Сюзън Луис
Тъмни страсти (25)

Двадесет и четвърта глава

През седмиците след заминаването на Франсоа от Лорвоар Клодин изпитваше толкова коренно противоположни чувства, че често се смееше и плачеше едновременно. Нещата се бяха развили толкова бързо, че тя още не можеше да свикне с мисълта, че той я обича, и имаше моменти, когато се страхуваше да не би всичко да е само сън. Но стигаше й да си представи лицето му, да си спомни нежността в усмивката му и силата на тялото му, за да се изпълни сърцето й с любов и сигурност. Това, че й имаше доверие, че беше решил да я въведе в живота си, я замайваше от щастие и облекчение.

Но тя нито за миг не забравяше за опасността, която я грозеше. В известно отношение дори беше благодарна за тази опасност, защото в крайна сметка именно тя най-после ги беше свързала; но не беше заслепена от любов чак дотам, та да забрави ужасната дилема, пред която бе изправен Франсоа.

С течение на времето тя все повече се ядосваше, задето не се бе сетила да го пита за толкова много неща. Сандъците в избата все още си оставаха загадка; искаше също да знае какво се крие зад скъсването му с Елиз. Но това, което най-силно занимаваше мисълта й, беше защо бе убил Ортанс дьо Буршан. Имаше натрапчивото чувство, че това може би стои в основата на сегашните събития. Изкушаваше се дори да помоли Арман да й разкаже отново какво е видял, но й се струваше някак си некоректно спрямо Франсоа. Щеше да го попита лично — още първия път, когато го видеше — не се съмняваше, че той ще се върне, просто защото съзнанието й отказваше и да допусне мисълта, че може да не се върне. Знаеше единствено, че е заминал за Берлин; не можеше да се свърже с него, а и той й бе дал ясно да разбере, че освен в много спешни случаи, също няма да я търси.

Нямаше представа дали Халунке е все още в Лорвоар. Напоследък й се струваше, че не усеща присъствието му. А световните събития се развиваха толкова главоломно, че дори опасността, която представляваше Халунке, бледнееше пред тях.

 

 

Германците идваха. Всеки във Франция го знаеше и народът беше на ръба на паниката.

Все още съкрушена от смъртта на Луи, Соланж всеки ден очакваше някаква вест от Люсиен. Клодин правеше всичко възможно да я успокоява и звънеше на познатите им в Париж, но сега, когато го нямаше Луи да дърпа конците, почти нямаше надежда да получат някаква информация. Единственото, което можа да установи със сигурност, беше, че правителството е в пълен хаос. Страхът започваше да става потискащ — кръгът се затваряше от всички страни: германците, Халунке и постоянната несигурност на съдбата на Франсоа.

 

 

В началото на юни германците бомбардираха Париж. От двеста петдесет и четиримата убити близо двеста бяха цивилни, много от тях деца. Народният гняв бързо бе последван от паника. Десет милиона души на север напуснаха домовете си, оставяйки работните си места празни, реколтата неприбрана и къщите си опустели, само за да избягат от врага. Междувременно германците печелеха победа след победа, а Съюзниците — поне така се говореше — най-позорно отстъпваха. После дойде евакуацията на войските от Дюнкерк. Мненията се разделиха — някои се чувствуваха предадени, други таяха надежда, че войските ще се върнат. Арман беше от тези, които се надяваха, и за свое облекчение Клодин забеляза, че си е възвърнал голяма част от предишния дух. Независимо от това беше предпазлива — настроението му се променяше дори само от някоя забележка.

— Смяташ, че аз съм отговорна, че не можеш да се биеш, нали? — каза тя веднъж. — Не те обвинявам. В края на краищата, вината наистина е моя. Ако не беше този Халунке…

— Вече е прекалено късно за взаимни обвинения — прекъсна я той. След това се засмя приятелски. — Вече не съм любовник, но все още съм закрилник. Какво ирония, а?

Не го казваше за пръв път и в това се таеше някакъв намек, който я караше да се чувствува неловко.

— Искам да ти кажа нещо — продължи той. — Отдавна искам да ти го кажа… — Замълча за миг. — Запознах се с друга жена. Всъщност познавам я от доста време. Казва се Естел. Ти също я познаваш, работи в модния салон в Шинон.

