Сюзън Луис
Тъмни страсти (30)

Двадесет и девета глава

През месеците след завръщането на Франсоа лесно би могло да се забрави, че има война — тя се изразяваше (като се изключеха преминаващите в небето самолети) само в ежедневните новини по радиото и присъствието на германците, настанени в Шинон. Дори нелегалната група на Клодин се покри за известно време, след като тя предупреди „Юпитер“, че германците знаят за тях. Но щом Люсиен се върна от Англия с новината, че Кралските военновъздушни сили се готвят да започнат серия въздушни атаки над Северна Франция, нелегалният канал за прехвърляне беше възстановен и отново започнаха да се търсят безопасни жилища и куриери. Отначало броят на съюзническите пилоти, които трябваше да бъдат прехвърлени от Франция в Испания, беше малък и Клодин беше щастлива, че може да се съсредоточи върху някои други неща. През тези целебни летни дни тя усещаше как цялото й същество се променя. Беше замаяна от любов. Движеше се по-изправена от всякога, великолепната й коса падаше тежко върху раменете и така сияеше цялата, че Франсоа се боеше, че ако това продължава, ще е безсмислено да крият от останалите, че не са влюбени. Но истината не биваше да излиза извън кръга на семейството, предупреди я той. Независимо от всичко другарите й от групата не биваше да подозират, че поддържа каквато и да било връзка с нацистки сътрудник.

Франсоа не й разказваше почти нищо, но тя знаеше, че не бива. След нарушаването на руско-германския пакт за ненападение Хитлер бе насочил армията си на изток и фон Лайберман и хората му бяха затънали до гуша в работа по събиране на информация във връзка с предстоящото нашествие в Русия. Без специалните инструкции на фон Лайберман началниците на Франсоа не знаеха какво точно да правят с него. Това бе добре дошло за Франсоа, разбира се — макар че му беше любопитно да разбере защо фон Лайберман — или Химлер — все още не са издали заповед за екзекутирането му. Досега не беше направил нищо, с което да заслужи доверието на Райха, и ако не го пазеха за някоя специална задача, не виждаше каква полза би могъл да има Абверът от него. Така или иначе, плановете на германците за съдбата му скоро щяха да се разберат, а междувременно двамата с Клодин бяха решили да използуват времето до изпълнението на присъдата му най-пълноценно.

Не след дълго Бломберг, чието неудобство след завръщането на Франсоа ставаше просто очевадно, започна все по-често да прекарва и нощите извън замъка. Най-доволна беше Соланж, защото това означаваше, че семейството — включително и Люсиен — можеше да прекарва дългите горещи летни вечери заедно.

По време на тези прекрасни и задушевни вечери Клодин често се хващаше, че наблюдава Арман, който се смееше и се шегуваше с Моник и Соланж. Най-после отново бе станал предишният Арман и Клодин вече не се чудеше как е могла да си мисли, че е влюбена в него. Радваше се, че сега изглежда толкова отпуснат и естествен — и беше повече от ясно, че опасенията й, че двамата с Франсоа никога няма да възстановят предишното си приятелство, са напълно неоснователни. И двамата се държаха толкова естествено един с друг, както и всеки от тях с Люсиен. Макар че имаше моменти — особено когато тя танцуваше с Арман — в които зърваше как Франсоа се взира изпитателно в тях и бръчката между веждите му изведнъж се очертаваше по-рязко. Възможно ли бе непобедимият й съпруг да е станал подвластен на атаките на ревността?

— Как бих могъл, когато знам колко си всеотдайна към мен — отговаряше той, когато Клодин го предизвикваше. А след това я настаняваше в скута си и я целуваше толкова шумно — пред цялото семейство — че тя направо се изчервяваше.

— Охо! — възкликваше леля Селин при тези публични изяви на чувства. Тя все още не можеше да преодолее шока от разкритието, че Франсоа дьо Лорвоар има сърце и че нейната племенница е успяла — по някакво чудо — да го плени. Изгаряше от желание да каже на Бивис — където и да се намираше той.

