Сюзън Луис
Тъмни страсти (28)

Двадесет и седма глава

— Maman, имаме изненада за теб — каза Луи от вратата.

— Така ли? — Клодин го прегърна.

Толкова приличаше на баща си, че сърцето й се преобръщаше. Не беше получавала вести от Франсоа почти цяла година. Нямаше новини и от Ерих фон Папен, макар че не знаеше дали това е добре, или не.

При Арман нещата стояха по-различно. Откакто бе поел продажбата на вината, получаваше много по-лесно разрешения за пътуване, така че само преди седмица беше ходил в Париж. Не беше успял да намери Ерих.

— И каква е изненадата?

— Трябва да дойдеш горе — каза той и намръщено разтърка с юмруче влажното петно, останало по бузата му от целувката й.

— Веднага ли?

— Да, веднага.

— Нарисувал съм ти картинка — каза й Луи, когато тръгнаха нагоре по стъпалата. — Ама недей да ме целуваш пак.

— О, чудесна изненада — отвърна Клодин.

— Не, изненадата е друга — викна той и се засмя.

Минаха покрай стаята на Бломберг и Клодин усети как я залива вълна от омраза. Предишната нощ я беше карал да коленичи пред него и да му лъсне ботушите, а след това бе повикал Ханс да лъсне и неговите. Но това беше нищо в сравнение с предната седмица. Беше се върнал от Шато д’Артини безкрайно възбуден, защото едва сега бе разбрал, че е половин англичанка. Разказа й в най-големи подробности какво се случва с хората, чиито родители са от различни раси, и с децата им — навсякъде в окупирана Франция. Разбира се, негов дълг било да предаде тази информация в Гестапо, но тъй като били станали добри приятели, бил склонен да поразмисли върху задълженията си, ако…

След един час тя беше в стаята му, вратата беше заключена и тя даваше представление за трима германски офицери, които Бломберг бе поканил специално, за да видят как графиня дьо Лорвоар ще лази гола по пода.

Вече сериозно се съмняваше дали полковникът знае нещо за Франсоа, но не смееше да поеме риска да го предизвиква. Така че поне за известно време нямаше никакъв избор, освен да прави каквото й кажат. Но един ден Бломберг щеше да си плати. Щеше да плати с живота си и тя лично щеше да му го отнеме.

— Не гледайте така унило — прошепна й Корин. — Изненадата наистина е приятна.

Клодин се опита да се усмихне, но се съмняваше дали нещо друго, освен завръщането на Франсоа би могло да я развесели. Ала грешеше.

Когато стигнаха в детската стая, Луи я остави по средата, а Корин затвори вратата. След това някой застана зад нея, сложи ръце на очите й и каза:

— Познай кой е?

— Люсиен! — викна тя и се хвърли на врата му. — О, Люсиен, вече си мислехме, че си мъртъв! Мислехме, че… Дай да те погледна! О, нямаш представа колко е хубаво, че те виждам! — Внезапно усмивката изчезна от лицето й, защото забеляза празния му ръкав. — Какво е станало с ръката ти?

— Дълга история — каза той небрежно. — Добре, че е лявата — иначе наистина щях да имам проблеми. Така или иначе, вече свикнах и почти не забелязвам, че я няма.

— Ти татко ли си? — попита Луи.

— Не — засмя се Люсиен. — Аз съм чичо ти. Не ме ли помниш?

Луи сбърчи челце, след това погледна Клодин и каза:

— Май те помня. А знаеш ли къде е татко?

Беше ред на Люсиен да погледне Клодин.

— Не — отвърна той.

— Не сме го чували от близо година — каза Клодин. — Ще ти разказвам после. Сега ще отида да кажа на Соланж.

— Не — каза Люсиен и вдигна Луи с едната си ръка. — Няма да казваме на баба, че съм тук, нали, Луи? Хайде, върви да си играеш.