— Да, познавам я — отвърна веднага Клодин, неспособна да скрие изненадата си.

— Може да ти дойде малко неочаквано, но истината е, че ходех с нея преди да дойдеш в Лорвоар. Всъщност никога не сме преставали да се срещаме, дори когато бях с теб.

Клодин не можеше да бъде по-шокирана.

— Ясно — каза тя, като се чудеше дали това, което изпитва, е ревност. — Е, предполагам, че нямам никакво право да се сърдя.

— Нямаш — отвърна той. — Но нямаше да те обвиня, ако се беше разсърдила. Все пак имаше дни, в които се любех с нея само часове след като се бяхме любили с теб.

— Защо ми казваш всичко това? — попита още по-объркана тя.

— По две причини. Първо, защото не искам да си мислиш, че ако Франсоа не се върне, двамата ще продължим каквото бяхме започнали. Когато се справим с този Халунке и войната свърши, ще помоля Естел да се омъжи за мен, така че всичко ще приключи окончателно. La belle dame du chateau ще трябва да си намери друг любовник. Междувременно ще продължавам да върша мръсната работа на Франсоа, докато е необходимо, но след това не искам повече да имам нищо общо с теб… нито с него. И втората причина е, че двамата с Естел бихме искали да използуваме старата колиба. Земята, върху която се намира, е твоя, така че е необходимо твоето разрешение.

— Ако Естел няма нищо против, че вече си използувал колибата за тази цел, можеш да се чувствуваш напълно свободен да правиш в нея каквото искаш — каза тя спокойно, въпреки че бе потресена.

— Извинявай — каза той. — Не биваше да ти говоря така. Но трябваше да бъда откровен и…

— Арман — прекъсна го тя, — ако ти е толкова неприятно да изпълняваш желанията на Франсоа, може би ще успеем да стигнем до някакво друго споразумение.

Той поклати глава.

— Аз му дадох дума и независимо какво казах преди малко, никога не бих си простил, ако с теб се случи нещо.

Тя се усмихна и сложи ръка на рамото му.

— Радвам се за Естел… — И моментално усети, че е сгрешила. Той не очакваше да чуе от нея това, очакваше да прояви ревност. А тя наистина ревнуваше — малко. Защото колкото и да обичаше Франсоа, не можеше да отрече, че макар и за малко, беше обичала и Арман, и нощите и дните, които бяха прекарали заедно в колибата, щяха да останат незабравим спомен.

— Имаш ли някакви новини от Франсоа или Люсиен? — попита той.

— Нищо — поклати глава тя.

— Сигурен съм, че скоро ще получиш — каза успокоително той. — А между другото, как така се разхождаш с колата, когато никой не може да намери капка бензин?

— Луи беше прибрал някакъв варел в конюшните — отвърна тя. — Но си прав: би трябвало да го използувам само при изключителни случаи.

— Знаеш ли какво, ще ти намерим едно колело. И едно за Соланж. Сигурен съм, че много ще й хареса. Защо не отидем утре до Шинон — и тримата — да видим дали не можем избра нещо?

— Това покана за среща ли е? — усмихна се Клодин. — Мисля, че трябва да помислим и за леля Селин. Представям си я как кара надолу по хълма към Лорвоар, а ти?

— Не. Но ми се иска да я видя! — И той й махна и си тръгна.

Знаеше, че бе глупаво да я наранява, като й говори за Естел. Това само можеше да ги отдалечи още повече — а той изобщо не го искаше. Не че нямаше нищо вярно в думите му за Естел; наистина се виждаше с нея преди Клодин да дойде в Лорвоар и сега отново се срещаха, но докато ходеха с Клодин, винаги й беше оставал верен.

И щеше да й остане верен, макар и само като приятел. Щеше да преодолее ужасното си огорчение — щеше да удържи на обещанието, което бе дал на Франсоа, и да направи всичко зависещо от него, за да предпази Клодин от Халунке.