Клодин и Франсоа можеха да си позволят да се държат толкова свободно един с друг само на семейните вечери, когато нямаше никакви гости, и само тогава танцуваха заедно, обикновено под звуците на една изхабена и надраскана от употреба грамофонна плоча на Ал Боули, който изпълняваше „Само мисълта за теб“ — песента, на която бяха танцували на сватбата си. А нощем часове наред се любеха — лениво, сладостно и с невероятна еротика. Стаята й, както и неговата, се подслушваше, но сега, след като Бломберг знаеше, че са влюбени, почти нямаше смисъл да го крият от германците и ако имаха да си казват нещо наистина съществено, отиваха или в гората, или се срещаха в рибарската колиба на Тома. Франсоа беше доста загрижен от това безразсъдство, но не казваше нищо — Клодин бе толкова щастлива, че не му даваше сърце да предприеме нещо, с което да помрачи щастието й.

 

 

Лятото се изтърколи бързо и докато германската армия навлизаше все по-навътре в Русия, а англичаните претърпяваха неизчислими загуби, в Лорвоар дойде време за гроздобер. Както всяка година, местните жители дойдоха да помагат. Отзоваха се и германските войници, които посещаваха кръчмата на Гюстав всеки петък да пийнат от неизчерпаемите запаси контрабанден алкохол. Както бе предвидила Клодин, приятелството с офицерите окупатори се бе оказало изключително полезно. Изненадващо често те изтърваха най-различна информация пред Арман — за придвижване на войски, за преминаване на бронирани колони, за области, които се прослушват за откриване на радиопредаватели. Тези подробности бяха от изключително значение за групата при прехвърлянето на пилотите по тайните канали или когато искаха да изпратят някакво съобщение в Лондон.

Вечерта след гроздобера имаше празник. Нямаше нищо общо с веселията през 1937 и на Клодин никак не й беше приятно да танцува с германските офицери, но на не повече от половин миля двама английски пилоти и един канадец чакаха утрото в една колиба сред гората.

Едва на следващата седмица чуха, че докато са празнували гроздобера, били разстреляни петдесет французи, като ответна мярка за убийството на някакъв германски офицер в Нант. Два дни по-късно в Бордо бяха застреляни още петдесет, заради друг германец, убит от членовете на Съпротивата.

От този ден прекъсна всякакво приятелско общуване с германците. Дори „изчакващите“ приключиха с гостоприемството. Нелегалните групи, които не вършеха почти нищо през лятото, започнаха да се активизират, плъзнаха слухове за сериозни саботажи и въоръжени нападения, организирани от комунистите. За Франсоа настъпи трудно време. Той се превърна в главна мишена на местния гняв и често пристигаше със строшено стъкло на джипа, понякога дори наранен. Клодин започна да се безпокои все повече за живота му, но по никакъв начин не можеше да го убеди да премине в нелегалност при Люсиен. Почти цяла година нямаше и следа от Халунке, но докато не го откриеха, Франсоа не бе готов да се противопостави с нищо на фон Лайберман, който всеки момент трябваше да пристигне в главната квартира на Абвера в Париж.

 

 

Фон Лайберман обаче не дойде чак до Нова година — през това време Хитлеровата армия в Русия вече бе претърпяла някои незначителни поражения, а японците бяха бомбардирали Пърл Хърбър, въвличайки по този начин във войната и Америка. Везните се наклониха на страната на Съюзниците и това накара много от „изчакващите“ най-после да направят своя избор и броят на мъжете — а и на жените — които отиваха да живеят в горите като партизани, започна да нараства. Леопард — което беше кодовото име на Люсиен, а също и на техния нелегален канал, сега се подготвяше за прехвърлянето не само на английски, но и на американски и канадски пилоти извън страната, за да се включат отново в бойните си части. И въпреки че зимата беше дяволски студена — с много мразове, снегове и виелици — това не можа да възпре нито Клодин, нито някой друг от групата.

