Сюзън Луис
Тъмни страсти (21)

Двадесета глава

Във въздуха се носеше мирисът на настъпващата есен. Лорвоарските лозя бяха отрупани със сочни тежки гроздове, вече почти готови за бране, а дърветата бяха обагрени в злато.

Клодин както почти всяка сутрин отиде в селото, поговори с кръчмаря, който се оплака, че след като мъжете били заминали, нямал клиентела, и се загледа в децата, които си играеха на площада — естествено на война. Тичаха около кладенеца, крещяха и раздаваха команди, стреляха с въображаеми пушки и се преструваха, че падат убити. Направи й впечатление, че Робер Райнберг е някак изолиран. Другите деца не му обръщаха внимание и на Клодин изведнъж й дожаля за него, така че го прегърна и го попита:

— И ти ли ще станеш герой?

— Той не може да бъде герой! — извика едно момче. — Много е глупав. Дори големите казват, че е глупав.

— Кои големи? — строго попита тя.

Момченцето се изчерви.

— Кои? — повтори Клодин.

— Мадам Жале — отвърна едно друго момче. — Тя каза, че Робер бил кретен, понеже бил евреин, и че всички евреи били страхливци.

— Така ли? — Клодин стисна зъби и погледна през улицата към къщата на Жале. Капаците на прозорците бяха спуснати — преди малко бе видяла Флоранс да отива в Шинон със съпруга си. Крайно време беше да се заеме с тази вещица. Е, утре щяха да си поприказват.

На връщане към замъка се замисли за Франсоа. Откакто се беше обадил и тя му каза, че е предател, не беше чувала нищо за него. Също и Луи, който по някакъв начин бе успял да открие, че Франсоа вече не е в Париж, и подозираше, че се намира някъде в Германия.

Клодин не можеше да си позволи дори мисълта, че съпругът й е предател. Арман беше сигурен, че не е вярно, че има някакво съвсем просто обяснение за поведението на Франсоа. Но Франсоа дори не си беше направил труда да оспори обвинението на Клодин. Не си беше направил труда дори да уведоми баща си къде се намира и с какво се занимава. Всичко това разбиваше сърцето на Луи. И ако Луи наистина се откажеше от първородния си син, както заплашваше, че ще направи, ако Франсоа се окаже предател, сърцето на Соланж също щеше да се разбие…

Пред замъка имаше четири камиона и около тях се суетяха хора. Луи също бе там и Клодин го попита какво става.

— Тази сутрин получих съобщение от куриера на Франсоа, Ерих фон Папен — каза той. — Франсоа иска съдържанието на тези камиони да се прибере тук, във вътрешната изба.

— Но какво има в тях?

— Не знам. Когато ги разтоварят и останем сами, ще проверим.

— Mon Dieu! — възкликна Луи, когато отвори първия сандък и надникна вътре. — Виж. — Лицето му бе пребледняло.

Клодин не повярва на очите си. Диадеми с диаманти, огърлици с рубини, сапфирени гривни, смарагдови брошки и златни обеци.

— Откъде ги е взел? — прошепна тя.

Луи само сви рамене.

— Но може не всички сандъци да са пълни със скъпоценности — каза тя, като погледна към най-големите. — Какво мислиш, че има в тези?

— Има само един начин да се разбере.

 

 

Наближаваше три следобед, когато преместиха голямата маскировъчна бъчва пред входа на вътрешната изба и се качиха в замъка.

— Какво ще правим? — попита Клодин, когато Луи затвори вратата на гостната и отиде да си налее бренди.

— Какво можем да правим? Онези картини са по-ценни даже и от бижутата, нали разбираш.

— Но откъде е дошло всичко това?

— Не знам. Не знам дори дали са негови. Просто трябва да изчакаме, докато се върне в Лорвоар, и да го накараме да ни обясни.

— Фон Папен каза ли къде е в момента?

— Не. Но сигурно знае. Ерих фон Папен винаги знае къде е Франсоа.

— Не може ли да се свържем с него?

