Сюзън Луис
Тъмни страсти (19)

Осемнадесета глава

В Париж не бе имало такива горещини от години. Нажежените каменни сгради потрепваха в маранята като миражи в пустинята, застоялите води на Сена гъмжаха от насекоми, а бистрата по улиците отдавна не помнеха толкова оживена търговия и толкова много любовници — при непрекъснатите разговори за война любовта сякаш бе станала още по-ненаситна. Магазините по Рю де Риволи реализираха нечувани продажби на новия бестселър „Mein Kampf“ и във въздуха витаеше някакво усещане за нереалност.

В деня преди Юлския бал Моник заведе Клодин да се запознае с Карол Калиновски. Полякът й направи добро впечатление. Чертите му бяха сурови, а маниерите му малко резки, но блясъкът в зелените му очи подсказваше, че не може да има съмнение в отношението му към Моник. Прекараха чудесно цели два часа, докато Карол им разказваше за родината си и ги обсипваше с комплименти. Клодин така добре се забавляваше, че почти забрави, че Карол и Моник не са се виждали от три седмици и че би било най-тактично да ги остави насаме.

Прибра се с такси и се чувствуваше много щастлива. Разбира се, Арман й липсваше ужасно, но бе толкова хубаво да е отново в Париж, далеч от невидимите очи, които непрестанно я наблюдаваха в Лорвоар. И нямаше търпение да се прибере да види дали вече не са донесли балната й рокля… Тя въздъхна отново, когато си представи надиплената материя от чер сатен. Моник и Соланж бяха умрели от смях по време на последната й проба, защото, когато се беше изправила да оправят подгъва, гърдите й бяха изскочили от деколтето.

— Няма значение — увери я Коко, — просто ще повдигнем банелите и ще стегнем в талията.

— Но дали ще мога да дишам?

— Съмнявам се. Но кое предпочиташ да запазим — добрия вид или живота?

— Мисля, че животът ми е по-ценен. Дори да не ми изиграе същия номер пред хората, тази рокля оставя много малко на въображението!

— Тогава ще вложим цялото си старание — засмя се Коко. — И може би преди да се върнеш в Лорвоар, ще ми окажеш честта да се снимаш с новата рокля. Много се гордея с този модел.

Когато се прибра, Луи спеше. Тя постоя над него няколко минути, загледана в лицето му, в разрошеното кичурче черна коса, дългите тъмни ресници и гладката кожа на розовите му бузки. Толкова много го обичаше, че чак я болеше.

— Измори се да играе с всички нови играчки, които му донесе госпожа графинята — каза Корин.

— Много го глези — отвърна нежно Клодин. — Всички го глезим. — Тя се обърна към бавачката. — Корин, ако нещо му се случи…

— Хайде, madame — успокои я Корин. — Нищо няма да му се случи. Нали вашият съпруг ви даде думата си.

От израза на Клодин беше ясно, че има нужда от още успокоение. Корин хвана ръката й.

— Защо не слезете в гостната? Графинята тъкмо ще пие чай с гостите, мисля, че и леля ви е дошла.

Лицето на Клодин моментално грейна.

— Леля Селин! Нямах представа, че е в Париж! — И като хвърли още един изпълнен с любов поглед към сина си, тя изтича надолу по стълбите.

 

 

На другата сутрин, докато стоеше пред огледалото в коридора и си оправяше шапката, преди да излезе на разходка с Корин и Луи, Клодин чу гласове в кабинета.

— … затова се боя, господин графе, че не бих могъл да ви кажа нищо повече.

Тя се намръщи. Познаваше този глас, но не можеше да си спомни чий е.

— Изпратили ли сте някого в Брест? — попита Луи.

— Разбира се, monsieur. Но вече минаха четиринайсет дни, откак Кралската флота го остави на брега, а нямаме никакви сведения.

— Опитахте ли с Елиз Паскал?

— Естествено. И тя е не по-малко объркана от нас.

— Това не е добре, Палол — каза Луи. — Излишно е да ти напомням колко опасна игра играе синът ми, а специално в случая категорично не одобрявам действията му. Искам да бъде намерен, и то жив!

— Разбира се, monsieur. Всички желаем това. Но причината за моето посещение днес е да ви подготвя за най-лошото.

Сърцето на Клодин замря.

— Значи смятате, че вече е мъртъв? — попита рязко Луи.