 

 

В деня, когато купиха велосипедите, водещата новина беше, че Пол Рино, който бе станал министър-председател на мястото на Даладие преди два месеца, е назначил генерал Шарл дьо Гол за заместник-министър на отбраната. Съобщиха и че въпреки изключително умелото провеждане на евакуацията в Дюнкерк, са били взети четиридесет хиляди военнопленници. Все още не се знаеше колко от тях са французи.

В края на бюлетина бе отделено място на речта на английския министър-председател Чърчил, произнесена по̀ предния ден в британската Камара на общините. Странният му хипнотичен глас звучеше в ефира със страстен патриотизъм:

— Ние няма да униваме и да се предадем. Ще продължим докрай. Ще се бием във Франция, ще се бием по морета и океани, ще спечелим пълно надмощие по суша и по въздух. Ще защитаваме нашия остров, каквото и да ни струва това. Ще се бием по бреговете, ще се бием на сушата, ще се бием в полята и по улиците, ще се бием по хълмовете. Никога няма да се предадем! И дори ако този остров или големи части от него бъдат завладени и започнат да изнемогват от глад — нещо, което не бих могъл да допусна и за миг — тогава нашата Империя отвъд океана, предвождана от непобедимата британска флота, ще подеме борбата, докато по велика Божия повеля Новият свят — свят с цялата си сила и мощ — не се притече на помощ на Стария.

 

 

На 18 юни генерал Шарл дьо Гол призова от Лондон по радиото всички французи да си спомнят, че „… каквото и да се случи, пламъкът на френската съпротива не бива и няма да угасва!“. Но апатията и чувството за поражение бяха плъзнали като зараза и четири дни след речта му маршал Анри Филип Петен — гордият изправен мъж с бистри сини очи, когото Клодин бе срещала в Париж и който бе оглавил правителството след като преди шест дни Пол Рино си бе подал оставката — подписа примирието, с което измени на Великобритания и донесе мир на Франция. Но дори унижението да видят как народните избраници се връщат в закрит вагон в Компиенската гора, откъдето френският маршал Фош бе диктувал условията на победена Германия през 1918, изглежда, не тревожеше французите. Сега цялата страна бе обзета от ново настроение — на радост. Войната — поне за Франция — беше приключила.

 

 

Клодин бе изумена. Това, че Франция посрещна с такава лекота нашественика, беше достатъчно ужасяващо, но когато победителят реши, че три пети от територията й — включително Турен, ще бъдат окупирани и управлявани от германската армия, че всеки ден трябва да бъдат плащани по четири милиона франка на Райха и че над един милион и половина французи трябва да бъдат изпратени във военнопленнически лагери — ужасът, който заля страната, бе неописуем.

Първите германци пристигнаха в Шинон в четири сутринта на пети август. Бяха петима и дойдоха на велосипеди — така съобщи на Клодин мосю Боне, който открай време отглеждаше дини.

— Спряха до паметника на Жана д’Арк, стреляха в прозорците на пералнята, след това продължиха нататък — каза той, като въртеше объркано глава.

След това си тръгна с колелото, но към шест вечерта отново пристигна, за да й каже, че швабите се върнали и този път били много. Заели хотелите в центъра и на пристанището и много от по-представителните къщи по улица „Волтер“.

На другия ден Клодин и Моник отидоха с велосипедите до Шинон, без да знаят точно какво ще заварят там, но неспособни да преодолеят любопитството си. Смаяха се като видяха десетките млади мъже в униформи, които сновяха из целия град. Грубата военщина бе сложила отпечатъка си върху всичко — от прозорците бяха спуснати знамена с пречупен кръст, други пък се развиваха триумфално на пилоните, където само допреди седмица се вееха френските трикольори. Но най-шокиращото бе, че почти всеки войник размахваше фотоапарат или ближеше сладолед, или пък засенчил очи се възхищаваше на руините на замъка на хълма.

— Все едно са дошли на почивка — каза Клодин.

Трима германци ги поздравиха въодушевено, а други няколко, седнали пред кафенето на мадам Деборде, се смееха и се шегуваха с местните жители, сякаш си бяха у дома. Никой от тях не можеше да се съмнява, че не е добре дошъл тук, и на всичките им бе ясно защо ги посрещат така: имаха пари за харчене, а французите както винаги просто нямаха търпение да приберат тези пари.

