Изведнъж очите й се завъртяха в орбитите, гърбът й се изви в дъга и цялото й тяло започна да се гърчи. Франсоа моментално коленичи и понечи да я вземе на ръце, но Беатрис му направи знак да се отмести.

— Оставете на мен — каза тя. Но още докато говореше, тялото на Елиз се отпусна и тя изгуби съзнание.

Всичко бе станало за минути, но мина повече от половин час, преди Беатрис да я занесе в стаята й и да се върне. Франсоа стоеше пред камината и се взираше в гаснещия огън.

— За пръв път получава припадък — каза Беатрис, като наля по чаша скъп коняк. — Но докторът ме предупреди, че може да се случи, ако бъде сериозно разстроена. — Подаде му чашата и отиде да седне до прозореца. Забеляза, че все още е потресен. — Съжалявам, сигурно е било много мъчително и за вас.

Франсоа само въздъхна.

— Откъде знае за мен и Клодин? — попита той.

— Бломберг — отвърна Беатрис. — Вчера отново идва. Сигурно той й е казал.

По лицето на Франсоа нямаше и следа от гнева, който го разтърси при отговора й. Не можеше да повярва, че е бил толкова глупав да не се сети, че Бломберг ще каже на Елиз.

— Сигурно? — повтори само той. — Ти не го ли чу?

Беатрис леко се изчерви.

— Подслушвах — отвърна тя, — но имаше много въздишки и пъшкания… а и слухът ми вече не е като навремето.

Франсоа не каза нищо повече и скоро след това отиде на хотел. Присъствието му в къщата само щеше да причини още по-големи страдания на Елиз, а не можеше да се върне вкъщи, защото бе излъгал Клодин, че срещата му е сутринта.

Изкара една безсънна нощ в хотела, прехвърляйки в мисълта си мрачните събития от изминалия следобед. Едно от нещата, за които не се сети нито той, нито Беатрис, беше, че трябва да се обърне по-сериозно внимание на това, което бе казала Елиз. Бяха го чували толкова много пъти, че вече бяха свикнали.

 

 

Халунке се бе погрижил телефонната линия между Шинон и Лорвоар да не бъде оправена до вечерта. Лично беше срязал жиците, за да не могат дьо Лорвоар и жена му да се свържат. Ако се беше издал вчера в гората, ако побягването на Клодин означаваше, че го е разпознала — особено важно беше информацията да не излиза навън. Но беше възможно и да си въобразява и Клодин да не го подозира въобще. При срещата им миналата вечер, когато трябваше да уточнят последните подробности по посрещането на парашутистите тази нощ, тя отново се бе държала както винаги, а по повод на вчерашното си поведение бе споменала само, че била изнервена.

Присъствието й на акцията беше решаващо. Германците знаеха за акцията, дори в момента вече приготвяха място за новите си арестанти. По-късно един от затворниците щеше да бъде застрелян — някой, чиято смърт щеше да нарани Франсоа повече от всички други досега.

Халунке се ухили, прескочи оградата и влезе в гората. Всичко беше прецизно изчислено. Оставаше да се уреди още само едно нещо, преди да насочи мисълта си върху най-приятния момент: синът и наследникът на Франсоа дьо Лорвоар.

 

 

Клодин не беше виждала никого от часове. Преди малко беше минала по моста на река Тус с малкото камионче, с което прекарваха гроздето — за втори път днес. Оставаха още двадесет километра, докато стигне до полето зад село Бросай, където щяха да запалят сигналните огньове за английските парашутисти. Дървата, сухите клони, кутиите с парафин и велосипедите вече бяха скрити в близкия обор и сега тя отново минаваше по маршрута, за да е сигурна, че ще може да се ориентира на връщане в тъмното. Още повече че нямаше да е сама — на нея щяха да разчитат и старият Тома, Ив и Арман. Люсиен щеше да води други трима по маршрут, който сам си беше избрал, а Жак щеше да прекара останалите в малкия камион, който беше взел „на заем“ от една пекарна в Ришельо заедно с бидон бензин, който се намираше изключително трудно. Камионът щеше да се използува по-късно, за да се прекара всичко спуснато с парашутите, включително и самите парашути в скривалището, за което знаеха само Люсиен и Жак. За агентите вече бяха осигурени „квартири“ — Арман щеше да съпроводи единия до Ла Рош Клермол, а тя щеше да заведе другия в Сен Пиер. Всички останали трябваше да се разотидат по различни пътища.

