Сюзън Луис
Тъмни страсти (5)

Четвърта глава

През дните след първата среща с Франсоа Клодин осъзна, че границите на нейния свят започват да се стесняват. Всичко отвъд именията Лорвоар и Монвис й се струваше безкрайно далечно и нямаше значение за нея: животът й се фокусираше тук, в тези няколко акра от френската провинция — и в човека, за когото бе твърдо решена да се омъжи.

Остана изненадана от самата себе си, когато откри, че не изпитва никакво желание да се върне към бляскавия, безгрижен живот, който бе водила в Лондон, и имаше моменти, когато бродеше из градините на Монвис или се взираше в огледалото, докато Магали се бореше с буйната й коса, в които се чувствуваше уплашена и объркана от решението си да се омъжи по същия начин, както от самия Франсоа. Вълнението, което изпитваше всеки път, когато помислеше за него, винаги бе достатъчно да върне усещаме го за нещо целенасочено, което той бе оставил в нея. И все пак, когато се замислеше сериозно за бъдещето си, имаше чувството, че е попаднала в някакъв постоянно променящ се мираж, в който това мрачно, почти зловещо присъствие непрекъснато се налага и я потиска. Но независимо от объркването, тя бе твърдо решена да сключи този брак и в поведението й нямаше нищо, което да подсказва нито за гнева, който бе предизвикал в нея Франсоа, нито за презрението, което тя изпитваше към самата себе си, когато си спомнеше за държането му в градината. Напротив, Клодин правеше всичко възможно да изглежда по-щастлива, отколкото Селин някога я беше виждала, което, като се имаше предвид присъщата й жизнерадост, беше повече от приятна гледка.

В средата на седмицата от Англия пристигна лагондата. Клодин с щастливи възгласи замъкна Селин в колата и изфуча по алеята като вихрушка.

Това беше първият и последният път, когато Селин удостои с присъствието си лагондата, но за щастие за Магали, която съвсем не беше от малодушните, нямаше нищо по-забавно от една следобедна обиколка с колата — още повече че тази местност беше от родната й любима Франция — така че Клодин не беше лишена от компания по време на редовните си разходки.

Соланж и Моник идваха на гости в Шато дьо Монвис няколко пъти. Враждебността на Моник оставаше все така непреклонна и фактът, че Клодин толкова явно се забавляваше с начина, по който Моник не бе съгласна с нищо от това, което казваше тя, усложняваше нещата още повече. Графинята предпочиташе да не забелязва поведението на дъщеря си; Клодин вече бе забелязала, че обичайният й начин да се справя с всичко, което й е неприятно, е просто да се прави, че то не съществува. Вече бе започнала да се привързва към Соланж; забавляваше я специфичният й стил и злъчните забележки, изказани с много чувство за хумор и насочени главно срещу Селин.

По време на тези гостувания името на Франсоа изобщо не се споменаваше, сякаш никой не бе забелязал внезапното му връщане в Париж. От самия него нямаше никакво съобщение — нещо, от което Клодин едновременно бе раздразнена и доволна. Всъщност май бе повече доволна, отколкото ядосана, тъй като имаше да взема доста важни решения, преди да го види отново. Но в едно беше сигурна — че няма намерение да бъде пренебрегната както първия път и че няма да му позволи той да каже последна дума. При следващата им среща тя щеше да бъде тази, която ще държи нещата в ръцете си, и щеше да се погрижи той да разбере, че по никакъв начин няма да толерира ужасното му държане, след като се оженят.

Другият проблем, с който Клодин смяташе, че трябва да се справи в най-скоро време, беше неприязънта на Моник. Вече знаеше, че Моник е две години по-голяма от нея, че е посветила живота си на двамата си братя и че интимният й живот куца сериозно. Когато Селин й каза последното, Клодин доста се изненада, защото богатството и положението на Моник я правеше отлична партия, а и самата тя беше много привлекателна. И все пак, ако характерът на Моник приличаше на този на големия й брат, както подозираше Клодин, не беше много чудно защо още не се е омъжила. Така или иначе, тя бе решила да спечели приятелството на Моник, макар че нямаше да е лесно, както си мислеше сега, докато наблюдаваше как Моник седи до майка си на един от японските дивани в любимата стая на Селин. Моник държеше чашка с чинийка в едната си ръка и изглеждаше по-надменна от всякога с пастелно розовия си костюм, копринените чорапи и строгата си шапка.

— Толкова съм щастлива, че се влюби в нашия край, cherie — тъкмо казваше Соланж. — Трябва да ти кажа, че съм убедена, че няма по-красиво кътче на света. Излизаш ли често на разходка?

— Да, много — усмихна се тя сърдечно. — Но трябва да призная, че избягвам високата трева, защото изпитвам смъртен страх от змии.

— О, аз обожавам змиите! — извика театрално Моник. — Те са толкова грациозни, толкова красиви!

— В такъв случай — каза спокойно Клодин, — може би ще можеш да идваш от време на време с мен да ми помогнеш да преодолея страха си.

Малките ноздри на Моник потрепнаха.

— Имам много работа в замъка — отвърна тя и отметна глава така, че тъмните й коси се разстлаха по раменете. — Нямам време за разходки. Обаче съм сигурна, че Maman ще е щастлива да ти услужи.

— Какво? — извика Соланж, премествайки бързо поглед от едната към другата. — Да услужа? Разбира се, във всичко, cherie. Абсолютно във всичко.

— Значи е уредено — каза Клодин с лукава усмивка. — И може би — добави тя, като избягваше погледа на Селин — по време на разходката, Соланж, ще бъдеш така добра да ми разкажеш нещо за по-малкия си син, Люсиен. Той е единственият член на семейството, с когото още не съм се запознала.

Селин пое дълбоко дъх. Типично за стила на Клодин! Не беше пропуснала да забележи мълчанието около Люсиен.

— А, Люсиен! — потръпна Соланж. — Моето момче. Момченцето ми. Утре се връща.

— Maman, той си дойде вчера — напомни й нежно Моник.

— А къде е бил? — попита Клодин.

Устните на Моник се изкривиха от раздразнение.

— Беше в Испания и се сражава с Интернационалната бригада. Люсиен е роден войник, няма време за глезотии.

Думите й се сториха странни на Клодин и тя попита:

— Какви глезотии имаш предвид, Моник?

— Имам предвид любовни истории — отвърна Моник, без да се смути ни най-малко.