— Едва ли, cherie.

— Ще кажеш ли на някого? — попита тя.

— Не. И ти не трябва да казваш. Не мога и не искам да гадая откъде е всичко това и защо е тук, но може да има съвсем разумно обяснение.

Гласът му не звучеше много убедително и тъй като знаеше какво си мисли, Клодин усети как устата й пресъхва. Какво друго би могъл да мисли човек? Слуховете за плячкосването на евреите от страна на нацистите отдавна обикаляха парижките салони.

— Не мога да изгоня Анри Жале, Клодин — каза Арман, като избърса трохите от устата си с опакото на ръката. — Вече половината от работниците ги няма. Освен това не го е казал той, а жена му. А ти със сигурност си си спечелила враг в нейно лице. Какво точно й каза?

— Едва ли има значение какво аз съм казала — отвърна натъртено тя. — Важното е какво е казала Флоранс Жале.

— Но никой не й обръща внимание.

— Обръщат й! — избухна тя. — Децата го повтарят, а Гертруд Райнберг има достатъчно грижи и без сплетните на тази злобна клюкарка.

— Но няма причина и ти да се забъркваш в това — каза уморено той.

— Има причина! — извика тя. — Обичам това момченце. Мислех, че ти също.

— Добре. Добре — въздъхна той. — Ще говоря с Анри, щом искаш.

 

 

Клодин преглътна гнева си и се обърна към печката. Знаеше, че ако Арман в най-скоро време не предприемеше нещо, за да излезе от апатията си, може да наговори неща, за които и двамата да съжаляват. Депресията му от обявяването на войната насам започваше да й действува на нервите. При всяка нова среща от него сякаш се смъкваше още един пласт от самоуважението му и тя не беше сигурна дали човекът, който се показва отдолу, наистина й харесва. Беше толкова различен от мъжа, когото познаваше, когото обичаше. Просто вече не знаеше как да стигне до него.

Погледна го. По загорялото му лице се бе изписала такава безнадеждност, че раздразнението й моментално отстъпи място на съжаление. Знаеше, че страда ужасно — но защо не можеше да й каже защо? Сигурна беше, че зад тази негова отпадналост се крие много повече от това, че не може да постъпи в армията, но как можеше да му помогне, след като самият той отказваше да сподели?

— Не ми каза защо не дойде вчера — каза той, когато Клодин издърпа стола и седна на масата.

— Между другото, казах ти, но ти явно не си ме слушал. Помагах на Луи да свърши нещо важно и времето просто се изниза неусетно.

— Какво нещо?

— Нареждахме някакви сандъци, изпратени от Франсоа.

Не знаеше какво да му отговори, ако я попита какво е имало в сандъците, но в следващия момент той каза нещо съвсем друго.

— Чудя се — каза бавно той — дали няма да ни направи услугата да бъде убит в тази война?

— Престани! — изкрещя Клодин. — Млъкни веднага или си тръгвам!

— Извинявай — въздъхна Арман. — Не исках да кажа това. Не биваше да го казвам. Бог е свидетел, че ти е достатъчно тежко. — Той вдигна поглед. Красивото му лице бе помръкнало от чувство за вина. — Не ти е все едно какво става с него, нали?

Внезапно я обхвана непреодолимо желание да избяга. Но разбра, че не иска да избяга от Арман, а от самата себе си.

— На мен също — пак въздъхна Арман, сякаш му бе отговорила. — Имало е моменти, когато почти съм го намразвал — за това, което направи на Ортанс, за това, което ти причини и продължава да ти причинява… Но не мога да забравя какъв човек беше преди…

Нещо проблесна в паметта й и тя си спомни, че веднъж Люсиен беше казал почти същото за брат си.

— Преди кое? — подтикна го тя и отиде да седне на масата.

Той поклати глава.

— Не знам. Знам само, че с него стана нещо, което го промени. Преди около пет години. Но предполагам, че в него винаги е имало нещо по-различно, нещо, което го отделяше от всички останали. Още тогава хората се страхуваха от него. Освен Люсиен, разбира се. И мен. Казваха, че бил дявол. — Той се засмя, но очите му останаха сериозни.