— Така добре изглеждат — измърмори Моник, когато засече погледа на един от войниците. — И са толкова млади…

— И толкова дяволски арогантни — процеди през зъби Клодин и обърна гръб на някакъв войник, който ги покани да седнат при тях. — Виж: Какво е онова там на стената?

Бяха плакати. На тях бе изобразен германски войник, прегърнал две деца, а под него с големи букви бе написано на френски: „Изоставени граждани, доверете се на германския войник“.

— Това е гадно! — продума Клодин и за миг се изкуши да скъса плакатите. — Как смеят да спекулират така с децата! И как смеят да ни наричат „изоставени граждани“!

— Но ние сме точно това — отвърна спокойно Моник.

— В момента нямаме армия.

Очите на Клодин святкаха от възмущение.

— Хайде — каза троснато тя. — Да се прибираме. Чувствувам се омърсена само като стоя на една и съща улица с тях.

Но беше ясно, че никой в областта не споделя скрупулите й, и когато победената армия започна да пристига от фронта и да се връща по работните си места във фабриките и на полето, окупационните сили се държаха толкова възпитано и цивилизовано, че накрая дори Клодин откри, че не са чак толкова отвратителни. Как би могъл например човек да мрази генерал Кайл, който всяка сутрин обикаляше по павираните улици на Шинон и разхождаше любимия си пудел на каишка?

След това, за своя изненада, без да разбере точно как, тя покани двама офицери от по-низшия състав да дойдат с колата до Лорвоар и да се почерпят при Гюстав. Арман, който непрекъснато й се подиграваше за бурния й гняв от германското присъствие, моментално я обвини в симпатизиране на окупатора, но самият той може би прекара следобеда най-приятно от всички. Накрая се наложи Гюстав, с помощта на един германски младеж, да го закара вкъщи. Клодин ги последва и не можа да се сдържи да не се разсмее на физиономията, изписала се върху лицето на Лилиан, когато видя сина си метнат върху раменете на германски офицер. Но за нейна изненада Лилиан ги покани да влязат и след по-малко от десет минути вече бе научила, че Айнрих е на деветнайсет години, родом от Хамбург, и има четирима братя, двама от които убити в боевете край Амиен. А също така и че майка му е изкарала сърдечен удар, когато научила за смъртта на втория си син.

— Генерал Кайл уреди за мен върне у дома — каза той на завален френски. — След само четири дни, но майн мутер… — Той се запъна, очите му се напълниха със сълзи и Клодин разбра, че в гърлото на Лилиан е заседнала същата буца, както и в нейното. Това бяха хора като всички останали, бе принудена да признае неохотно тя — всъщност момчета, откъснати от семействата си, и бяха благодарни и за най-малкото внимание, проявено към тях. Независимо от това отношението й към германците като цяло не се беше променило. Те нямаха право да бъдат във Франция и ако семействата им в Германия страдаха, нямаше кого другиго да обвиняват, освен самите себе си. Нали самички бяха издигнали Хитлер на власт.

Скоро с изненада забеляза, че започват да се появяват надписи в подкрепа на генерал дьо Гол. Появяваха се по плакатите, по стените, по колите на германците, дори по фасадата на хотела, където се бяха настанили повечето от висшите офицери. Много й се искаше да разбере кой ги пише.

— Нямам абсолютно никаква представа — въздъхна Селин, когато я попита. — Защо толкова се интересуваш?

— Може би защото това говори, че някои хора във Франция все още не са изгубили достойнството си.

— Тоест? Да, да, знам какво искаш да кажеш. Но такъв е животът, Клодин, трябва да го приемеш като всички останали.

— Приела съм го, доколкото мога, но те все пак са ни врагове, лельо Селин. Ти също си чула обръщенията на генерал дьо Гол по радиото — призовава всички французи да оказват съпротива. И някой се вслушва в думите му — надписите го доказват. Просто искам да знам как да се свържа с тях. — Тя замълча за момент. — Навярно бих могла да им помогна.

Селин изгаси тънката си цигара, остави списанието и се обърна към нея.