— Значи е като брат си? — усмихна се Клодин.

— Точно така.

— А прилича ли на него?

Настъпи неловка пауза.

— Люсиен — отвърна Селин накрая — е изключително красив младеж, Клодин.

Клодин се обърна към Моник и без дори да се опита да сдържи смеха си, каза:

— Красив младеж, а сгоден за армията. Каква трагедия за френските жени!

Отново се възцари дълга тягостна тишина, нарушена този път от Соланж:

— Хитлер ще дойде!

— Така ли? — Очите на Селин играеха. — И кога, cherie?

— Не съм сигурна, но чух Франсоа да казва на Луи за вдругиден. Още не съм решила в коя стая да го настаня.

— Maman — започна търпеливо Моник, — не мисля, че Франсоа е искал да каже, че той ще идва на гости — най-малкото в Лорвоар.

— О, чудесно! — извика Соланж. — Толкова ми е трудно да откажа на някого гостоприемството си, но съм чувала такива ужасни неща за този човек! А ти, Селин? Чухте ли какво направил с онези нещастни хора в Гибралтар? Знаете ли, чудя се как англичаните още търпят това.

— Имаш предвид Гуерника, Maman — обърна се към нея Моник. — Гуерника е в Испания и няма нищо общо с англичаните.

— Така ли? Е, важното е, че той е германец, което вече не говори много добре за него, нали?

— Мисля, че Франсоа греши за идването му тук — каза Селин. — В Париж паникьорите пускат какви ли не слухове, но се чудя на Франсоа. Той обикновено не обръща внимание на клюките.

— Е, единственото, което знам, е, че Франсоа и очарователният му приятел Шарл казаха на Луи, че Хитлер ще дойде. Сигурна съм, защото подслушвах зад вратата.

— Соланж! — засмя се Селин. — Ти си единственият човек, който би могъл да опише полковник Шарл дьо Гол като очарователен! Но мога да те уверя, cherie, че сега, когато имаме Мажино, Франция е в пълна безопасност. Не може и дума да става за идване на Хитлер.

— Освен, разбира се, ако Франсоа не го е поканил в Лорвоар — забеляза Клодин, без да се обръща специално към някого.

— Намирам тази забележка за признак на много лош вкус — каза злъчно Моник. — Да предположиш, че Франсоа се познава с Адолф Хитлер!

— Но Франсоа познава всички! — заяви Соланж. — Среща се с тях, когато им носи вино за дегустиране. Та той се е срещал дори с краля на Англия, с прекрасния Едуард!

— Едуард вече не е крал на Англия, Maman. Абдикира миналата година.

— Значи така направил? Кажи ми, срещала ли си се някога с госпожа Симпсън, Клодин?

— Само веднъж — отвърна Клодин. — Представиха ме на един благотворителен бал. Стори ми се доста приятна жена, но ще трябва да мине доста време, докато англичаните й простят, че им открадна краля.

— Според мен — заяви Соланж — англичаните трябва да са щастливи, че изобщо имат крал. Франция никога вече няма да е същата след Революцията.

Селин и Клодин се опитаха да потиснат смеха си, а Моник каза рязко:

— Мисля, че е време да си тръгваме.

— Трябва ли, cherie? — възрази Соланж.

— Да, Maman, трябва.

— А така добре се забавлявахме — измърмори Соланж, докато вземаше шапката си от дивана.

— Ако искаш — предложи Клодин, — мога, да те закарам до замъка с моята кола, Моник, а майка ти да остане още малко.

— С твоята кола, Клодин! — прекъсна я Соланж. — О, така ми се иска да се повозя с твоята кола!

— О, не! — обади се Селин.

— И на мен ми се иска да те повозя — каза Клодин. — Да направим ли състезание, Соланж? Да видим кой ще стигне пръв до замъка — Моник с вашия шофьор или ние с теб.

— Фантастично! — И пламнала от вълнение, Соланж излезе, а Клодин я последва.

Моник продължаваше да стои мълчалива по средата на стаята, с почервеняло от яд лице. Селин се приближи до нея и плъзна ръка по рамото й.

— Какво става, cherie? — каза любезно тя. — Обикновено не си враждебна, но не си казала една любезна дума на Клодин, откак е пристигнала. Защо не ми кажеш какво ти е?

Изведнъж нещо в Моник сякаш избухна.

— Щом държиш да знаеш, не искам да омайва семейството ми, нито да се сприятелява с хората от околността — извика тя. — Не искам да ги харесва, нито те да я харесват. Ако я харесат, никога няма да си тръгне. А не може да остане, не може!

— Заради Люсиен, нали? — каза Селин.

Красивото лице на Моник изведнъж се изкриви от болка.

— Ела тук, cherie — каза Селин. — Ела да седнеш.

— А Maman? Ще бъде ли в безопасност в колата с Клодин?

— Мога да те уверя, че ще пристигнат в имението невредими. — Селин поведе Моник към дивана, след това седна до нея. — Клодин може да е малко буйна, но не си е изгубила ума.

— За разлика от Maman — каза печално Моник.

Селин се подсмихна:

— Майка ти също не е толкова отнесена, колкото се опитва да ни накара да повярваме.

— Знам — въздъхна Моник. — Просто това е нейният начин да се справя с проблемите.

— Страхуваш се, cherie, нали? Страхуваш се, че Клодин, ще се влюби в Люсиен.

Очите на Моник се напълниха със сълзи.

— Няма нищо, разбирам те — успокои я Селин. — Знам колко обичаш Франсоа, колко обичаш и двамата си братя. Но трябва да се опиташ да забравиш какво се случи с Ортанс, cherie. Това беше нещастен случай.

— Разбира се, че беше нещастен случай! Как би могло да бъде нещо друго? О, знам какво разправяха тогава всички, но Люсиен не можеше да направи, Селин. Той обича Франсоа не по-малко от мен. Те са близки, точно както трябва да бъдат двама братя.

— Вярно е — съгласи се Селин. Това беше може би единственото нещо, от което се възхищаваше у Франсоа: предаността му към семейството. Но сега се страхуваш, че може да се повтори същото, нали?

— А ти не се ли боиш?

— Не — излъга Селин. — Нито пък Бивис. Двамата с Франсоа са говорили за това, което се случи с Ортанс, и въпреки това Бивис нямаше никакви резерви за този брак.