Огледа ширналите се голи поля от двете си страни и стомахът й се сви при мисълта колко уязвими щяха да бъдат на връщане през такъв открит терен. При грейналата луна над главите им щяха да се виждат като на длан.

Половин час по-късно тя влезе в селцето Бросай, мина покрай запустялата фабрика и започна да се оглежда за кръстовището, от което трябваше да завие по един черен път, който водеше към изоставения обор. Доволна от себе си, че вече се ориентира съвсем лесно, тя спря на кръстовището, прекръсти се, помоли се всичко да мине добре и пое обратно към къщи по най-прекия път.

Беше лежала будна цяла нощ. Ужасното разкритие бе обсебило съзнанието й, караше я да прехвърля десетки пъти през ума си всяко съвпадение, всеки странен поглед, всеки въпрос, на който не можеше да намери отговор. Накрая имаше чувството, че главата й ще се пръсне. Изпитваше отчаяна нужда да говори с Франсоа. Той можеше да прецени трезво дали си въобразява само заради думите на някаква стара циганка, или отговорът на загадката през цялото време е бил пред тях, но те просто не са го забелязвали.

Ако циганката беше права, тя почти не се съмняваше кой от двамата е Халунке — Люсиен никога не би убил собствения си баща. Но не можеше да стигне по-нататък от този извод, защото самата мисъл, че Арман, който обичаше Франсоа като брат, който беше неин любовник… И все пак по-добре Арман, отколкото Люсиен… Как ли би се почувствувал Франсоа, ако разбереше, че собственият му брат… Не! Нямаше сили да мисли повече за това и нямаше да мисли, докато не се върнеше Франсоа.

Най-после зави с камиончето през гората и влезе в алеята към западното крило на замъка. Стори й се, че нещо не е наред. Взря се през дърветата, подкара по-бързо и когато видя какво е, кръвта се отдръпна от лицето й. Точно пред главния вход на замъка бяха сирели пет полицейски коли.

Втурна се по стълбите и се натъкна право на Соланж.

— О, Клодин! Най-после! Къде…

— Какво има! — извика Клодин, доловила острите нотки в гласа й. — Какво е станало? Какво правят тези полицаи тук?

— О, Клодин — хлипаше Соланж, — случи се нещо ужасно! Не мога…

— Луи! — изпищя Клодин и като блъсна Соланж от пътя си, се втурна нагоре по стълбите.

— Не! Чакай! — извика след нея Соланж. — Не е Луи! Естел.

Облекчението на Клодин почти моментално отстъпи място на страха. В съзнанието й отново изпъкнаха Люсиен и Естел, застанали заедно до поляната зад колибата. Може би Арман също ги бе видял.

— Какво е станало с Естел? — едва продума тя.

— Убита е — отвърна Соланж и се прекръсти. — Ела навън, cherie, ще ти разкажа.

Докато слизаха по стълбите, Соланж каза:

— Полицаите са в колибата. Била е убита там, на поляната. Моник я намерила.

— Къде е сега Моник?

— В стаята си. Селин е при нея.

— А Бингъм?

