Сюзън Луис
Тъмни страсти (26)

Двадесет и пета глава

В едно хладно утро в средата на ноември Клодин и Моник отидоха в селото и веднага научиха най-новата клюка — мадам Жале била заплюла Райнберг насред площада, защото била еврейка. Клодин отиде до Райнбергови и почти се разплака, като видя жълтата значка на дрехата й.

Вечерта, когато полковник Бломберг се прибра, завари жените вече преполовили блюдата си. Издадената му долна устна потръпна от гняв, но той се настани мълчаливо на мястото си.

И точно когато му сипваха воднистата зеленчукова супа, забеляза значката, която си бе окачила Соланж, и с присвити очи изгледа всички. Бяха си сложили значки от яркожълт картон, върху които пишеше „католичка“.

— Madame — каза Бломберг на Клодин. — Искам да ми отделите няколко минути. Ще изпратя да ви повикат в стаята ми.

Клодин само кимна.

Малко след вечеря на вратата й се почука и влезе Ханс — младият красив германец, любимецът на Моник.

— Полковникът ви вика веднага, madame.

— Кажете му, че идвам след малко — отвърна Клодин.

— Но…

— Отивам при сина си. Ще дойда след малко — повтори категорично тя и като мина покрай Ханс, се запъти нагоре към детската стая.

— Ще ме караш да чакам, а? — викна Бломберг, когато тя отвори вратата му след десет минути.

— Полковник — отвърна тя отегчено, — както виждате, поддържането на това имение е паднало главно върху мен, така че просто трябва да изчакате реда си. Е, какво искате да обсъдим?

— Значката, madame. Свалете я!

— Няма закон, който да забранява носенето на значки — отвърна хладно Клодин.

— Това е преднамерена обида спрямо Райха.

— Защото съм католичка? — попита изненадано Клодин. — Как е възможно?

— Не желая да обсъждаме повече този въпрос! Свалете я или ще я сваля аз.

Клодин го изгледа с явно задоволство, след това спокойно скръсти ръце и се обърна към прозореца.

Той я удари — удари я така, че пред очите й се появиха червени кръгове, но тя само стисна зъби, обърна се и го погледна право в очите.

— Само един страхливец може да удари жена — започна тя, но млъкна, понеже той сграбчи значката и я откъсна от роклята й. Платът се раздра и откри копринената й камизола.

— Надявам се, че сега се чувствувате по-добре — каза тя. — Ако сте свършили, бих искала да се върна при семейството си.

— Не е ли по-точно „при семейството на съпруга си“?

Наблягането върху „съпруга“ я стресна. В погледа му се беше появил нов блясък и тя разбра, че едва сега преминават към въпроса, за който я е повикал.

— Имам новини за съпруга ви — каза той, като прекоси бавно стаята и седна на дивана до прозореца. — От колко време не сте го виждали? Шест месеца? Седем?

— Нямам представа — отвърна тя. — Не ги броя.

Бломберг се подсмихна.

— Бяха ми казали, че между вас няма никаква любов. Така че, както разбирам, изобщо не ви интересува какво прави или къде се намира.

— Точно така — потвърди тя.

— В такъв случай ще съобщя на зет си, че опитите му да ви държи в течение за състоянието на съпруга ви са излишно губене на време.

— Да, кажете му — усмихна се тя и понечи да отвори вратата.

— О, не, не, не — възкликна Бломберг и Ханс моментално се изпречи на прага. Не я пускаха да излезе.

Клодин въздъхна отегчено и затвори вратата.

— Добре — каза тя, като скръсти отново ръце. — Очевидно сте решили твърдо да ми кажете нещо за съпруга ми, така че давайте.

— Първо, трябва да ви уведомя, madame, че за последен път търпя обидното ви поведение. Ако още веднъж ми заговорите с този тон, няма да пострадате толкова вие, колкото съпругът ви.

Клодин затвори очи.

— Тъй като не ме интересува нито съпругът ми, нито неговото състояние — процеди през зъби тя, — само си губите времето…

— Съмнявам се дали свекърва ви ще одобри подобно отношение — прекъсна я Бломберг. — Онзи ден чух, че пръстите на лявата ръка на господин графа са били строшени и не мога да не се замисля как ли би реагирала майка му на едно картинно описание на… как да се изразя… на страданията му. Има, разбира се, и някои други повреди, но ще спестя подробностите пред графинята. Освен ако не предпочетете да не й казвам изобщо нищо. Изборът е изцяло ваш.