— Значи е глупак! Франсоа никога няма да я обикне, никога няма да имат такъв брак, какъвто искаш ти. Знаеш ли какво ми каза Франсоа след първата им среща миналата седмица? Че Клодин била много по-повърхностна, отколкото дори той си я представял, и че ако не бил дал дума на Бивис, щял да зареже тази неприятна работа. Не разбираш ли, че той ще се ожени за нея и няма да я обича и тогава тя, тя ще…

— Ще се влюби в Люсиен?

— Непременно, Селин! Всички го правят. — Моник захлупи лице с две ръце. — Не мога да разбера защо не се върна в Лондон. Защо е все още тук, Селин? Какво се опитва да докаже, като иска да се омъжи за Франсоа?

— Нямам представа, cherie. На този въпрос може да отговори само Клодин. Но той все още не й е направил предложение. Може би ще му откаже.

Моник си пое дълбоко дъх.

— Мислиш ли? Смяташ ли, че е възможно?… О, поне да не беше толкова красива…

— Ще й кажеш ли за Ортанс?

— Не. Франсоа е забранил.

Отново настъпи тишина.

— Когато пристигнат с Maman в имението, Люсиен ще е там — каза съкрушено Моник.

— Тогава по-добре да се срещнат сега, докато Клодин е все още свободна да направи своя избор — отвърна Селин. — И освен това между Ортанс и Клодин има една много съществена разлика, Моник. Това, че Франсоа не е влюбен в Клодин. Така че, ако тя сега се влюби в Люсиен, няма да има никакви пречки.

Моник не си направи труда да отговори. В ума й се въртяха хиляди варианти и всеки един от тях би могъл да бъде достатъчна причина Клодин да не остава повече в Лорвоар. Но тя никога нямаше да ги сподели със Селин, нямаше да ги сподели с никого. Срамуваше се да ги изрече на глас дори пред себе си.

Когато Моник си замина, Селин се замисли за разговора им. Имаше чувството, че Моник е открила само повърхността на причината си да мрази толкова Клодин. Може би, както казваше, просто наистина беше загрижена да предпази братята си от още една катастрофа като тази с Ортанс. Клодин, разбира се, не знаеше нищо за нея и Бивис бе забранил на Селин да й казва. А като се замислеше, и самата Селин не знаеше какво точно се е случило в онази съдбоносна нощ. Знаеха само Франсоа и Люсиен, и може би и баща им. И Ортанс — помисли си тя и потръпна.

Е, от друга страна, тя наистина не можеше да направи нищо. Изглежда, Клодин твърдо бе решила да се омъжи за Франсоа и нищо не би могло да я разколебае — дори може би и брат му Люсиен.

 

 

Лъскавата червена лагонда намали и спря в алеята пред Шато дьо Лорвоар. Клодин се смееше презглава. Соланж бе пяла през целия път, а когато бяха влезли в алеята, си бе хвърлила шапката, беше се изправила и в момента изпълняваше една стара, изключително неприлична песен от някакъв мюзикхол, стиснала здраво предното стъкло. Клодин натискаше клаксона колкото може, за да й приглася, и двете толкова се бяха увлекли в разгорещеното си изпълнение, че не забелязаха младия мъж, който дойде при тях. Видяха го едва когато застана до Соланж с ръце на кръста и наведена подигравателно глава. Соланж прекъсна песента и с радостен вик се хвърли в прегръдките му.

За един кратък миг на Клодин й се стори, че е попаднала в някакъв чуден сън, където лицата се променят до неузнаваемост и действителността се превръща във фантазия. Сякаш я гледаше Франсоа, присмиваше й се и й даваше да разбере колко красив би могъл да бъде, само ако очите му бяха сини и усмивката така спонтанна и искрена като на брат му.

Тя примигна, в опит да разсее видението, след това усети, че ръката й се намира в ръката на Люсиен, и го чу да казва:

— Капитан Люсиен дьо Лорвоар на вашите услуги, mademoiselle.

Блясъкът в очите му беше толкова заразителен, че Клодин усети как от собствените й очи блика смях, докато прикляква с реверанс на поклона му.

— Приятно ми е да се запозная с вас, Monsieur le Capitaine.

И двамата се обърнаха към Соланж, която се суетеше развълнувана около тях.

— Знаеш ли кой е това, Люсиен? — извика тя. — Можеш ли да познаеш?

Люсиен сбърчи вежди замислено, след това, като изгледа продължително Клодин, каза:

— Предполагам, освен ако не съм в дълбока заблуда, че това не е никой друг, освен мадмоазел Рафърти.

— Да! — Соланж плесна с ръце от удоволствие. — Не е ли прекрасна! И кара като луда, Люсиен, също като теб. О, толкова беше забавно, и ако Папа ми позволи, мисля, че отново ще изляза с нея.

— След като ти доставя удоволствие, Maman, сигурен съм, че Папа ще ти разреши. Но не ти ли се струва, че за днес е достатъчно?

— Сигурно си прав — въздъхна Соланж. — Добре, ще ви оставя да се опознаете. Срамота, че не си с униформата, Люсиен. Толкова е красив в униформата, нали разбираш… — След това се наведе към Люсиен и му прошепна:

— Ако се чувствуваш достатъчно смел, cherie, можеш да помолиш Клодин да те повози, но те предупреждавам, че е по-добър шофьор от теб. — И преди той да успее да отговори, се изкачи по стълбите и изчезна в замъка.

Люсиен се засмя и се обърна към Клодин:

— Непоправима е.

— Мисля, че е възхитителна — усмихна се Клодин, взряна в ясните му сини очи. Гледаха се няколко секунди, преценявайки се открито един друг, доволни и двамата от взаимната си прямота. После Люсиен потърка ръце делово и погледна към колата.

— И тъй, какво ще кажеш за една разходка?

— Предупреждавам те, това не е за хора със слаби сърца.

— В такъв случай, покажи на какво си способна, mademoiselle — отвърна той и се метна в колата.

— Готов ли си? — извика тя, докато палеше двигателя.

— Давай! — викна Люсиен на английски.

С рязко извиване на волана и свирене на гуми тя обърна колата и се понесе по алеята, оставяйки след себе си облак прах.

— Къде искаш да отидем? — отново извика тя, когато излязоха от алеята и поеха по пътя през гората.

— Изненадай ме.

Клодин му хвърли бърз поглед, след това натисна педала на газта до пода и пое с пълна скорост между дърветата към селото.

— Ти си луда — викна той, когато буквално излетяха от най-високата част на извития каменен мост и се приземиха на другия му край.