— Преместихме го при Тома. Тази сутрин беше дошъл в съзнание… Но нека ти разкажа всичко подред. Значи Моник я намира, тича дотук и вдига тревога. Арман беше в избите и аз хукнах да му кажа. Той ме изпрати за доктор Лебрюн, а Селин отиде в селото да каже на Гюстав да намери Люсиен. Проклетият телефон още не работи, нали разбираш, а трябваше да преместим американеца от колибата, преди да пристигне полицията, но Арман реши, че Люсиен ще се погрижи за това. Когато се върнах с доктор Лебрюн, Арман беше изчезнал. Намерихме го до колибата. Беше в такова ужасно състояние, Клодин, беше мъчително да го гледа човек. Плачеше като дете, прегръщаше безжизненото й тяло и… Наричаше я Жаклин. Сякаш оплакваше смъртта на бедната си жена.

Соланж избърса с пръсти сълзата в окото си.

— Как е убита Естел? — попита Клодин с измъчен глас.

— Беше ужасно — отвърна след кратка пауза Соланж.

— Убита е с нож… — И за най-голям ужас на Клодин добави: — Полицаите искат да разпитат Моник. Мислят, че… Казват… О, как могат да помислят, че е способна на такова нещо?

Клодин я прегърна и каза:

— Единствената причина, поради която искат да разпитат Моник, е, че тя е намерила тялото, Maman. Не защото мислят, че го е направила. Не бива да се разстройваш толкова.

Така или иначе полицаите отведоха Моник — казаха, че за допълнителен разпит — и Соланж също отиде с тях, неспособна да остави дъщеря си сама пред изпитанието. Клодин и Селин седнаха пред радиото в стаята на Моник, за да чуят по Би Би Си окончателното потвърждение за изпращането на парашутистите, закодирано в предаването. Малко преди да се стъмни, към тях се присъедини и Арман.

На Клодин й се струваше странно, че не изпитва никакъв страх от него. И все пак някакъв дълбок вътрешен глас упорито й нашепваше, че трябва да се оттегли от тазнощната акция и да ги остави да отидат без нея… Чувствуваше се объркана, неспособна да вземе твърдо решение, сякаш сънуваше странен сън. О, как можаха телефоните да прекъснат точно сега? Толкова огромна нужда имаше да се чуе с Франсоа. Но щеше да говори с Люсиен. Щеше да издебне подходящ момент, докато чакат появяването на самолетите, и да му каже, че знае кой е Халунке.

Съобщението, което очакваха — „Бабата на Фелисити замина за Брайтън“ — прозвуча точно в девет и петнайсет и Арман моментално скочи. Клодин, седнала на леглото на Моник с леля Селин, го погледна за пръв път, откак бе влязъл в стаята.

Той се усмихна неуверено.

— Ще отида да видя дали са пристигнали Ив и Тома — каза тихо той.

— Арман.

Той се обърна.

— Съжалявам за Естел — продума Клодин.

Той наведе глава и излезе от стаята.

 

 

Пътуването по маршрута, който Клодин вече бе запомнила наизуст, мина безпрепятствено. Тома и Ив ги следваха без затруднение с колелетата и двата часа, докато пристигнат, минаха бързо и в мълчание. Луната беше ослепителна, макар че странните сенки на дърветата и храстите покрай пътя напомняха на Клодин за собствените й мрачни мисли. Вятърът стенеше в царевичните ниви като тайнствено допълнение към страха й и едва сега, когато наближиха определеното място — прекалено далеч от Лорвоар, за да може вече да се върне — тя започна да осъзнава истинските размери на опасността, която я грозеше, и риска, който бяха поели. Ако Франсоа разбереше, че не му се е подчинила…

Когато стигнаха, Клодин каза:

— Първо ще подготвим огньовете. Арман, ще отидеш ли да провериш дали не идват и другите?

Арман не участвуваше за пръв път в подобна акция, но нямаше нищо против да изпълнява заповеди от Клодин, така че само се усмихна и изчезна в мрака.

Докато дойдат групите на Люсиен и Жак, всичко беше готово.

Вятърът бръснеше, около луната бяха започнали да се събират облачета. Клодин беше премръзнала, но от възбуда почти не забелязваше студа.