— Това се харесваше и на трима ни — продължи той.

— Бяхме много близки. Нямаше нещо, което да не знаем един за друг; дори когато Люсиен постъпи в армията, а аз се ожених за Жаклин, връзката ни не се прекъсна. След това, както ти казах, преди около пет години, Франсоа изведнъж се промени. Престана да споделя с нас, стана потаен, затвори се в себе си. Започна да прекарва все повече време в Париж; не се прибираше в Лорвоар даже когато се върнеше Люсиен… И така пътищата ни се разделиха. — Арман я погледна, после продължи: — Виждаш ли, всеки от трима ни измина дълъг път самостоятелно, но дори сега няма нещо, което не бихме направили един за друг. Поне аз така се чувствувам и съм сигурен, че Люсиен също. Може да звучи странно, след като прелюбодействам с жената на Франсоа, но е така. Освен това напоследък не го правя чак толкова често.

Красивите й сини очи гледаха твърдо и безкомпромисно. Нямаше да поеме вината за това. Той беше този, който бе изгубил желание за секс, и дори сега, колкото и да беше ядосана, ако я вземеше в прегръдките си с онази любов, с която го правеше в началото, тя беше сигурна, че ще му отвърне.

— Варшава е капитулирала — въздъхна той. — Съветите и Германия разкъсват Полша. Вече е въпрос на време да се обърнат на запад. И какво правя аз, за да ги спрем? — На лицето му внезапно се изписа отвращение към самия него. — От трима ни Люсиен е единственият, който ще има право да ходи с изправено чело, когато тази война свърши.

— Мислех, че не вярваш, че Франсоа е предател — каза тя.

— Не вярвах. Но Луи ми каза какво има в сандъците. — В гласа му не прозвуча никакво обвинение, но тя го забеляза в очите му.

— Луи се закле да пазим тайна!

— И затова ли не ми каза?

— Разбира се. Защо иначе ще крия от теб?

— Помисли си, Клодин, и съм сигурен, че сама ще стигнеш до отговора.

— Не знам за какво говориш, Арман, но се радвам, че Луи ти е казал. Не искам да има някакви тайни между нас.

— Тогава бъди откровена докрай с мен, Клодин.

— Откровена съм — заяви тя и в същия миг се смути, защото изведнъж откри, че не може да го погледне в очите.

— Луи знае, Клодин. Аз знам. И няма да се изненадам, ако Франсоа също знае.

— Какво знае? Какво се опитваш да ми кажеш?

— Няма какво да ти казвам, Клодин. Ти трябва да ми го кажеш.

— Нямам никаква представа за какво говориш и мисля, че ти също нямаш.

— Добре! — викна той и стовари юмрук върху масата. — Ще сменим темата. Ще избягаме от истината. Ще се престорим, че нищо не се е случило. Щом така искаш, така ще направим.

Някой се изкашля. Клодин се обърна и видя, че на вратата е застанал Луи.

— Извинявам се, че ви прекъсвам — каза той. — Знаех, че мога да ви намеря тук по това време, и тъй като не исках никой да подслушва разговора ни… Може ли да вляза?

— Разбира се. — Клодин хвърли бърз поглед към Арман. — Нищо лошо не се е случило, нали? Малкият…

— Всички са добре — успокои я Луи.

Арман му предложи стола си и му поднесе чаша вино. Луи хвана чашата, но не направи никакъв опит да пие.

Няколко секунди всички мълчаха, после Луи се обърна към Клодин:

— Обещах ти — започна Луи, загледан сериозно в чашата си, — че веднага щом науча нещо, свързано с Франсоа, ще ти съобщя. Тази сутрин получих писмо от него.

— Може би ще е по-добре да изляза — каза Арман.

— Не — отвърна Луи. — Франсоа споменава и за теб в писмото, така че мисля, че и ти трябва да го чуеш.