— Стига ли ти?

— В никакъв случай!

Тя се засмя и отново насочи поглед в пътя — и тъкмо навреме, защото докато си разменят кратките реплики, бяха глътнали разстоянието между моста и един стар тромав трактор. Клодин успя да го заобиколи в последния момент, влезе отново в пътя, изскочи в канавката и най-безславно спря там.

— И Maman смята, че си по-добър шофьор от мен! — заяви Люсиен, като разтриваше челото си, което се бе ударило в предното стъкло.

Клодин се смееше толкова силно, че известно време не беше в състояние да говори.

— Наистина съм по-добра — успя да каже най-сетне тя. — Обзалагам се, че ако караше ти, също щеше да спреш.

— Естествено, че щях.

Той слезе от колата да провери дали няма някаква повреда. Потупа капака, сякаш да покаже, че всичко е наред, след това се обърна и махна с ръка на стареца, който пуфтеше в своя трактор. Докато слизаше, Клодин хвърли поглед към сърдитото лице на селянина и реши, че ще е по-разумно да остави обясненията на Люсиен.

И тъкмо тогава старецът внезапно капитулира.

— Monsieur le Capitaine — измърмори той и свали шапката от оплешивяващата си глава. — Нямах представа, че сте вие. Извинете, monsieur, но можете да се убиете, ако карате така.

— И аз имам същото усещане, Тома — каза му сърдечно Люсиен. — Изглежда, учителят на mademoiselle не я е научил както трябва на изкуството да се спира, не си ли съгласен? Но можеш да си сигурен, че лично ще се погрижа да не разравяме повече хубавите си канавки.

Тома съучастнически се наведе към него:

— Никога не съм мислил, че ще позволят на жени да седнат зад волана, monsieur. Нямат това, което е необходимо да се овладее такава машина. Никакъв разум.

— Абсолютно никакъв — съгласи се мрачно Люсиен.

Неспособна да се сдържа повече, Клодин изсумтя възмутено и Тома така мрачно свъси вежди, че Люсиен трябваше да се извърне, та старецът да не разбере, че се смее.

— Между другото, Тома — продължи той, след като вече се беше овладял. — Запознай се с мадмоазел Рафърти, вероятно бъдеща графиня дьо Лорвоар.

Объркването на Тома беше толкова очебийно, че Клодин се спусна към него, хвана ръката му с две ръце и започна да му се извинява, че е толкова неразумна по пътищата, и да обещава, че за в бъдеще ще е по-внимателна.

— Не бях искрена с човека — каза тя на Люсиен, когато след десет минути двамата махнаха за сбогом на Тома и продължиха с прилична скорост.

— Знам — отвърна той, — но и старецът понякога е прекалено консервативен. И по-добре, още отсега да разбере коя си, отколкото по-късно. Представи си как би се чувствувал тогава.

Тя му хвърли един бърз поглед, след това натисна газта и колата се понесе през полето.

След няколко минути, на половината на пътя до билото на хълма, той й викна да спре и Клодин веднага отби и спря.

— Зад този хълм се намират лозята на Лорвоар — каза Люсиен, — а под тях, в средата на долината, е река Виен и селото. Гледката не е за изпускане, така че дай да се качим горе.

Докато вървяха, тя го преценяваше. Вроден чар, красива външност и чувство за хумор — Люсиен наистина беше много привлекателен! Сигурно бе доста трудно да му се устои, ако не беше фактът, че…

— Е — попита той, — как ти се струва всичко това?

— Ако под „това“ разбираш Лорвоар, дали ще бъде прекалено сантиментално, ако кажа, че има сериозна опасност да си изгубя ума?

— Но ти още не си го видяла! Поне селото.

— Виждала съм го от върха на онзи хълм отсреща. — Тя посочи към мястото, където бяха стояли с Франсоа преди една седмица.

— Един от най-добрите изгледи — призна той. — Кой ти каза за него?

Тя се усмихна.

— Всъщност открих го сама. Докато бягах от брат ти.

— И успя ли?

Клодин се замисли за миг и отвърна:

— Не, но ще излъжа, ако кажа, че той дойде след мен пламнал от страст.

Люсиен се заля от смях.

— И как ти се стори брат ми?

— Доста сърдит, че жребият се е паднал на него — отвърна тя, оглеждайки се безгрижно.

— Казал ти е за това? — Люсиен се спря рязко.

— Не чак с толкова много думи — обърна се към него тя. — Но сте теглили жребий, нали? Двама заклети ергени хвърлят „ези-тура“, за да решат кой от двамата да се принесе в жертва.

Устните на Люсиен се разтеглиха в добродушна усмивка.

— Не виждам смисъл да те лъжа — отвърна той.

— Абсолютно никакъв — съгласи се весело тя.

— Франсоа вече помоли ли те да се омъжиш за него?

— Не. Смяташ ли, че би го направил на първата ни среща?

— Между другото, да. Когато му предстои нещо неприятно, той обикновено гледа да приключи с него колкото може по-бързо. Всъщност бих могъл да се изразя и малко по-тактично, нали?

Клодин се засмя.

— Няма значение. Освен това, щом не ми е направил предложението, може да се предположи, че перспективата му се е сторила малко по-малко неприятна, отколкото си представяш.

— А ти? Решила ли си какъв ще бъде отговорът ти, когато сметне за необходимо да те попита?

— О, да. Ще се омъжа за него. И той ще ми го предложи още щом се върне в Лорвоар.

— Нима? — Отговорът й го развесели. — И кога ще бъде това?

— Нямам представа. Франсоа не е сметнал за необходимо да поддържа връзка с мен след заминаването си за Париж миналия понеделник.

— Много небрежно от негова страна. Но съвсем в неговия стил. Все пак може би ще се успокоиш, ако те уведомя, че се връща тази вечер.

Клодин затвори очи. Нещо в стомаха й се преобърна.

— Тази вечер? — повтори тя със слаб глас. Едно беше да взема смели решения, когато той бе толкова далеч, и съвсем друго — да ги изпълнява толкова скоро. — Майка ти не ми спомена.

— Защото не знае. Той ми се обади по телефона днес следобед. Много ми се иска да мога да ти кажа, че се връща така внезапно заради теб, но предвиденото му пристигане има връзка и с мен.

— Толкова си галантен, Люсиен — каза весело тя.

— Истината, Клодин — отвърна сериозно той. — Винаги истината между нас. Какво ще кажеш?