— Много е пораснал. Съжалявам, че ме видя, но тъкмо когато влизах, излезе от стаята си. И май се изплаши. Слава богу, че Корин беше с него, иначе щеше да изпищи… Казаха ми, че тук живеят германци. Вярно ли е?

— Само един. С адютанта си. По цял ден ги няма.

— Как се държи?

— Не питай — отвърна Клодин и смени темата: — Защо да не казваме на Соланж?

— Защото ми трябваш ти. Виж, дошъл съм да организирам нелегален канал за прехвърляне на свалени английски пилоти. Трябва да ги върнем колкото може по-бързо в Англия, за да могат да продължат да се бият.

— И какво общо има това с мен?

— Имаме нужда от безопасни къщи чак до границата с Испания. Трябват ни и куриери, които да съобщават на собствениците кога да очакват пилотите. Но това е само началото. Имаме нужда от дрехи, документи, водачи, лекари, лекарства и колкото е възможно повече информация за движението на германските войски. Ти можеш да помогнеш, Арман също. Между другото дали да не го повикаме?

— Вчера замина за Блоа и няма да се върне до петък — каза Клодин.

— Нали трябваше да те пази. Още ли не сте разбрали кой е Халунке?

— Не. Но както ти казах, не сме получавали вести от Франсоа цяла година.

— А фон Папен?

— Идва преди няколко месеца. Между другото, търсеше теб.

— Така ли? — попита замислено Люсиен. — Не каза ли защо?

— Не. Каза само, ме е обезпокоен.

Люсиен се засмя.

— Може би си е помислил, че са ме убили. Е, негова работа. А какво толкова ще прави Арман в Блоа?

— Напоследък пътува много около продажбата на виното. — Тя сви рамене. — Все някой трябва да го върши, след като Франсоа го няма. Кажи ми сега какво трябва да направя аз и с кого да говоря. Искам да помогна за освобождаването на Франсоа.

 

 

Клодин седеше в библиотеката и четеше вестника, който Гюстав й беше мушнал тайно сутринта. Беше отпреди три месеца, от декември, но нелегалните вестници често остаряваха, докато пристигнат до местоназначението си. Разпространението им беше изключително рисковано начинание и ако окупационните власти хванеха някого от издателите или дори от читателите, веднага го предаваха в ръцете на Гестапо.

Нямаше вести от Люсиен и не знаеше дали е успял да прекара пилотите до следващото безопасно скривалище. Беше доволна, че е помогнала с каквото може, но независимо дали акцията бе преминала успешно, или не, знаеше, че не може просто да седи и да го чака да се свърже с нея. Беше дошло време за по-организирана съпротива и тя би могла да свърши нещо реално.

Проблемите бяха много, това бе повече от ясно. Но за да се започне, явно имаше нужда от много хора, готови да помагат. Имаше и мнозина, които нямаше да искат и дори можеха да станат предатели. Независимо от всичко, тя си направи мислено един списък на онези, на които бе сигурна, че може да разчита. Първо Арман. След това майка му, която лесно можеше да бъде убедена да превърне дома си в „квартира“ за пилотите. Колибата в гората естествено също щеше да се използува. Сети се за Гертруд Райнберг, която нямаше да откаже да ушие дрехи за чужденците. И за доктор Лебрюн, който вече събираше информация от телефониста в Шинон, който пък подслушваше разговорите на германците. Докторът сам бе казвал, колко безсилен се чувствува, че няма на кого да предаде тази информация. Така че сега бе необходимо да координират действията си и да разширят малката мрежа по такъв начин, че не само да помогнат на Люсиен и на пилотите, но да могат да провеждат истински акции срещу германците и да осуетяват плановете им.