Бръкна в джоба на сакото си, извади един плик и го подаде на Клодин.

Ръцете й се разтрепериха; а сърцето й сви. С прегракващ глас тя започна да чете:

„Mon cher Papa,

Не мога да предложа никакво извинение за това, което се готвя да направя, защото съм убеден, че постъпвам правилно. Единственото, за което съжалявам, е болката, която знам, че ще ти причиня. Тази нощ напускам Франция и нямам никаква представа дали и кога ще се върна. Предполагам, че няма да останеш изненадан, когато ти съобщя, че съм се посветил на нацистката кауза. Както знаеш, използувал съм много случаи, за да се опитам да убедя ключовите фигури във френското висше командуване да приемат политиката на Хитлер, тъй като вярвам, че това е единственото бъдеще за страната ни. Това, че не успях, ме кара дълбоко да съжалявам и ще ме кара, докато Франция не капитулира пред германците, което със сигурност ще стане скоро.

Сигурен съм, че ще предприемеш спрямо мен онова, което се чувствуваш длъжен да направиш. Моля те само, когато ме лишаваш от наследство, да направиш така, че Клодин да получи свободата си. Двамата с нея ти оставихме наследник; тя изпълни това, което се изискваше от нея и сега може да се чувствува свободна да отиде при човека, когото обича. Знам, че Арман обича и нея, и Луи и ще съумее да бъде много по-добър съпруг и баща от мен.

Тежко ми е, че не съм такъв син, какъвто би искал, Папа, но трябва да остана верен на себе си.

Франсоа“.

Писмото се изплъзна от пръстите й и тя залитна. Луи я прегърна. И двамата бяха живели с подозренията си, но сега тя осъзна, че никой от тях не си бе позволявал да повярва, че те може да се окажат истина. Но сега бяха прочели признанието на Франсоа, написано със собствената му ръка, и бяха принудени да застанат лице в лице с фактите. И Франсоа сам им беше казал какво да направят. Баща му трябваше да се отрече от него, а тя — да получи свободата си. Докато той — нейният съпруг, бащата на сина й, човекът…

Луи й прошепна да се успокои, но паниката, който се надигаше в нея, не можеше да се уталожи. Това не беше възможно! Не можеше да е истина! Цялото й съзнание крещеше името на Франсоа: той беше заминал, беше ги оставил, никога нямаше да се върне! Неговите идеали и убеждения означаваха за него повече, отколкото собственият му син…

Не, това не беше истина! Франсоа обичаше сина си, тя знаеше, че го обича. Дали е взел със себе си и любовницата си? Прекрасната, бляскава жена, която беше видяла в операта. Жената, която обичаше. Жената, заради която бе зарязал семейството си…

Тя затвори очи и се опита да се овладее. В писмото не се споменаваше нищо за Елиз, така че трябваше да спре да се измъчва по този начин. Трябваше да помни, че той й дава свободата. Казваше й да отиде при Арман, да позволи на Арман да заеме неговото място. Нали точно това бе искала винаги…

Но това не беше нейното желание!

— Защо, Луи? — едва продума тя. — Защо?

— Обяснил ни е причините си, cherie.

— Но аз не вярвам. Няма да повярвам на такива причини!

— Успокой се, Клодин — обади се и Арман. — Няма нужда да го криеш повече.

— Какво да крия? — извика тя и се дръпна. — Не е вярно! Не е! Чуваш ли?

Но сърцето й подсказваше, че е вярно.

— Винаги си го обичала — прошепна Арман — и сега е време да признаеш истината. Знам, че ще ти е тежко, но аз ще бъда до теб. А също и Луи, и Соланж. Всички знаем, Клодин. Винаги сме знаели. И ти също знаеш в сърцето си.

— Не, Арман, не! Обичам теб.

Той поклати глава.

— Опитах се да те накарам да ме обикнеш, Клодин, и известно време си мислех, че съм успял, но когато се върна от Париж, разбрах, че е само въпрос на време…

Клодин пое дълбоко дъх и каза:

— Грешите — и двамата. Той е предател. Той е убиец. И колкото се отнася до мен — той е мъртъв.