— Много бих искала да е така — отвърна тя изненадана, но и съвсем искрено.

На върха на хълма спряха и Люсиен я прегърна непринудено през рамото, докато й показваше малките къщички долу. Тя беше доволна, че не се налага да говори. Докато стояха така — две самотни фигури на върха на хълма, галени от нежния ветрец и от меката топлина на слънцето, и докато го слушаше да й разказва как двамата с Франсоа се криели от бавачката си в гората и след това ходели да плават с лодка по Виен до селото, а там Себастиан сен Жак ги мятал на коня си и ги връщал в замъка, Клодин усещаше как в гърдите й се надига някакво много дълбоко чувство, което не можеше да се обясни с думи.

— Погледни нататък. — Гласът на Люсиен прозвуча по-силно и за миг тя се сепна и малко се натъжи, осъзнавайки, че това не е Франсоа — Франсоа, който не бе сметнал за необходимо да сподели нещо от миналото си с нея. След това в съзнанието й за миг се върна студеното му жестоко лице и тя осъзна, че има опасност да обърка Франсоа от представите си с Франсоа от грубата действителност — и сви юмруци от яд. Бързо се овладя и погледна натам, накъдето сочеше Люсиен — към една голяма къща, скрита наполовина от църквата. — Там живее Арман — каза той, — синът на стария Себастиан. Арман е може би най-близкият ни приятел с Франсоа.

— Бих искала да се запозная с него — каза Клодин.

— Едва ли си е вкъщи по това време — отвърна Люсиен.

— Сигурно е излязъл в лозята. Живее сам с майка си Лилиан. Жена му почина при раждането на сина им преди две години, а след това умря и синът му. Много тежко преживя загубата. И сега или работи в лозята, или да пие сам в кръчмата. Дори на Моник й е трудно да го разговори, а той не може да откаже нищо на сестра ни. Като стана дума за Моник — каза той, опитвайки се явно да разведри разговора, — Maman ми каза, че сте станали чудесни приятелки.

— Аз лично не бих се изразила точно по този начин. Обаче ще станем. Един ден. А сега, хайде да се надбягваме! — И като изу обувките си, тя хукна надолу.

Люсиен можеше да я настигне без ни най-малко усилие, но се затича след нея, като гледаше как дългите й крака се носят по тревата, как полата й на червени и сиви квадратчета се ветрее около колената й, как алената й блуза се издува от вятъра и невероятната й коса се развява на воля.

Беше успял да скрие изненадата си, когато погледът му за пръв път се спря върху нея, защото нищо от онова, което му бе казал Франсоа по телефона, не го беше подготвило за така невероятна красота… и жизненост. Но най-интересното беше ефектът, който тя упражняваше върху него в момента. Познаваше я от по-малко от час, не си бяха казали почти нито една сериозна дума и все пак, по неизвестни причини, той изпитваше някакво непреодолимо желание да я защитава. Но това бе лудост. От какво да я защитава? От собствения си брат?

Люсиен се намръщи, когато си спомни думите на Франсоа.

„Не само че е празноглава, а е и неописуемо банална. В главата й се въртят такива отвратителни романтични представи за любов, че едва я издържам. Жалко, че на теб се падна печелившият жребий, Люсиен, защото сигурно щеше да знаеш какво да правиш с нея. Но аз държа на думата си, така че можеш да не се притесняваш — ще си изпълня задължението. Освен, разбира се, ако не успея да я убедя да ми откаже.“

Франсоа никога не бе имал достатъчно търпение с жените, особено с онези, които се влюбваха в него. А като гледаше Клодин през погледа на брат си, Люсиен ясно съзнаваше, че сравнена със светската изтънченост на Елиз Паскал, първичната невинност на Клодин сигурно му изглежда болезнено досадна и провинциална. Но в нея имаше много повече от това, което Франсоа бе забелязал — или си бе позволил да забележи. Имаше нещо, което я различаваше от другите жени, и това не беше просто необикновената й красота. Всичко около нея изглеждаше толкова естествено, така непосредствено — качества, които Франсоа несъмнено не би сметнал за привлекателни — и все пак не можеше да се отрече, че тя има бърз, интелигентен ум и съобразителност и такъв дух, такава твърда воля, че Люсиен се замисли дали даже Франсоа би могъл да се справи с нея. Дори Паскал не би могла да се състезава с младежки чистата любвеобилност на това нейно лице… Люсиен внезапно се натъжи при мисълта за болката, която щеше да й причини Франсоа, за мъката и самотата, които щеше да й се наложи да преживее, ако се омъжеше за брат му. И понеже виждаше каква жена е, отсега му беше ясна безнадеждната борба, която щеше да води, за да спаси брака си. Надяваше се да има издръжливостта и енергията да оцелее.

— Много добре знам, че нарочно ме оставяш да те победя — викна му тя през рамо.

— Разбира се, че те оставям!

Когато наближиха подножието на хълма, Клодин задъхана спря и се просна на тревата.

— Ти си непоправим, Люсиен дьо Лорвоар — успя да каже Клодин, когато той седна до нея — и дишаше равномерно, сякаш бе вървял съвсем бавно надолу по хълма.

„А ти — помисли си той, като я гледаше, сякаш очите му внезапно се бяха отворили — си девствена.“ Нямаше представа, защо тази мисъл го прониза точна сега, но колкото и нелепа да беше, бе сигурен, че е вярна. Загледа се в очите й и внезапно изпита истински копнеж именно той да отнеме тази девственост, той да бъде мъжът, който да разкрие на това невероятно чувствено тяло насладите на любовта. Да я остави на безразличието на Франсоа му се струваше престъпление… И въпреки това, не би ли било още по-голямо престъпление да допусне такава мисъл след онова, което се бе случило навремето? След като и двамата — и особено Франсоа — все още плащаха за случилото се с Ортанс.

— О, не! Скъсала съм си чорапите — оплака се Клодин, прокарвайки пръст по бримката на глезена си. — И тук! Е, нищо не може да се направи, просто трябва да ги махна.

В погледа на Люсиен проблеснаха пламъчета и като полегна на хълбок, той откъсна една трева и я сложи между зъбите си, готов да наблюдава.

Клодин го изгледа заплашително, а той се засмя и се просна по корем, докато тя си разкопчаваше жартиерите.

— Баща ти в Монвис ли е? — попита той, загледан в редовете на лозята, които се простираха пред тях.

— В момента не. В Париж е. Обаче ще дойде през седмицата. Познаваш ли го?