Трябваше да започне с програма за вербуване. С потенциалните участници трябваше да се провежда много задълбочен разговор и да се подлагат на най-различни проверки за лоялност. Освен това трябваше да бъдат предложени от някой, на когото вече можеха да имат пълно доверие. А след това? Късането на плакати, рязането на телефонни жици, издигането на френското знаме на мястото на германските и пукането на гуми едва ли щяха да накарат германците да се върнат в родината си. Достатъчно ги бяха дразнили. Трябваше да им се нанасят сериозни поражения. Но как? Членовете на съпротивата нямаха никакво оръжие, никаква подготовка, никакъв опит в нелегалната работа.

Очите на Клодин изведнъж се разшириха и тя не можа да разбере как не й беше хрумнало по-рано. Корин! Тя щеше да знае как точно да се подхване работата, можеше дори да обучава новите членове на бойни изкуства, както бе обучила нея.

Да, началото се очертаваше добре. Нямаше смисъл да се мисли за опасността — ако тръгнеше по тази линия, щеше да заприлича на онези, които просто изчакваха, в което обвиняваше и леля Селин. Да си седиш на топло и да чакаш какво ще стане не беше достатъчно. Трябваше да направят нещо и колкото по-рано започнеха, толкова по-добре. Очакваше Арман да пристигне късно следобед, така че сега можеше да отиде до селото да върне вестника на Гюстав… Гюстав! Ето още един възможен член. Кръчмата беше идеално място за обменяне на информация.

Клодин потръпна и издърпа непромокаемата си шапка надолу. Беше ужасен, мрачен ден, небето беше оловносиво и духаше режещ вятър. Арман вървеше напред през гората и колкото и да се опитваше да се съсредоточи върху думите му, фактът, че отново вървят сами към старата колиба, не можеше да не я вълнува. Досега не й бе казал защо отиват там, освен че иска да й покаже нещо.

След няколко минути наближиха колибата и Клодин забеляза, че от комина са вие дим. Сърцето й се сви. В такива дни двамата с Арман прекарваха толкова романтично, любеха се пред огъня и се гушеха в грубите одеяла…

— Стой! — Арман я хвана за рамото. — Изчакай тук.

Тя го наблюдаваше как се промъква покрай стената на колибата и наднича внимателно през прозореца. След това й направи знак да се приближи.

— Какво има? — прошепна тя, когато стигна до него. Но той само сложи пръст на устните й и я бутна към прозореца.

Погледът й обходи стаята. Не беше много променена от последния път, когато бе идвала тук. Масата беше подредена за обяд, хлябът беше нарязан, имаше половин бутилка вино и изненадващо голяма буца сирене. Чуваше гласове, но не можеше да види нищо. Попремести се и изведнъж видя на леглото две голи фигури. Беше Ханс, адютантът на Бломберг, а жената — жената беше Моник.

 

 

Щом Моник отвори вратата откъм моста, Клодин я сграбчи за ръката и я вкара в спалнята.

— Какво искаш, по дяволите? — извика Моник, дръпна си ръката и я изгледа предизвикателно.

Клодин тръшна вратата.

— Видях те, Моник. Видях те със собствените си очи, така че не си прави труда да отричаш. Как можеш да прелюбодействаш с германците? Знаеш какво може да се случи…

— Как смееш да ми говориш така!

— Смея. И ако се наложи, ще те заключа в стаята ти, за да не се виждаш повече с него.

За миг Моник не можа да продума от гняв.

— За коя се мислиш ти! — извика тя. — Не съм дете…

— Не! Ти си пълна глупачка! Знаеш много добре какво е наказанието за тези, които спят с германец. Наричат го „замърсяване на висшата раса“, Моник, и може да те застрелят заради това.

— Но ние сме влюбени! — извика Моник и от очите й бликнаха сълзи. — Знаеш какво значи да си влюбена, така че…

— Престани! Веднага престани! — викна Клодин. — Ако е влюбен в теб, защо те излага на такава опасност? — За миг в съзнанието й се появи образът на Франсоа и тя за пръв изпита облекчение от факта, че никой не знае какво изпитват един към друг. — След като аз мога толкова лесно да разбера какво става — продължи тя, — значи и другите могат. Най-лошото, което може да се случи на Ханс, е да го преместят някъде другаде. Но ти… теб ще те изправят пред наказателния взвод и никой няма да може да те спаси от разстрел.