Лицето на Клодин беше пребледняло.

— Лъжете! — изсъска тя.

— Така ли?

— Знам защо го правите, но за разлика от вас, полковник, аз не си служа със заплахи, а с обещания. И сега най-тържествено ви давам думата си, че ако само ме докоснете, ще ви убия.

— Не мисля — засмя се Бломберг.

— Тогава сте глупак.

— Дори да успееш да изпълниш обещанието си — в което много се съмнявам — помисли какви последствия би имало това за семейството ти, Клодин. — Той забеляза как потръпнаха ноздрите й, щом й заговори на ти, и не можа да сдържи усмивката си. — И преди да ме заплашваш отново с генерал Кайл, трябва да ти съобщя, че вече ми е дадена пълна и неограничена власт да правя с това семейство каквото сметна за уместно. Нямам никакво намерение да те докосвам, както се изрази; искам обаче да те видя унижена така, както се опита да ме унижиш ти. Събличай се!

— Избийте си го от ума — отвърна тя с присмех.

— Свекърва ви не е много добре с ума, нали? Ще е срамота да я побъркваме допълнително заради вашата неоправдана гордост. В края на краищата, това е всичко, което се иска от вас, madame. Не е чак толкова висока цена, когато я сравни човек с тази, която би платила графинята, ако ми откажете.

— Вие сте отвратителен! — процеди презрително Клодин.

— Само усложнявате собственото си положение, като ми говорите така — отвърна невъзмутимо той и с бързо движение я удари през лицето с кожените си ръкавици.

Клодин почервеня и преди да успее да се овладее, беше извила ръката му зад гърба толкова жестоко, че усети как ставите изпукаха.

— Ханс! Ханс! — извика той и младежът моментално се появи на вратата. В гърба на Клодин бе опрян пистолет и като разбра, че не може да направи нищо, тя пусна полковника.

— Добре, Ханс — каза Бломберг със зачервено до мораво лице. По кожата му бе избила ситна пот, а гротескно издадената му долна устна се бе овлажнила от слюнка.

Ханс излезе и Клодин разбра, че е допуснала фатална грешка. Това, че Бломберг бе извикал на помощ подчинения си, защото е нападнат от жена, щеше да го направи за смях. Но тя дори не помръдна, докато приближаваше, и когато сграбчи скъсаното място на роклята й и раздра цялата й предница, само го изгледа с пренебрежение и превъзходство.

— Събличай се, курво! — изръмжа той. — Веднага се събличай или ще инструктирам колегите си в Германия да започнат да изтезават мъжа ти наистина. А след това ще кажа на свекърва ти защо съм бил принуден да предприема тази мярка. Сигурен съм, че се сещаш как ще се почувствува, когато разбере, че си можела да го спасиш.

Като се взираше с неописуемо отвращение в очите му, Клодин разкопча блузата си. През цялото време повтаряше, че тялото й е просто един предмет и че няма никакво значение дали по него ще има дрехи, или не. Но ако посмееше да се доближи и да я докосне, щеше да му счупи врата…

— Добре — продума иронично той, когато тя остана гола. Разкопча яката на ризата си и се изкашля. — Върви до прозореца.

Клодин го послуша. Намерението му беше да я унижи и тя реши да го накара да повярва, че е успял. Така всичко щеше да приключи по-бързо.

— Сега мога ли да се облека? — попита кротко тя, като закри гърдите си с ръце и кръстоса крака.

— Не! — отвърна той. — Върви пред огледалото.

Тя пак се подчини.

— Точно така — каза той. — Сега се обърни така, че да те виждам и отпред, и отзад. Добре. Ханс!

Вратата отново се отвори и Ханс влезе. Щом видя господарката на замъка гола пред огледалото, побърза да извърне поглед.

— Погледни я! — изръмжа Бломберг. — Точно затова е застанала там.

Младежкото лице на Ханс се изчерви, но той се подчини на заповедта и огледа изящното тяло на Клодин. Клодин наведе подигравателно глава. Чудеше се дали Ханс е достатъчно умен да разбере, че от него се очаква да разкаже за това на всички.

— Можеш да се приближиш, Ханс. — Бломберг започваше да се задъхва.