— Разбира се. Познавах и майка ти. Много приличаш на нея.

Тя сгъна чорапите и ги сложи в джоба на полата си. След това седна с кръстосани крака срещу него.

— А Франсоа? Той познаваше ли майка ми?

— Да. Много я обичаше, доколкото си спомням.

— Странно, нали? — продума замислено тя. — Имам предвид колко уважава родителите ми, а към мен явно изпитва само презрение.

— Франсоа не презира самата теб. Презира…

— Какво? — подтикна го тя.

Той седна, извади тревата от устата си и каза:

— Има много неща, които не знаеш за Франсоа, Клодин. Как бих искал да си го срещнала преди…

— Преди какво?

Той я изгледа, сякаш я преценяваше.

— Явно баща ти не ти е казвал — продължи той и този път Клодин долови яда в гласа му. — А може би не знае. Мислех, че Франсоа му е казал, че му е обяснил, но…

— Какво да му обясни? Люсиен, говориш с недомлъвки.

В следващия миг тя извика, защото той я сграбчи за раменете. Навъсеното му лице толкова приличаше на лицето на Франсоа, че тя се сви от страх.

— Защо ще се омъжваш за него, Клодин — изръмжа той. — Защо?

— Люсиен, боли!

— Защо? — повтори той и впи пръстите си още по-силно. — Какво те тласка към този брак? Със сигурност не е баща ти. Той не би могъл да те принуди да направиш нещо, което смяташ за противно. А ти го намираш за отблъскващ, нали?

— Не! Да! Не знам! Люсиен, моля те…

— Истината!

— Тогава, истината е, че отначало… да, стори ми се противен.

— А сега?

— Не знам. Единственото, което знам, е, че ще се омъжа за него.

— Той ще те погуби, Клодин.

— Мога да се грижа за себе си.

— Не ставай наивна. Франсоа не е като другите мъже, би трябвало вече да си го разбрала. Няма да можеш да го манипулираш, ти…

— Не искам да го манипулирам, искам да се омъжа за него. Не мога да ти го обясня, самата аз не разбирам себе си, но искам да бъда негова жена и да родя негови деца. Той иска това от мен, нали? Да му родя деца.

— Това е единственото, което иска от теб, Клодин. — Той се наведе напред и закова поглед в лицето й. — Не си причинявай това, Клодин. Върни се в Англия и забрави, че си го срещала. Върни се веднага, преди да е станало твърде късно.

— Не мога! — извика тя. — Не мога да замина! Вече го обичам.

Люсиен зяпна. Тя също се стресна, толкова стъписана от това, което бе казала, че изведнъж всичко около нея се завъртя. Единственото, което усещаше, беше странното бучене в ушите и пръстите на Люсиен, впити в ръцете й.

— Това истина ли е? — тихо попита Люсиен.

Тя наведе глава и я поклати отрицателно.

— Но ти го каза.

— Знам.

Мълчаха дълго.

— Люсиен — продума накрая Клодин, — ако Франсоа не е бил винаги такъв, какъвто е сега, тази промяна свързана ли е с някаква жена? Има ли случайно нещо общо с жена на име Ортанс?

— Ти си невероятна, Клодин. Откъде знаеш за Ортанс? Или по-точно, какво знаеш за Ортанс?

— Нищо. Освен че на едно вечерно парти ми беше описана като „бедната, бедната Ортанс“.

Люсиен вдигна поглед към нея и очите му се спряха на пълните й красиви устни. Бивис явно бе повярвал на Франсоа и на неговата версия за онова, което се бе случило онази нощ с Ортанс. Иначе никога не би се съгласил на този брак. Не че Люсиен някога се бе съмнявал в брат си, но противно на това, което смятаха всички, той всъщност не беше там онази нощ и червейчето на съмнението никога не бе преставало да го човърка… Защото, както и всички от семейството, той познаваше тъмната страна на Франсоа, която го правеше способен почти на всичко.

— Ако имаш намерение да ми пробуташ някаква скалъпена история — забеляза Клодин, — държа да ти напомня, че идеята да си казваме винаги истината беше изцяло твоя.

Люсиен я изгледа под око.

— Точно защото нямам никакво желание да те лъжа, няма да ти кажа нищо — отвърна той. — Освен това наистина не допускам, че именно Ортанс е виновна за промяната на Франсоа.

Клодин скочи и викна:

— Какъв ужасен човек си! Но аз ще разбера, обещавам ти.

— А аз мога да ти обещая, че ще узнаеш истината само когато Франсоа лично реши да ти я каже — отвърна Люсиен и също стана. — А сега, какво ще кажеш да отложим обиколката из селото за някой друг ден? Доста се забавихме и Maman ще започне да се дразни.

— Винаги бих могла да попитам за Ортанс леля Селин — каза Клодин, когато минаха билото на хълма и наближиха колата. — Или която и да било от парижките дами.

— Да, би могла — съгласи се Люсиен. — Но мисля, че не по-зле от мен разбираш, че не би могла да научиш от тях истината.

Клодин притихна и когато влязоха в алеята към замъка — доста по сдържано, отколкото когато бяха потеглили, защото сега зад волана седеше Люсиен — тя до такава степен бе потънала в мислите си, че не забеляза големия черен ситроен, паркиран пред входа, нито чу забележката на Люсиен, че Франсоа се е върнал.

Първият й спонтанен порив беше да се метне зад волана и да се понесе срещу залеза, но успя да се овладее, слезе и заобиколи спокойно колата.

— Няма ли да влезеш? — попита Люсиен.

— Мисля, че не — отвърна небрежно тя, докато се настаняваше зад волана, и тръшна вратата след себе си. — Леля Селин ще се чуди какво е станало с мен.

— Можеш да й се обадиш по телефона.

Тя разбра, че я дразни нарочно, и му се изплези. После се пресегна да запали двигателя и ръката й внезапно замръзна. Още преди да вдигне глава разбра, че той е тук… Да, стоеше на стълбището на замъка и я наблюдаваше. Изглеждаше огромен в дългия си тъмен лоден и дори от такова голямо разстояние белегът на лицето му й се стори синкав и заплашителен. Усмивката й се стопи. За щастие Люсиен бързо отиде до брат си и започна да го тупа по гърба и да му разправя нещо.

Клодин се овладя, слезе от колата и тръгна към двамата братя.

— Радвам се да те видя отново — каза Франсоа.