Моник захлупи лицето си с ръце и понечи да избяга от стаята, но Клодин я хвана и не я пусна.

— Не! — каза твърдо тя. — Няма да бягаш. Ще седнем тук и ще поговорим, и няма да те пусна, докато не ми се закълнеш, че повече няма да се виждате.

— Не можеш да ме спреш! — изхлипа Моник.

— Мога и ще го направя. Съвсем не си ми безразлична, Моник, както и на останалите от семейството. Помисли само как ще го преживее майка ти, като разбере. — След това, съзнавайки, че може би разговорът е станал прекалено груб, каза с по-мек глас: — Ела да седнем, Моник. Седни и ме чуй какво ще ти кажа.

Седнаха една до друга на леглото. Клодин извади носна кърпичка и избърса сълзите от бузите на Моник.

— Извинявай, че избухнах така — каза нежно тя. — Но се страхувам за теб.

Широките кехлибарени очи на Моник се взряха в нейните, сякаш Моник можеше да открие в тях причините за нещастната си съдба.

— О, Клодин — каза тя с разтреперан от болка глас. — Клодин, не знам вече какво да правя. Толкова съм самотна. Не мога да намеря никой, който да ме обича, да се грижи за мен… Какво не ми е наред? Моля те, кажи ми. Защо става така?

— Не знам, cherie — отвърна Клодин и я прегърна. — Но не можеш да продължаваш да се виждаш с Ханс, знаеш го, нали?

— Ами ако точно той е мъжът за мен? Ако ни е писано да живеем заедно?

Клодин поклати глава.

— Не е той, Моник. Може да те заболи, но разбери — той само те използува. Арман казва, че Ханс спи с кого ли не.

— Не е вярно! Откъде може да знае Арман?

— Естел му е казала. Тя първа ви е видяла с Ханс в колибата. Слушай сега. Ще ти издам една тайна. Не знам дали ще ти помогне с нещо, но мисля, че поне малко ще намали нещастието ти. Но първо трябва да ми се закълнеш, че няма да кажеш на Соланж.

— Заклевам се — продума Моник.

Клодин си пое дълбоко дъх, помоли се мислено дано да постъпва правилно, след това сложи ръце върху раменете на Моник и каза:

— Видях Люсиен. Беше тук… — Но преди да успее да продължи, Моник изви като оплаквачка и се отпусна в ръцете й.

— Люсиен! — плачеше тя. — Люсиен! Къде е? О, Клодин, защо не се е обадил и на мен? О, знам защо! Клодин, не мога да го понеса. Толкова много го обичам. И Франсоа. И те ме обичат. Те са единствените мъже, които ме обичат. Искам да се върнат, Клодин. Искам Франсоа. Той разбира. Той знае за Люсиен и разбира какво изпитвам. Но не мога да го показвам, Клодин. Не бива. Не е правилно, но нищо не мога да направя. Толкова много го обичам…

Кръвта в жилите на Клодин изстина. Тя отблъсна Моник от рамото си и я погледна в очите.

— За какво говориш, Моник? Какво искаш да кажеш?

— Нищо! — извика тя. — Нищо не искам да кажа. Не мога да ти кажа! На никого не мога да кажа. Само Франсоа знае.

— Какво знае, cherie?

— Нищо! Не трябваше да ти казвам… — Тялото й се тресеше от конвулсии.

— Моник, влюбена ли си в Люсиен? — каза накрая тя. Съзнаваше, че такава мисъл дори не трябва да й минава през ума.

Тишината, която последва, беше достатъчно красноречива и за миг Клодин бе толкова потресена, че не можеше да помръдне.