Клодин замръзна. Бломберг бе удържал на обещанието си да не я докосва с пръст, но това обещание не се отнасяше за младшия офицер.

— Добро парче е, нали, Ханс? — каза Бломберг.

— Тъй вярно — отвърна Ханс, целият напрегнат.

— Добре, сега можеш да си вървиш. — Клодин едва не се свлече на земята от облекчение. — А ти? — обърна се Бломберг към нея. — Къде остана гордостта ти?

Клодин продължаваше да гледа в земята и Бломберг се засмя.

— Ще се погрижа мъжът ти да узнае колко послушна е била съпругата му. Струва ми се, че шегата ще му хареса. А сега се обличай и се махай.

Клодин отиде в стаята си и започна да си плиска лицето със студена вода. В края на краищата, успокояваше се тя, ако това бе всичко, което трябваше да изтърпи, за да спаси Франсоа от нови мъки, щеше да се примири.

Погледна се в огледалото и името му внезапно изригна от дълбините на спотаения й страх. „Франсоа! О, Франсоа!“. Барикадата, която бе издигнала срещу болката, изведнъж се срути и ужасът от това, което би могло да се е случило с него, проникна със смразяваща сила до всяко кътче на тялото й. Бяха минали повече от седем месеца, откак не го беше виждала. Къде ли беше сега? Какво ли правеха с него? „О, Боже милостиви, дано Бломберг да лъже. Моля те, моля те, Господи, дано да е в безопасност!“

— Пристигнал е Ерих фон Папен, madame — прошепна й Корин на другата вечер.

Сърцето на Клодин подскочи, но лицето й остана спокойно. В коридора тя се усмихна учтиво на Ханс, който стоеше на пост пред трапезарията, и му пожела лека нощ.

После тръгна със спокойна крачка след Корин към апартамента.

— Не мога да остана повече от пет минути — каза Ерих, когато Клодин нахлу в спалнята.

— Франсоа! — прошепна тя, сподавяйки вика си. — Как е той? Къде…

Фон Папен поклати глава.

— Не съм дошъл по тази причина — каза той. — Искам да разбера обаждал ли се е Люсиен.

— Не — отвърна Клодин. — Не, изобщо. Защо?

Фон Папен отново поклати глава.

— Нямаше го много дълго време и сме… и съм загрижен.

Тя не пропусна да забележи поправката му от „сме“ на „съм“ и сърцето й заби лудо.

— Къде е Франсоа, Ерих?

Той погледна настрани, но Клодин го хвана за раменете.

— Къде е? Кажи ми!

Той се взираше в нея с празен поглед и Клодин изведнъж усети как страхът отново сграбчва сърцето й.

— Ерих — каза тя. — Мисля… не съм сигурна, но мисля, че Халунке се е върнал. Така че кажи ми! Какво се е случило?

Тя го чу как въздиша, след това се отдръпна от нея и започна да се чеше с две ръце по главата.

— Ерих! — Гласът й прозвуча почти като писък. — Къде е той, Ерих? Трябва да ми кажеш.

— Не мога — прошепна той. — Madame, не мога.

— С Макс Хелбер ли е?

Фон Папен, изглежда, се изненада и тя му разказа набързо за Бломберг и за това, което той им бе казал.

— Не — каза фон Папен, когато Клодин приключи. — Франсоа напусна отдавна Хелбер. Но сте права. Бломберг не е тук случайно. Не знам точно с каква цел, но ако си мислите, че той е Халунке, грешите.

— Тогава кой е Халунке? Знаеш ли? Франсоа ми писа, че…

В този момент вратата се отвори и влезе Корин.

— Извинете, madame — каза тя, — но полковник Бломберг желае да говори с вас незабавно.

— Кажи му да върви по дяволите! — извика Клодин и се обърна отново към фон Папен.

— Съжалявам — каза той. — Може би не трябваше да идвам.

— Не! — извика тя. — Не можеш да си тръгнеш точно сега!

— Трябва. Ще се върна, когато получа някакви новини. През това време ви моля да не минавате през гората и да заключвате всички врати и прозорци.

— Кажи ми само дали е добре, Ерих — примоли се Клодин. — Моля те, ужасно те моля…

Но когато тръгна след него, Корин я хвана за ръката и я дръпна назад.

— Той не знае къде е съпругът ви, madame — каза нежно тя. — Не го е чувал от три месеца.