Една нощ към края на февруари Франсоа й съобщи нещо, от което тя настръхна. Същия ден имаха ужасен скандал, защото той беше разбрал, че е ходила в квартирата на Гестапо в хотел „Бол д’Ор“, за да моли да освободят седмината души, арестувани предишния ден. По време на вечеря Франсоа се беше замислил дълбоко и едва когато се скара на Моник, Клодин започна да разбира, че има нещо много по-сериозно от нейната нетактична и безсмислена постъпка.

Късно вечерта, когато всички си бяха легнали, двамата излязоха в гората.

Дълго вървяха в пълна тишина, после Франсоа каза:

— Имам известие от фон Лайберман.

Внезапно Клодин усети вледеняващ страх. Това беше съобщението, за което и двамата се молеха никога да не пристигне.

— Какво иска?

— Иска да се явя при него през март. Ще ми съобщи точната дата допълнително.

— Казва ли защо?

— Не.

Клодин пое дълбоко дъх и се обърна да го погледне, но преди да каже нещо, той сложи пръст на устните й:

— Знам какво ще кажеш, cherie, но няма да стане. Няма да отида при Люсиен.

— Но ако фон Лайберман те накара да извършиш нещо ужасно?

— Остави това на мен. — Той я прегърна.

Тя се отпусна в топлата му прегръдка, а той се загледа разсеяно в тъмните силуети на дърветата. Викаха го във Виши — а това несъмнено щеше да бъде свързано с някакво действие от страна на Халунке. Франсоа усети как умът му отново се сблъсква с тази стена от болка, гняв и неизвестност. Какво толкова беше направил, та да предизвика такава смъртна омраза?

— За какво мислиш? — попита Клодин.

— За фон Лайберман — каза той.

— Не е ли за Халунке?

Той се усмихна, хвана я за брадичката, повдигна главата й и прошепна:

— Обичам те.

— И аз те обичам — отвърна тихо тя и започна да си разкопчава якето, за да може ръката му да се мушне отдолу.

— Клодин! — засмя се той, когато усети нежната плът на голото й тяло. — Не сме излезли за това. Ще хванеш пневмония.

— Не и ако ме стоплиш — измърка тя. — Искам те, искам те тук, веднага…

Без да сваля устни от нейните, той се изви колкото да промуши ръка между телата им, и вкара пръста си в окосмения триъгълник между краката й.

— Тук ли ме искаш? — попита дрезгаво той. — Точно тук ли?

— Ммммммм… — Тя повдигна единия си крак и го качи на кръста му, напипа копчетата на панталона му и започна да го разкопчава. Изведнъж отхвръкна назад, сякаш изхвърлена от мощна пружина, главата й се удари в едно дърво и тя падна. Видя как Франсоа тръшва някого на земята. На лунната светлина проблесна пистолет и тя чу вдигането на предпазителя.

Всичко стана за броени секунди и ако Люсиен не беше извикал, Франсоа щеше да го застреля.

— За бога! — изръмжа Франсоа. — Какво дебнеш по това време из гората? Можеше да те убия.

Белите зъби на Люсиен проблеснаха в мрака.

— Реших да те пробвам. Рефлексите ти все още са добри, mon frere.

— Явно, че са по-добри от твоите — отвърна сухо Франсоа, докато закриваше голотата на Клодин и й помагаше да се изправи. — Е, може би все пак ще ни обясниш какво правиш тук.

— Всъщност дойдох да видя Клодин. — Франсоа забеляза погледа, който брат му й хвърли, чу го да промърморва нещо от рода на charmante, притегли я в прегръдката си и я загърна с якето си. Клодин се засмя.

— Имам съобщение за Клодин — каза сериозно Люсиен. — Може ли да й го дам?

— Щом трябва. Но ако е свързано с излизането й след полицейския час, можеш да си спестиш труда.

— Знам, знам — ухили се Люсиен. — Съжалявам, ако съм ви прекъснал. Но ако мнението ми има някакво значение, смятам, че е вълчи студ, за да го правите al fresco, не съм ли прав?

— Гледай си работата — озъби му се Франсоа. — И не я задържай много. Ще чакам на моста.