— Люсиен знае ли? — Гласът й прозвуча като ехо в собствената й глава.

След пауза, която й се стори цяла вечност, Моник се обърна и я погледна в очите. Но не можа да издържи дълго и отново наведе глава.

— Никой не знае — каза дрезгаво тя. — Освен Франсоа.

— А той откъде знае? — прошепна Клодин.

— Аз му казах — подсмръкна Моник. — Когато бях на петнайсет. Един ден ме завари да плача и ме накара да му кажа защо. Току-що бях излязла от стаята на Люсиен, бях го заварила да се люби с прислужницата. Те не ме забелязаха, но аз стоях вътре дълго и ги гледах, и изпитвах такава ревност, че бях способна да я убия. Франсоа каза, че е естествено да ревнувам. Каза, че съм преживяла шок, когато съм разбрала, че е възможно Люсиен да обича друго момиче. Каза още, че когато порасна и имам собствена връзка с някой мъж, ще разбера как е възможно да се обича по два различни начина. Но аз знаех, че това, което изпитвам, не е нормално. Люсиен ми е брат, ние сме една плът и кръв, а аз исках да ме държи в прегръдките си както… О, Клодин, много съм се мъчила да повярвам в думите на Франсоа, но знаех, че няма да мога да изчакам, докато стана зряла жена, и трябваше да опитам още тогава. Накарах един от работниците в лозята, но не ми хареса, не можех да изгоня Люсиен и прислужницата от мисълта си. Непрекъснато си представях, че Кристоф — работникът — е Люсиен… Казах на Франсоа, но той ми отговори, че се получавало така, защото не съм обичала Кристоф истински. След това уволни Кристоф, знам, че затова го направи, макар, че на мен ми каза, че Кристоф сам го бил помолил…

Тя вдигна поглед и сърцето на Клодин се сви от болката в очите й.

— Най-лошото е — продължи Моник, — че Франсоа ми каза, че споменът ще избледнее, но не беше прав. Всеки път, когато се любя с някого, ги виждам двамата — краката й сключени на кръста на Люсиен, гърба на Люсиен, раменете му… и започвам да си представям, че аз съм прислужницата, а мъжът с мен е Люсиен. Толкова съм се опитвала да се преборя с това и продължавам да се опитвам, но просто не мога да мисля за друго. Така ужасно искам да се влюбя в някой друг, да докажа на самата себе си, че съм нормална, но… Не знам какво да правя, Клодин. Просто не знам какво да правя.

— О, Моник! — каза Клодин и хвана ръцете й. — Моник. Не е това, което си…

— Недей! Не казвай нищо. Изобщо не биваше да ти казвам, но… Толкова е ужасно. И никога няма да се промени. Знам, че сега ме презираш, не те обвинявам… И аз се презирам. Искам да умра, толкова пъти просто съм искала да…

— Шшшт! — успокои я Клодин. — Кажи ми, кога за последен път говори за това с Франсоа?

Моник сви рамене.

— Не знам. Отдавна. Мисля, че бях на двайсет.

— Значи си просто една глупачка. Трябвало е отново да говориш с него.

— Защо? Той е и негов брат, не само мой. И Франсоа знае, че продължавам да изпитвам същото, но е също така отвратен, както и ти. Но той ме разбираше, поне в началото… О, Клодин, толкова ужасни неща се случиха заради това.

Лицето на Клодин пребледня.

— Какво имаш предвид? За какво говориш, Моник?

— Франсоа уби една жена, защото аз обичах Люсиен. Знаеше, че ревнувам, и затова я уби. Не, не мога да мисля за това. Беше толкова ужасно. Всичко беше по моя вина…

— Моник, успокой се — каза твърдо Клодин. — Коя беше тази жена?

— Казваше се Ортанс. Ортанс дьо Буршан.

Клодин очакваше да чуе точно това и все пак бе изумена.