Погледите на Арман и Луи се срещнаха, но преди някой от двамата да проговори, тя издърпа един стол, седна и заяви твърдо:

— Сега трябва да решим какво ще правим. Седнете и вие.

Когато се настаниха на столовете, Клодин продължи:

— Трябва да решим какво ще кажем на Соланж. И на Моник. И на Люсиен. — Тя забеляза как Луи се сви, когато спомена Люсиен, и внезапно осъзна какво би означавало това за кариерата му. — Не можем да си позволим да чакаме — продължи тя. — Луи, нали утре щеше да ходиш в Париж. Трябва веднага да се уведомят свръзките на Франсоа в правителството, в случай че се опита да се върне във Франция. Ако не предадем тази информация, където трябва, самите ние ставаме предатели.

Знаеше, че думите й са като сол в раната на Луи, но жестоката истина не биваше да се отбягва.

— Предполагам — продължи Клодин, — че който и да ни наблюдава, вече е изтеглен от Абвера, тъй като верността на Франсоа вече не подлежи на съмнение.

За нейна изненада дългата й реч бе посрещната с мълчание. След това Луи каза бавно:

— В това, което казваш, има здрав разум, Клодин, но се чудя дали не прибързваме малко. Нали разбираш, не че искам да събуждам празни надежди, но… Може да не съм прав, че в писмото има и друго послание, освен написаното. Погледнете датата. Разбирате ли, Франсоа е писал тона писмо преди близо четири седмици.

— Не разбирам — каза Арман.

— На едно писмо не са му необходими четири седмици, за да пристигне от Париж, дори в сегашните времена. Клодин получи писмо от Селин вчера, а писмото беше писано пет дни преди това. Имам чувството, че Франсоа е искал някой да прочете това писмо преди мен. Че иска да каже на някой друг, а не на мен, че е преминал на страната на германците. Това би обяснило забавянето. И никога през живота си Франсоа не се е обръщал в писмата си към мен с „Mon cher Papa“.

— Не! — извика Клодин и удари по масата. — Не може да ни причини такова нещо! Не може! Той е признал, че е предател, и трябва да действуваме съобразно с това.

— Клодин — каза нежно Арман. — Мисля, че в думите на Луи има логика. И дължим на Франсоа да проверим…

— Нищо не му дължим! — извика тя. — Той е дезертьор! Предал е страната си и аз няма да му помагам!

— Трябва, cherie — отвърна Арман. — Всички трябва да му помогнем. Може би е в много голяма опасност… Знам, че болката от неизвестното увеличава болката по него, но ако имаме и най-малките съмнения относно това писмо, не мисля, че трябва да постъпваме както е написал Франсоа.

— Съгласен съм с Арман — каза Луи.

 

 

По-късно същата нощ Клодин седеше на ръба на леглото на Франсоа, прегърнала една възглавница, и се взираше с празен поглед в пода.

— Мразя те — говореше в мрака тя. — Мразя те заради това, което ми причиняваш. Вече не знам коя съм, не знам какво искам. Но не те обичам, Франсоа. Чуваш ли ме? Те грешат! Не ме интересува какво става с теб! Не искам да се връщаш! Не искам да те виждам никога вече…

— О, Франсоа, не мога да те обичам, това е голямо бреме… Не мога да се надявам, че ще се върнеш, защото ако не се върнеш… О, любов моя, къде си? Къде си? — Тя притисна лице във възглавницата и сълзите й потекоха.

— След като не ме искаш, защо не ме освободи още в началото? — хлипаше тя. — Защо трябваше да постъпваш по този начин? Но ако не можеш да обичаш мен, намери в сърцето си поне мъничко обич за Луи. Върни се заради него, Франсоа, той има нужда от теб. Сега плача, Франсоа, но повече няма да плача. След тази нощ няма да има повече сълзи, повече няма да има любов. Няма да има нищо след тази нощ.