— Жак е в Париж — каза тихо Люсиен, щом Франсоа се отдалечи. — Трябва да замина и аз за няколко дни. Но днес пристигна известие от англичаните, молят ни за помощ. Двама парашутисти ще доставят оръжие при следващото пълнолуние, но изглежда, трима от техните хора в областта вече са били арестувани и останалите са минали в нелегалност. Казах им, че ще ги посрещнем, но тъй като известно време няма да ме има, искам да започнеш организирането на приемането им сама. Смяташ ли, че ще можеш да се справиш?

Без да се поколебае и за миг, Клодин попита:

— Кога е следващото пълнолуние?

— След три седмици, броено от утре. Дотогава ние с Жак ще сме се върнали, така че включвай и нас.

— Още колко души ни трябват?

— Десет. Може би дванайсет.

— Хм — замисли се тя. — Старият Тома и Ив Фюбе са готови да ни помагат при всякакви обстоятелства. Също и Гюстав. Моник и аз. Ти и…

— Не чу ли какво каза Франсоа? — прекъсна я той.

— И Арман — продължи тя, сякаш изобщо не се беше обаждал. — Остави това на мен. Ще намеря още петима, не се тревожи.

— Но ти няма да участвуват.

— Люсиен! Ако…

— Не! Може да си готова да се справиш с гнева на Франсоа, но аз не съм.

— Още две неща — каза Клодин. — Първо, имаш ли картата с координатите?

— Ще ги намериш в голямата библия в църквата в петък сутринта — отвърна Люсиен.

— Второ — получи ли съобщението ми за пистолетите?

— Да. Прибрал съм ги в колибата. Кой ги иска?

— Някой в Ланже. Ще изпратя Соланж и Лилиан да ги занесат утре с колелото. Имаш ли още?

— Не. Но ще вземем от англичаните. Стига да донесат.

— Обади ми се, преди да се върнеш от Париж — каза тя, погали го по бузата и изтича да настигне Франсоа.

 

 

На другия ден следобед, докато Клодин се приготвяше да отиде в кръчмата, Магали й каза, че Франсоа иска незабавно да говори с нея.

— Каза, че знаете къде, madame — добави тя. — Беше в ужасно настроение… — Очите й се бяха разширили, устните й потрепваха от страх.

Когато пристигна в галоп при колибата на Тома, Франсоа вече я чакаше.

— Чия беше идеята да използувате майка ми като куриер? — започна вбесен той.

— Какво? — Тя не беше особено разтревожена, защото Соланж и Лилиан се бяха върнали без никакви проблеми от Ланже преди половин час. — Мислех, че знаеш!

— Разбира се, че не. Какво, по дяволите, те е прихванало? Тя е просто една стара дама. Както и Лилиан.

— Всеки от нас трябва да изпълнява дълга си — възрази тя. — И след като имат желание, не виждам причина да не го правят. Между другото, откъде разбра?

— Няма значение. Люсиен знае ли, че са включени?

— Разбира се, че знае.

Лицето на Франсоа потъмня като градоносен облак.

— Кажи му, че искам да го видя. Кажи му да бъде в замъка до една седмица.

— Няма.

— Клодин! — продума заплашително той.

— Не можеш да ме уплашиш — каза тя и добави: — Станал си прекалено предпазлив, Франсоа.

— Все някой трябва да е предпазлив. Имам чувството, че цялата ви група сте си изгубили ума. Знаеш ли колко членове на Съпротивата са арестувани в Турен през последния месец? Не знаеш. Над двайсет. И докато все още сме тук, най-добре е да ти кажа, че сред вас има предател. Нелегалният канал трябва да се затвори, Клодин, преди да ви арестуват всичките. Не ти ли е казвал някой, че по този канал не е преминал нито един пилот, нито един агент или избягал затворник през последните три седмици?

— Какво?

— Гестапо е залавяло всичките. Хващали са ги при Поатие.

— Но защо не ми каза по-рано?

— Току-що научих. Във веригата ви има прекъсната брънка.

— Знаеш ли къде?

— Не. Но могат лесно да ви изловят всичките. Затова ти казвам: майка ми трябва да спре да разнася съобщения, Лилиан също. Няма да спориш! — изрева той, когато Клодин понечи да отвори уста. — Закривайте канала и кажи на Люсиен, че искам да го видя.