Минути след като запалиха огньовете, се чу буботенето на самолетите, което скоро премина в мощен рев над главите им. „Невъзможно е тези огромни огньове да останат незабелязани — помисли си Клодин, — както от пилотите, така и от германците.“

— Скочиха — каза някой.

И в следващия момент се чу гласът на Жак:

— Швабите! Швабите!

— Бързо! — извика Люсиен. — Бягайте!

Той се втурна към камиона, но когато Клодин понечи да хукне след него, Арман я хвана и извика:

— Оттук! Не излизай на пътя!

Докато групата се пръсне, от всички страни се появиха черни фигури. Арман я помъкна през полето, покрай огньовете, към откритото. Бягаха срещу вятъра и през множеството дупки в пръстта, но всеки път, когато Клодин се препъваше, Арман я издърпваше и я влачеше напред. Леденият нощен въздух режеше дробовете й, но дори и в този миг тя не преставаше да мисли за парашутистите, увиснали между небето и земята — безпомощни и изоставени.

Изведнъж всичко се обля в ярка светлина. Фарове! Преследваха ги!

— По дяволите! — изръмжа Арман, блъсна Клодин в близките храсти и скочи след нея.

Озоваха се в някакъв ров, пълен с мека глина и насъбрана от дъждовете вода. През храстите се виждаха кръглите блеснали фарове на германския джип, който идваше към тях. Моторът ревеше. Някой се опитваше да го надвика и им крещеше да излязат.

— Не мърдай — прошепна Арман. — Носиш ли си пистолета?

Джипът спря и изгаси фаровете. Светът потъна в непрогледен мрак и настана гробна тишина. И изведнъж Арман стреля и в отговор на изстрела му откъм джипа се чу оглушителен ритмичен трясък, чието ехо сякаш щеше да продължава вечно.

Лежаха, притиснали лица във водата, после Клодин се опита да се изправи.

— Какво правиш? — изсъска Арман и я повали обратно в калта.

— Нямаме никакъв шанс. Това беше автомат.

— Излизайте! — чу се заплашителен глас в тишината.

— Не можем да се предадем, Клодин — изстена Арман и тя изведнъж осъзна, че трепери целият. Но преди да каже нещо, последва нов автоматен откос. Куршумите се забиха във влажната пръст зад тях.

— Ако не излезем веднага, ще ни убият — прошепна в ухото му Клодин.

— По-добре, отколкото да ме изтезават — отвърна Арман с променен от страх глас.

— Я се стегни! — каза рязко тя. — Не биваше… О, господи!

Арман проследи погледа й. На ръба на рова, на не повече от три стъпки от тях, на лунната светлина проблясваха два черни ботуша. Клодин понечи да вдигне поглед, но преди да извие глава, някой сграбчи Арман и го вдигна от нея. Тя посегна за пистолета си, но една ръка я сграбчи за косата и рязко я изправи.

— Пусни ме! — извика злобно тя, но германецът я дръпна още по-силно и я събори на колене.

Едва сега тя осъзна, че са обкръжени. Не можеше да проумее откъде са се появили толкова много германци, но когато ги набутаха в джипа и поеха към главния път, вече не се съмняваше, че през цялото време, докато бяха струпвали дърва за огньовете и чакали самолета, те са ги наблюдавали. И когато парашутисти бяха скочили, когато вече беше прекалено късно да се направи каквото и да било, ги бяха нападнали. Мащабът и прецизността на операцията по залавянето им можеха да означават единствено, че някой им е казал за акцията отдавна.

Закараха ги до един камион. Клодин беше премръзнала и мокра до кости. Докато прекрачваше в каросерията, се спъна и падна и една ръка се пресегна в тъмното да й помогне. Когато вдигна поглед, установи слисана, че това е старият Тома.

— Арман с теб ли е? — прошепна той.

— Да.

— Значи никой не е успял да избяга.

— Даже и Люсиен?

— Тук е — каза Тома. — В безсъзнание е.