— Клодин — започна тя, — войната приключи. Германците са тук и разнообразяват живота ни, доколкото могат според обстоятелствата. Ако се опиташ по някакъв начин да промениш това, няма да направиш услуга на никого, най-малко на себе си. Така че се вслушай в съвета ми и не се занимавай с тези неща.

— Ако Луи беше жив, мислиш ли, че не би се занимавал? Разбира се, че не би стоял настрана — това би било подигравка с паметта на всички загинали през последната война, а също и в тази. Франсоа и Люсиен биха постъпили по същия начин.

— Стига де. — Селин се засмя. — Доколкото знаем, съпругът ти е предател…

— И аз вече започвам да се чувствувам предателка — да се солидаризирам с германците, представяш ли си?

— Продължавай по същия начин! Много по-разумно е да си създаваш приятели, отколкото врагове.

Клодин се замисли над думите на леля си, после каза:

— От една страна си права. Но от друга, вече не сме свободни. Трябва да си вадим хиляди пропуски, и документи за самоличност. Трябва да се редим на опашки за храна — да чакаме първо германците да получат своето, и то най-доброто. Не бива да излизаме от къщи след десет вечерта… И още цял куп ограничения. Това ме вбесява…

— Добре, животът е труден, съгласна съм. Но никой няма да ти благодари, ако го направиш още по-труден, нали? А точно това ще стане, ако се опиташ да се противопоставиш на германците.

В този миг чуха, че в алеята влизат някакви коли. Напоследък този шум беше толкова рядко явление, че и двете станаха да погледнат. Иззад дърветата се появи един черен мерцедес и четири мотоциклета с кошове.

— Какво ли искат?

— Има само един начин да разберем — отвърна твърдо Клодин. — Стой тук.

Когато колата спря пред главния вход, Клодин слезе по стъпалата и попита:

— С какво мога да ви помогна?

От задната седалка се измъкна някаква униформена фигура с цял ред медали по гърдите и кимна на един от подчинените си, който побърза да пристъпи напред.

— Полковник Бломберг желае да говори с графиня дьо Лорвоар — излая той.

— Аз съм — каза студено Клодин. Съзнаваше, че дружелюбното й държане и домашната й дреха може да са ги накарали да я помислят за прислужница.

Полковникът си свали фуражката. Беше плешив, с гъсти сиви вежди и пронизващи жълти очи. Долната му устна бе издадена напред, а под ноздрите му бяха наболи малки остри мустачки.

— Madame — каза той и кимна отсечено, — за мен е удоволствие да се запознаем.

Клодин пое подадената й ръка и моментално изпита отвращение от меката й потна длан.

— С какво мога да ви бъда полезна, полковник? — попита тя и се опита да се усмихне.

Полковникът се обърна отново към сержанта, заговори рязко на немски, след това изчака, докато сержантът обясни целта на посещението.

Докато слушаше, сърцето на Клодин се сви. Техни приятели в Северна Франция бяха принудени да напуснат домовете си, за да отстъпят място на германски офицери, и тя знаеше, че в това отношение окупаторите не проявяват милост.

— Мога ли да попитам защо сте избрали да дойдете в Лорвоар? — каза тя. — Наоколо има толкова други имения, някои от които са празни.

— Мисля — отвърна полковникът, като посочи към величествената фасада, — че би трябвало сами да се досетите. Но тъй като мъжете от семейството ви в момента не живеят тук, няма да искаме да напускате жилището. Ще има място за всички ни. — От усмивката му по гърба на Клодин полазиха тръпки. — Увериха ме, че тук ще мога да се радвам на чудесно гостоприемство — продължи той, като мина покрай нея и продължи по стълбището към вратата. — Казаха ми, че на втория етаж има апартамент, който на първо време би задоволил изискванията ми.

Няколко секунди, докато полковникът разглеждаше картините в коридора, а след това прокара пръст по идеално лъснатия парапет, Клодин не можа да продума. След това с голямо усилие успя да се овладее и каза:

— Мисля, че кръглата ни гостна ще ви хареса много повече. Ще наредя на прислугата да ви заведе.

— Не е необходимо, madame, можете да ме заведете до апартамента лично.

— Изобщо нямам такова намерение — отвърна троснато тя. — Вие сте гост в дома ни и ще се настаните в стаята за гости.