Тя потисна сарказма си, усмихна се и отвърна:

— Благодаря. Вярвам, че си останал доволен от престоя си в Париж.

— В общи линии, да.

Очевидното му безразличие към последвалата тишина и подчертаното му намерение да не я покани да влезе я разгневиха до такава степен, че бузите й пламнаха.

— След като явно не съм желана повече, може би е най-добре да тръгвам — каза тя и внезапно съжали за свадливите нотки в гласа си.

— Може би Люсиен ще бъде така добър да те изпрати до колата. — Франсоа кимна на брат си, после се обърна и тръгна нагоре по стълбите.

— Франсоа! — Той се обърна и на Клодин й се стори, че между братята преминава тръпка на удоволствие, но беше прекалено ядосана, за да обръща внимание на такива неща. — Бих искала ти да ме изпратиш до колата, ако не те затруднява прекалено много.

Усетил, че повече нямат нужда от присъствието му, Люсиен влезе в замъка, а Франсоа се помъкна лениво надолу по стълбите. Застана пред нея и я погледна в очите.

— Имаш пълното право да очакваш извинение, задето не се обадих тази седмица — каза той, с което я изненада до такава степен, че тя едва не подскочи. — И естествено аз ти се извинявам. Дори имах намерение утре да мина през вас, за да можем да се опознаем малко по-добре. Колкото до държането ми, надявам се, че сега не го намираш за толкова обидно, колкото първия път. За когато също се извинявам.

— А за начина, по който ме сряза преди малко?

Строгото му лице стана още по-отблъскващо.

— Отново трябва да ти искам прошка. Но ти изглеждаше толкова доволна в компанията на брат ми и толкова недоволна, когато ме видя, че трябва да призная — изпитах ревност. Детинско от моя страна, но това е.

— Лъжеш! — заяви тя. — Изобщо не ти пука… Къде ме водиш?

— Към колата ти естествено.

— Нямам нужда от покровител!

— Нима трябва цяла вечер да стоя тук и да ти се извинявам, Клодин?

Искаше да го нарани с някоя злъчна дума, дори да го ритне, но когато чу името си от устата му, внезапно изпита някакво дълбоко безпокойство, което за миг я направи безсилна.

— Позволи ми да ти кажа — продължи той, докато й отваряше вратата, — че си изключително красива, когато косата ти е разпиляна така по лицето и без никакъв грим и чорапи, за разлика от първия път, когато се видяхме. Така че грешиш като казваш, че не ми пука. Би трябвало да съм съвсем безчувствен или мъртъв, за да остана безразличен към теб.

Беше толкова поразена, че не можеше да направи нищо друго, освен да се вмъкне безмълвно зад волана.

— Утре ще изпратя шофьора да те вземе от Монвис. Ще излезем на езда. Можеш да яздиш, нали?

— Да.

— Ще бъде ли твърде рано в осем?

— Не.

— Тогава ще очаквам удоволствието от компанията ти.

Тя запали колата с отмаляла ръка, докато той се отдалечаваше към замъка.

 

 

— Радвам се да те видя в такава добра форма, Люсиен. Какво те води насам? Ако сведенията ми са верни, войната в Испания няма да свърши скоро.

— Сведенията ти са съвсем верни. Точно в момента положението на баските е критично. — Люсиен вдигна рамене и си взе една ябълка от фруктиерата. — Националистите, разбира се, ще спечелят.

— Естествено.

— Не те ли интересува?

— Единственото, което ме засяга, е, че брат ми може да си изгуби живота, докато се бие за губещите.

— Но ако умра на страната на победителите, всичко ще бъде наред, нали?

— Люсиен, ако искаш от мен разрешение да умреш, бих ти забранил категорично.

— В такъв случай, за да ти доставя удоволствие, mon frere, ще направя всичко възможно да остана жив. Но битката продължава и аз ще остана на страната на тези, чиято кауза съм избрал.

— Похвално. А ако Франция има нужда от теб?

— Тогава, разбира се, патриотичният ми дълг ще бъде да се върна в полка си.

— Войник и патриот. Караш ме да се засрамя, Люсиен.

— Срам? — засмя се Люсиен. — Ти не познаваш значението на тази дума, Франсоа. Но я ми кажи, смяташ ли, че Франция ще има нужда от своята армия?

— Ако ме питаш дали ще има война в Европа… откъде бих могъл да знам?

— Защото ти знаеш всичко, Франсоа. Само тази седмица са те видели и в Елисейския дворец, и във Външното министерство.

— И от двете места получих приемливи поръчки за нашето вино.

— И без съмнение богата информация, за която германците биха убили всекиго — ухили се Люсиен.

Франсоа повдигна вежди.

— Не знам откъде имаш такива впечатления. Кой нормален човек ще дава такава информация на един винар? И дори да е така, какво, по дяволите, да правя с нея?

— О, сигурен съм, че все ще измислиш нещо, Франсоа. И тъй, ще има ли война?

— Да, някои казват, че ще има. Но най-рано след година-две. Хитлер все още не е готов за нас.

— Значи ние просто ще си седим и ще го чакаме?

— Нима предпочиташ Франция да обяви война? Това би било изключително глупаво от наша страна. Още през трийсет и четвърта Германия имаше деветдесет и три ескадрили — хиляда и четиристотин самолета. Колко мислиш, че имат сега? По-правилно е да попитам: колко мислиш, че имаме ние?

— Наистина ли изпитваш такова презрение към собствената си страна, Франсоа?

— Трудно е да не го изпитваш, когато виждаш да я управляват такива некадърници.

— А ако Франция влезе във война, ще се биеш ли?

— Ще направя всичко по силите си това да не стане. Така че, mon frere, запазването на войнската чест и слава на рода се пада на теб.

— Докато за теб остава продължението на рода? — контрира Люсиен.

Франсоа за миг не отговори, после тихо попита:

— Донесъл си информацията, нали?

Люсиен кимна и очите на Франсоа светнаха.

— Не си имал доверие на никого, по когото да я изпратиш?

— Не е въпрос на доверие. В неподходящи ръце тази информация би могла да стане фатална — не можех, не бих накарал някой друг да рискува живота си. Особено след като нямам представа какво възнамеряваш да правиш с нея.

— Аз не те разпитвам, Люсиен. И не очаквам и от теб въпроси.