— Не, Моник — каза бавно тя. — Грешиш. Не знам защо я е убил Франсоа, но не би го направил по тази причина, за която си мислиш.

— Откъде знаеш? Не си била там. Той никога не ти е казвал…

— Каза ми, че я е убил, но знам, че не би го направил заради това, което изпитваш — или си мислиш, че изпитваш — към Люсиен. Моник, трябва да ме изслушаш и да се опиташ да разбереш какво искам да ти кажа. Франсоа е бил прав, като ти е казал, че си шокирана от гледката на Люсиен с прислужницата и че реакцията ти е била съвсем естествена, като се има предвид възрастта ти и това колко сте били близки с Люсиен. Но с течение на времето ти си успяла някак си да изкривиш нещата. Толкова си завладяна от картината, която се е запечатала в съзнанието ти, че не искаш да погледнеш отвъд нея. Но няма да можеш да изтриеш този образ, като спиш с всеки мъж, когото срещнеш. Или ще ги уплашиш с отчаянието си — както стана при Фреди — или явната ти уязвимост ще им помогне да те използуват — както Карол и Ханс.

— Ти изобщо не си ме чула! — извика Моник. — Когато се любя с тях, аз мисля за Люсиен, затова нещата не вървят. О, те не го знаят, мога да го крия, но е истина и сигурно го усещат по някакъв начин.

— Не! Единственото, което усещат, е, че са намерили една жена, която могат да превърнат в робиня. Проблемът не е в тези мъже, а в самата теб. Трябва да погледнеш истината в очите — което е много по-лесно, отколкото да живееш с ужасните теории, които си си изградила.

— Не искам да говорим повече за това. Моля те, умолявам те, никога повече не ми споменавай за това! Ще спра да се виждам с Ханс. Ще направя каквото поискаш, но те моля… — Тя отново изгуби самообладание и преди Клодин да успее да я спре, избяга от стаята.

 

 

Ако в този момент не беше чула от гората бухала, което беше сигнал за съобщение от Люсиен, Клодин щеше да я настигне. Но за момента сигналът от гората беше по-неотложен и като си наметна палтото, тя излезе в ледения дъжд и изтича към другия край на моста.

— В Париж вали сняг — каза човекът, който я чакаше. Това беше паролата.

— Често вали през пролетта — отвърна тя.

Непознатият се усмихна и започна направо:

— Утре вечер пристигат двама. Върви в магазина за цигари в Мон. Дай тези купони — той й подаде продоволствените купони — и поискай пет пакета „Голоаз“. Отговорът, който трябва да получиш, е „Имам само три“. Помоли да изпушиш една цигара там. Жените не пушат на обществени места, така че няма да изглежда толкова необичайно да те изведе зад магазина. Изпуши си цигарата и му кажи, че ще пристигнат двама, след това той ще ти даде трите пакета и ти ще си тръгнеш. Ако има да ни предава нещо, то трябва да е в цигарите. Не ги отваряй, донеси ги тук. — Той я хвана за ръката и я дръпна в сянката. — Сложи ги ей там, в хралупата на онова дърво, а аз ще ги взема утре през нощта. — След това се приближи съвсем близо до нея и мушна нещо студено в ръката й. Беше пистолет.

— Bonne chance! — Непознатият вдигна високо яката си и изчезна в гората. Клодин се върна в стаята си, скри пистолета под възглавницата и отиде да намери Моник. Но тя се бе заключила и не й отвори.

На сутринта, докато Клодин седеше във всекидневната и се опитваше да измисли някаква причина за отиването си в Мон, влезе Соланж и каза, че Моник била заминала да погостува на някакви приятели в Л’Ил Бушар. За две седмици.

Оказа се, че на Моник й бяха необходими не две, а пет седмици да преодолее кризата. А в нощта преди да се върне се случи нещо, което измести не само проблема на Моник, но и всичко останало на заден план.