Той мое с широка крачка надолу по брега. Клодин знаеше, че е по-добре да не тръгва след него, когато е в такова настроение.

Когато след една седмица Люсиен се върна от Париж и двамата братя най-после се срещнаха, имаше още един жесток скандал. Накрая Люсиен се предаде и каза на Соланж, че повече няма да може да изпълнява никакви поръчения. Соланж се съгласи кротко и след половин час съобщи на Клодин, че е на нейно разположение, както обикновено.

— Франсоа е прав за канала — каза й Люсиен през нощта, когато се срещнаха в гората зад замъка. — След като германците са успели да го разконспирират, трябва да го закрием. Проблемът е, че имаме един пилот в Нувил. Трябва да го преместим. Смятаме, че „слабото звено“ от веригата е точно след Нувил. Предлагам да го върнем за малко тук. Можем ли да го оставим в колибата?

— Не виждам защо не. За колко време?

— Няколко дни, не повече.

Но се оказа, че пилотът трябва да остане много повече. Докато пътувал с придружителя си към Лорвоар, двамата се натъкнали на германски патрул. Водачът се паникьосал и извадил пистолет. Пилотът също бил принуден да използува оръжие, застрелял единия от германците и в последвалата престрелка водачът бил убит. По някакво чудо пилотът успял да избяга, в гората се натъкнал на други нелегални и те съобщили на Люсиен. Пилотът бе ранен в крака и рамото и беше в безсъзнание.

Застрелването на германския офицер незабавно бе последвано от репресивни мерки. По стените бяха разлепени афиши, в които се казваше, че ако отговорните за случилото се не се предадат доброволно, двайсет от затворниците французи ще бъдат разстреляни. Никой не се съмняваше, че заплахата е истинска — всички помнеха какво се бе случило в Нант и Бордо.

Накрая Клодин се обърна за помощ към Франсоа. Както и предполагаше, той побесня още щом му спомена, че в колибата има пилот, а това, че Моник и Естел се грижат за него, го вбеси още повече. Независимо от всичко, два дни след като му бе казала, заплашителният тон на Гестапо почти изчезна. Франсоа отказа да й обясни как е постигнал това — не беше особено горд от факта, че е насочил вниманието на германците към група комунисти, за които знаеше, че планират саботаж на един влак, който щеше да мине през Тур някъде през следващата седмица. Беше казал на колегите си, че човекът, когото търсят, е сред тях.

Комунистите наистина проведоха акцията с влака и успяха да си осигурят стотици галони дизелово гориво, предназначено за Германия. Успехът им се дължеше на факта, че бяха атакували един ден преди очакванията на германците и то много по̀ на север.

Франсоа не ги беше предупреждавал. Беше убеден, че информаторът им е чистачката, която метеше пред кабинета му, когато каза на колегите си за плана им. Беше й благодарен за това, но успешният удар на групата го караше същевременно да потръпва от мрачни предчувствия. Щеше да се налага да отговаря на много въпроси при срещата си с фон Лайберман във Виши. Този инцидент щеше да бъде чудесен повод генералът да започне отново да размества фигурите в шаха, който играеше с живи хора.

Още на следващия ден му беше заповядано да се яви в хотел „Луи XV“ във Виши в сряда, следващата седмица, точно след сто и петдесет часа.

 

 

Халунке наблюдаваше рибарската колиба. Знаеше, че дьо Лорвоар и жена му скоро ще излязат. Беше вторник сутринта, денят преди срядата, в която Франсоа трябваше да се яви във Виши, и въпреки че Халунке бе успял да чуе много малко от разговора им, знаеше, че дьо Лорвоар е излъгал жена си. Беше й казал, че срещата му е фон Лайберман е в девет сутринта. Навярно имаше основателна причина за тази лъжа и Халунке бе убеден, че се досеща каква е тя, но това вече не го интересуваше. Интересуваше го само това, че фон Лайберман бе дал съгласието си за още един удар, докато дьо Лорвоар отсъствува — а дьо Лорвоар заминаваше на обяд.