— Струва ми се, че не ме разбрахте правилно, madame. Сега гостите не сме ние, а вие, и като такива…

Той не довърши, защото Соланж, с престилка върху роклята и навит като тюрбан шал около главата, излезе от трапезарията. Размахваше ръце и си мърмореше нещо. Щом видя германеца, спря внезапно и като го изгледа така, сякаш очите й всеки момент щяха да изскочат от орбитите, попита рязко:

— Кой сте вие?

— Това е полковник Бломберг, Соланж — отвърна вместо него Клодин. — Ще ни гостува известно време — в кръглата гостна.

— Достатъчно! — изсумтя Бломберг, мина покрай тях с широка крачка и тръгна нагоре по стълбището, като викна на младшия офицер, който стоеше в очакване на заповеди: — Внесете ми багажа.

Клодин и Соланж се спогледаха, след това Клодин бързо пое по стълбите след полковника.

— Стаята ви е нататък — процеди тя, когато стигнаха първата площадка, но без да й обръща внимание, полковникът продължи да се изкачва нагоре.

Клодин стисна зъби. Какво би могла да направи? Но каквото и да ставаше, нямаше да отстъпи стаите си на никого, най-малко на такова отвратително същество като Бломберг.

— Това е спалнята ви, доколкото разбирам — каза той, когато Клодин влезе в дневната на апартамента и го завари на прага на стаята си. — Така че оттатък би трябвало да е спалнята на съпруга ви — продължи той, без да чака отговора й.

— Откъде, по дяволите, знаеш всичко това?

— Ммм, допада ми — изгрухтя полковникът, когато отвори вратата на стаята на Франсоа. — Всъщност ще ми е напълно достатъчна, така че не виждам причина да освобождавате вашата. — Той се обърна и Клодин потръпна, видяла блясъка в погледа му. — Мисля, че бихме могли да станем много добри приятели. Между другото, съпругът ви ме увери, че ще станем. Изключително услужлив човек е този ваш съпруг. Предложи ми не само къщата си, но и собствената си жена. Твърде великодушно, не мислите ли? Мислех да се откажа, но сега, след като се запознах с вас, madame… — Той се облиза и жадно изгледа гърдите й.

Главата на Клодин се въртеше. Този отвратителен тип познаваше Франсоа! Твърдеше, че Франсоа е… Тя си пое дълбоко дъх. Франсоа никога, никога не би направил подобно предложение. Освен ако…

Само при мисълта, че може да са го изтезавали, усети, че ще припадне. Погледът й се върна отново на Бломберг. Беше чувала колко възпитано се държат повечето германци в тукашните жилища. Но той… Невероятно! Нямаше и пет минути, откак бе пристигнал, и вече…

Вече се беше посъвзела; трябваше да мисли, и то бързо. Ако се окажеше права и Франсоа е бил принуден да направи такова предложение, какво ли щеше да стане с него, ако тя откажеше? От друга страна, Бломберг можеше да лъже… Не й оставаше нищо, освен и тя да се опита да блъфира.

Тръгна с властна походка към вратата. На прага се обърна и каза надменно:

— Позволете да ви напомня, monsieur, че не се намирате в бордей, а в замъка на рода дьо Раси дьо Лорвоар. Ако наистина възнамерявате да останете тук, би трябвало да се научите на по-добри обноски. А сега напуснете тази стая, преди да бъда принудена да изпратя някого в Шинон, за да докладва за възмутителното ви поведение на генерал Кайл.

Отблъскващото лице на Бломберг се изкриви във вълча гримаса и той тръгна към нея и вдигна ръка да я удари.

Но когато дори едно мускулче не трепна по лицето й, Бломберг се обърна, изсумтя и излезе.

Разтреперана от облекчение, Клодин се облегна на стената. Блъфът й бе успял — засега — и тя тихичко благодари на бога за генерал Кайл, защото тази малка победа бе извоювана единствено благодарение на неговото име. Но Франсоа!… Къде ли беше и какво ли ставаше с него?