В този миг една от камериерките влезе да разтреби масата за вечеря и братята прекъснаха разговора си. Франсоа отиде да види баща си, а Люсиен мина през ниската вратичка и се заизкачва по дървеното стълбище, което се виеше в кулата до стаята му на върха, на южното крило. Завари Моник да го чака.

Не беше изненадан. Сутринта, преди двете със Соланж да заминат за Монвис, тя се беше опитала да говори с него и въпреки че бе успял да избегне разговора, знаеше, че рано или късно няма да му се размине.

— Е, mon petit chou, наумила си си нещо, нали? — каза той. — Нещо, което искаш да обсъдиш с мен?

— Знаеш, че е така, Люсиен — отвърна тя с усмивка, която едва скриваше нетърпението й. — Знаеш също и за какво става въпрос.

Той кимна.

— Анри Стобер?

Ставаше дума за последния ухажор на Моник, който му беше и другар по оръжие.

Моник стисна устни.

— Ще ти бъда благодарна, ако никога повече не споменаваш името на този човек в мое присъствие.

— О! Аз пък мислех, че…

— Преди седмица получих писмо, в което ми съобщава за годежа си с някоя си Сибил Жифар. Не ми казвай, че не си знаел.

— Наистина не знаех — отвърна искрено той.

— Е, няма значение — заяви Моник и вирна брадичка.

— И без това беше започнал да ми омръзва.

Люсиен знаеше, че Анри я е засегнал, и му се искаше да й каже нещо, с което да я успокои, но знаеше и че тя по-скоро би умряла, отколкото да си признае, че е наранена.

— Е — каза най-после той, — за какво тогава искаш да говориш с мен, след като не е за Анри?

— Искам да знам защо си тук.

Сега вече знаеше какво си е наумила.

— Трябва ли непременно да има някаква причина? В края на краищата това е и мой дом.

— Люсиен! — каза многозначително тя.

— Добре, добре — предаде, се той. — Та защо смяташ, че съм тук?

Тя хвърли бърз поглед към вратата, след това каза почти шепнешком:

— Донесъл си нещо на Франсоа? Онова човече — Ерих фон Папен — се обажда по телефона, когато беше излязъл, а Франсоа още не беше пристигнал. Искаше да разбере дали вече си се виждал с Франсоа.

— И разбра, нали?

— Да. — Тя го погледна в очите. — Кой всъщност е Ерих фон Папен, Люсиен?

— Боя се, че ще трябва да зададеш този въпрос на Франсоа.

— Може би ще го направя — каза тя, макар и двамата да знаеха, че няма да стане. — Но защо той се интересува виждал ли си се с Франсоа? Не, Люсиен, моля те! Знам, че искаш да ме излъжеш, но няма да отстъпя. Дошъл си да донесеш някаква информация на Франсоа, нали? Виж, не искам да знам каква е. Имам чувството, че би било по-добре и по-безопасно и за двама ни, ако не знам. Но искам да съм сигурна, че никога повече няма да го правиш, Люсиен. Франсоа играе опасна игра, но той е опитен. Не искам да въвлича и теб.

Люсиен се разсмя високо, прегърна я и я целуна по носа.

— Излишно се тревожиш, Моник, честна дума.

— Не! — почти викна тя. — И двамата знаем с какво се занимава Франсоа и не искам и ти да се замесваш. На никого на света не бих го казала, но знаеш не по-зле от мен, че Франсоа…

— Продължавай — подтикна я той и в ясните му сини очи проблесна предизвикателство.

Моник извърна поглед и наведе глава така, че косата скри лицето й.

— Не мога — прошепна тя.

— Тогава аз ще го кажа вместо теб. — Но дори на него му беше трудно да изрече с думи онова, което бе спряло на върха на езика й. Вместо това той каза: — Вярваш, че Франсоа купува информация и след това я продава — не където би била най-полезна, а където плащат повече.

— Не мислиш ли същото?

Люсиен се замисли. Вярно беше, че Франсоа играе опасна игра с информацията, която събира, и че невинаги е етичен. Но това си беше лично негова работа и Люсиен предпочиташе да не се меси. Все пак знаеше, че няма да е разумно да отговори на Моник нещо, което да й даде повод за нови размисли в тази насока. Накрая каза:

— Ако ще те успокои, мога да ти кажа, че в случая ще я продаде там, където ще е най-полезна.

— Откъде знаеш?

— Защото знам от кого я купува.

— Ерих фон Папен! — отвърна сърдито тя. — Германец.

— Хайде стига! Франсоа едва ли ще купи нещо от германците, за да го продаде пак на германци, нали?

Моник поклати глава. Погледът й бе изпълнен със съмнение.

— Има моменти — прошепна тя, — когато не искам да имам нищо общо с Франсоа. Брат ми е и го обичам, никога не бих го наранила или предала, но понякога имам чувството, че не го познавам.

— Той също никога не би те наранил или предал, знаеш го — каза той и я погали по косата. — И ако настояваш, обещавам, че повече никога няма да се меся в работите му.

За миг Люсиен се зачуди какво ли щеше да направи Моник, ако знаеше каква информация носи той на брат си. Но тя беше права, че за всички би било по-безопасно, ако не знае. Фактът, че Адолф Хитлер бе обявил пред най-приближените си предварителните си планове за анексиране на Австрия, беше едно от най-опасните неща, които можеше да се знаят. Но този път Люсиен поне бе сигурен, че Франсоа ще продаде информацията на французите; рядко се случваше нещата да се подреждат толкова дяволски просто.

И изведнъж, без никаква логична причина, в ума му изплува образът на Клодин — застанала на върха, висока и стройна, с развяна от вятъра великолепна коса, с блеснали от веселие очи. В следващия миг я видя как се опитва да скрие смущението си, когато издаде чувствата си към Франсоа… Но нямаше и следа от смущение, когато бе застанала пред стълбите на замъка и погледът й искреше от гняв, задето Франсоа я е пренебрегнал. Люсиен се усмихна, като си спомни как брат му се беше върнал; това бе може би единственият случай, когато Франсоа се бе подчинил на жена. Но пък начинът, по който Франсоа така небрежно бе сменил темата, когато той му бе споменал за Клодин, достатъчно ясно говореше, че брат му не смята Клодин за нещо повече от досадница, която от време на време ще има нужда от вниманието му.

— За какво мислиш? — прошепна Моник.

— За Франсоа и Клодин — отвърна той.

Лицето на Моник помръкна. След това, за негова изненада, тя скочи и избяга от стаята — но не преди Люсиен да забележи сълзите в очите й.