Франсоа излезе. След няколко минути го последва и Клодин — дьо Лорвоар вече бе изчезнал в тунела, който водеше към централната изба на замъка. Колко безотговорно от негова страна да я оставя сама, помисли си Халунке. Но тя винаги носеше пистолет и сигурно знаеше как да го използува. Днес не беше с коня, което означаваше, че може да я проследи, докато се прибира през гората. През цялото време се движеше на безопасно разстояние, но тя непрекъснато се озърташе — което го изненада. Когато стигнаха поляната пред замъка, Халунке остана в гората, заобиколи поляната под прикритието на дърветата, изкачи се зад замъка и остана да чака там.

След половин час чу дьо Лорвоар да заминава с колата и не след дълго на моста се появи Клодин, огледа се и пое към колибата. Халунке отново тръгна след нея.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш? — попита Клодин.

— Естествено — отвърна Моник, която седеше до леглото на Джек Бингъм, пилота. — Приятно ми е да стоя тук до него. Почивам си.

— Сигурно — погледна я с известна ирония Клодин. — Все още е в безсъзнание.

— Но се съвзема — напомни й Моник. — И знаеш ли, той е американец.

— Американец? Но нали е пилот от Британската авиация?

— Това не му пречи да е американец, нали? — усмихна се Моник. — Намерих писмо от майка му в портмонето. Виж, има снимка на жена си и на трите си деца.

Клодин пое малката омачкана снимка и се загледа в засмените лица на семейството на Бингъм. След това внезапно потръпна и погледна нервно към прозореца. Не, нямаше нищо. Погледът й отново се спря върху лицето на Моник и сърцето й моментално се сви.

Преди известно време Франсоа беше говорил с Моник за чувствата й към Люсиен. Клодин не знаеше какво точно й е казал, но изглеждаше доволен от начина, по който бе преминал разговорът. Сега обаче, докато наблюдаваше с какво обожание Моник се взира в Джек, Клодин се страхуваше, че Франсоа въобще не е успял да стигне до същността на нещата.

— Моник — продума нежно тя.

Моник вдигна поглед. Широките й кехлибарени очи бяха толкова невинни, че на Клодин и костваше огромно усилие да продължи. — Моник — каза отново тя, като седна на края на леглото и хвана ръката й. — Той е женен, cherie.

— Знам — отвърна Моник и се усмихна.

— Когато се оправи, ще трябва да се върне при семейството си или на фронта.

— Да, и това го знам. — След това стисна ръцете на Клодин и каза: — Не се тревожи. Изпитвам само загриженост. — Тя се обърна и го погледна. — И може би благодарност.

— Благодарност?

Моник кимна.

— През цялото време ме слушаше, без да ме упреква. — Тя се засмя тихо. — Разказах му за Люсиен и за всички мъже, с които съм… Е, сега вече няма значение, това е минало. Но Франсоа ми помогна да разбера колко съм грешила, да осъзная колко безсмислено е било да търся така отчаяно любов, само за да се убедя, че не искам Люсиен по начина, по който си мислех, че съм го искала. Джек, разбира се, не чуваше какво му говоря, но понякога е полезно нещата да се изкажат на глас, не мислиш ли?

Клодин се усмихна, след това се наведе и целуна Моник по челото.

— Естел ще се върне скоро — каза тя, взе си якето и провери пистолета в джоба си. — Доктор Лебрюн каза, че ще се отбие по-късно. Покани го да вечеряме заедно, ако искаш.

— Ще има ли някой друг?

— Освен нас — само Бломберг.

Моник се засмя.

— Колко жалко, че Франсоа го няма. Толкова ми харесва как Бломберг се гърчи всеки път, щом заговорят за немската култура. Сигурна съм, че Франсоа го прави нарочно.

— Е, полковникът може да си почине довечера — усмихна се Клодин.

— Ако вечерята му в твое присъствие може да се нарече почивка — забеляза Моник. — Ти не си по-долу от Франсоа. И начинът, по който гледаш понякога, е достатъчен човек да изпита чувството, че току-що си го остъргала от подметката си.