Завари Бломберг в кръглата гостна. Соланж се суетеше около него, потупваше го по рамото и непрекъснато го наричаше Monsieur Allemand. Клодин не можа да сдържи усмивката си. Соланж си играеше добре ролята и полковникът явно вече беше вбесен.

— Махнете тази побъркана жена оттук! — изрева той, щом видя Клодин. — И кажете на готвача си, че искам вечерята ми да бъде сервирана точно в седем.

— Разбира се, Herr Colonel — отвърна спокойно Клодин. Беше доволна от удържаната победа и нямаше намерение да продължава борбата — поне тази вечер. Но имаше един пункт, по който не можеше да остане безразлична. Като хвана под ръка Соланж, тя изви вежди и показвайки му още веднъж колко малко се притеснява от него, каза: — Мосю, сигурна съм, че няма да имате възражения срещу забележката ми, че би било много по-уместно да се обръщате към свекърва ми с „Madame la Comtesse“.

Щеше да го накара да съжалява, че е дошъл тук.

Клодин съзнаваше, че при никакви обстоятелства не е разумно да разпитва за Франсоа, затова остави тази задача на Соланж, която повдигна въпроса още по време на вечерята.

— Снаха ми ме осведоми, че се познавате със сина ми — започна тя, с подчертан интерес приковала поглед във вилицата на полковника.

Леко изчервен, Бломберг също погледна към вилицата си и Клодин се извърна, за да не забележи усмивката й. Соланж умишлено го дразнеше, като поставяше под съмнение етикета му при хранене, въпреки че той използуваше съвсем правилно всички прибори.

— Мога ли да попитам кога за последен път го видяхте? — продължи Соланж.

— В края на юни — отвърна Бломберг и изтри устата си със салфетката.

— И къде стана това?

— В Германия, разбира се.

— Къде в Германия? — обади се Моник.

Бломберг й отправи надменна усмивка.

— Това нямам право да кажа.

Соланж се прозя.

— Доколкото ме е научил опитът — каза тя, — когато някой отговаря по този начин, това означава, че не знае.

— Всъщност — каза полковникът — прекарах доста приятна вечер в компанията на мосю графа — в дома на зет ми.

— Имаме ли честта да познаваме зет ви? — попита отново Соланж.

— Едва ли. Казва се Макс Хелбер.

Клодин успя да не покаже изненадата си и лицето й остана безизразно, но мисълта й работеше бързо. Ако беше се случило нещо между Хелбер и Франсоа, Франсоа явно не бе успял да разкрие самоличността на Халунке — иначе щеше да й изпрати някаква вест. Беше ужасно да си помисли, че Франсоа се е предложил на Хелбер напразно… Дори не искаше да мисли за това, трябваше да го прогони от мисълта си.

— Не, не го познаваме — усмихна се мило Соланж. — Доколкото разбирам, синът ми е бил в добро здраве, когато сте го видели, полковник?

— Беше… тогава — отвърна Бломберг.

На никого не убягна подтекстът на втората дума.

— Какво искате да кажете с това „тогава“? — не се сдържа Соланж.

— Maman, мисля, че полковникът се подиграва с нас — прекъсна я Клодин. — Както сам каза, той не е виждал Франсоа от юни, а сега е началото на септември. Убедена съм, че няма представа къде е Франсоа в момента, така че не е ли по-добре да се поразходим из градината?

Излязоха в хладната вечер, като оставиха Бломберг сам.

Клодин не беше казала на никого какво се бе случило между нея и Бломберг следобед. Нито пък мислеше да каже — защото, ако се стигнеше дотам животът на Франсоа да зависи от това, щеше да е принудена да се поддаде на жалкото му изнудване — и по-скоро би умряла, отколкото да каже на някого за това. А сега, след като полковникът бе споменал името на Макс Хелбер, вече не можеше да си прави никакви илюзии, че присъствието му в замъка е случайно. Но какво се надяваше да направи или да открие тук — за това можеше само да гадае…

Подухна хладен вятър и Клодин настръхна. Не, не беше вятърът. Обърна се рязко — почти сигурна, че някой стои зад нея. Но нямаше никого. И все пак беше сигурна, че някой следи разходката й из градината, макар и само с поглед, и ако не наближаваше полицейският час, щеше да изпрати някого в селото да повика Арман.