Клодин отново се засмя, а Моник я наблюдаваше как си закопчава якето и нахлупва кожената си шапка.

— Случило ли се е нещо между теб и Бломберг, Клодин? — попита внимателно тя. — Нещо, за което не си ми казвала?

— Да — отвърна Клодин. — Но не ме питай какво и не споменавай нищо пред Франсоа.

— Щом не искаш, няма. Но Франсоа ми зададе същия въпрос още щом пристигна от Германия. Понякога се чудя, защо не е питал теб.

— Пита ме, но не му отговорих.

— Защо?

— Защото щеше да поеме нещата в свои ръце, а аз съм решила да се справя с Бломберг лично в мига, в който ми се удаде такава възможност.

— Коварна жена си ти, Клодин — засмя се Моник.

Клодин насочи показалеца си към нея, все едно че стреля, след това се усмихна и излезе.

Слънцето светеше ярко и тя присви очи. Пое дълбоко чистия есенен въздух, мушна ръка в джоба си, хвана здраво пистолета и пое между дърветата.

Беше минала само няколко крачки, когато чу нещо зад себе си. Извади със светкавично движение пистолета и се обърна. Беше Люсиен. Понечи да му извика да й прави компания, когато зад него се появи Естел.

Виж ти, срамежливата малка Естел флиртувала с Люсиен!

Опита се да се съсредоточи върху тази мисъл; трябваше й нещо, за което да мисли, за да избягва от време на време от ужасните предчувствия, които имаше за срещата на Франсоа във Виши, и да преодолее странното напрежение, което не я напускаше, откак бе тръгнала от колибата на Тома тази сутрин. Той се беше върнал — знаеше го. Усещаше погледа му върху себе си.

Ускори крачка. Можеше да се върне, да помоли Люсиен да я изпрати до замъка, но краката продължаваха да я носят все по-навътре в гората. Всичко беше притихнало, нямаше дори и най-слаб повей, който да раздвижи клонките над главата й.

Нещо се шмугна в храстите само на няколко крачки от нея. Тя насочи пистолета натам, подхлъзна се и падна. И стреля. Обхвана я ужас. Изправи се и се взря в храсталака. След това изведнъж усети, че някой стои зад нея. Обърна се и краката й омекнаха.

— Арман — едва успя да продума. — О, Арман!

— Някой друг ли очакваше? — попита той, като я хвана под мишницата и й помогна да се изправи, необезпокоен ни най-малко от факта, че едва не го беше застреляла.

— Той се е върнал — изхлипа тя. — Арман, той е тук. Знам го. Усещам го. — Погледна го в лицето и изведнъж очите й се разшириха. — Арман, защо ме гледаш така?

— Шшт! — Той сложи пръст на устните си и се обърна.

След това го чу и тя. Някой идваше тичешком през гората. И двамата извърнаха глави нататък и между дърветата се появи Люсиен.

— Какво има? — извика той. — Какво става? Чух изстрел… — Погледна пребледнялото лице на Клодин, след това пистолета, увиснал безпомощно в ръката й.

— Всичко е наред — каза Арман. — Няма ранени.

— Но какво се е случило, за бога?

— Халунке — прекъсна го Клодин. — Върнал се е.

Погледът на Люсиен се стрелна към Арман и Клодин също погледна към него. След това отново към Люсиен. И в този миг, докато се взираше в двете поразително красиви лица, светът около нея се завъртя. Пистолетът падна от ръката й и в главата й настана ужасна какофония. Запуши ушите си и разтърси глава. Двете лица сякаш се въртяха около нея, все по-бързо и по-бързо, издуваха се и се свиваха, кривяха се и се деформираха. И въпреки че беше минало толкова много време, гласът на старата циганка от панаира отново прозвуча ясно в ушите й.

Заотстъпва назад. Спъна се, изправи се, след това се обърна и побягна. Чуваше ги, че идват след нея, че я викат, но гласовете им не можеха да заглушат ужасните думи, които звучаха в главата й… „Той ще бъде като брат — беше казала старицата. — Или може би неговият брат.“