— Не. Изобщо не мислим това. Мислим за онова, от което винаги сме се страхували.

Настъпи дълга пауза. След това се чу гласът на Луи:

— Дали ви разбирам правилно, капитан Палол?

— Нямаме никакви потвърждения, monsieur, но се боя, че ще се окаже това, което подозирахме.

— Махайте се! — изрева Луи. — Махайте се и повече да не сте стъпили в къщата ми!

Клодин прелетя като стрела от коридора в гостната и се спотаи.

Какво ставаше? Не можеше да проумее нищо от чутото — нищо, освен това, че Франсоа е изчезнал — и някъде дълбоко в нея започна да се стяга кълбото на страха. Ако помолеше Луи да й обясни, това би означавало да признае, че е подслушвала. Но имаше ли значение това? Бяха говорили за нейния съпруг и тя имаше право да знае в какво го подозира капитан Палол.

Когато почука, Луи все още бе в кабинета си, но щом отвори вратата, от стълбището връхлетя Моник и се развика:

— Папа! Папа! Ти си най-щедрият човек на света! — И затанцува из стаята. — Знаеш ли какво ми е подарил, Клодин? Виж! — И тя показа на Клодин малка кожена кутийка. Вътре имаше огърлица от смарагди. — Нали ще ми стоят идеално на роклята довечера? О, папа, толкова си чудесен!

За най-голямо учудване на Клодин, в поведението на Луи нямаше нищо, което да подсказва, че е излязъл от кожата си само преди няколко минути; докато приемаше благодарностите на дъщеря си, цялото му лице сияеше от удоволствие.

— Изумителна е, Луи — каза Клодин. — Абсолютно.

— Чакай малко — прекъсна я той. — Не намери ли твоята? Наредих на Магали да я остави на тоалетната ти масичка.

Клодин поклати глава объркана.

— Тогава предлагам да се върнеш в стаята си и да провериш избора ми. Ако не е подходяща, трябва да я сменим преди да е започнал балът. А ти, Моник, защо не отидеш с нея? Трябва се обадя по телефона.

 

 

Останалата част от деня бе така запълнена с посрещането на все нови и нови гости, както и със собствената им подготовка за бала, че Клодин отиде да говори с Луи едва късно следобед. Когато обаче почука на вратата на кабинета, нямаше никакъв отговор, а когато натисна бравата, откри, че е заключено. Озадачена, тя се върна обратно по стъпалата и когато вече бе стигнала на площадката, чу вратата на кабинета да се отваря и видя Луи да отива до входната врата и да разговаря набързо с някакъв човек, когото тя не можа да види, след което отново затвори вратата и се върна в кабинета си.

Явно ставаше нещо странно и с настъпването на вечерта Клодин се чувствуваше все по-изнервена. Цялото й съзнание бе погълнато от факта, че Франсоа е изчезнал. Какво е направил или в какво го подозираше капитан Палол в момента нямаше никакво значение: тя просто искаше да знае къде е. В следващия миг й хрумна, че Корин сигурно знае.

— Да, наистина знам къде е — каза Корин. — Но той изрично ми нареди да не казвам на никого. Единствената причина, поради която ме уведоми, е, за да се свържа с него, ако усетя, че нещо застрашава Луи.

— Ами Франсоа? Той не е ли в опасност?

— В момента не, мадам — усмихна се Корин.

— Значи е бил?

— Мисля, че в известна степен — да.

Клодин присви очи.

— Корин! Искам да знам къде е!

— Madame, monsieur ми даде тези нареждания както заради своята собствена безопасност, така и заради вашата и би било непростимо от моя страна, ако действувам против волята му.

— Искам да зная, Корин!

Но точно тогава, за огромно облекчение на Корин, вратата се отвори и в стаята влезе Соланж с Луи.

На Клодин не й оставаше нищо друго, освен да признае поражението си. В края на краищата, след като Корин вярваше, че Франсоа е в безопасност, значи сигурно бе така. А и нямаше намерение да проваля хубавата вечер с тревоги за него. Нали го ненавиждаше.

 

 

В разгара на бала леля Селин я повика. Нещо ставало с Моник. Клодин се извини на поредния си кавалер и тръгна забързано след леля си.

Моник седеше сама, навела глава.

— Какво има? — извика Клодин. — Какво се е случило?

— Карол — отвърна Селин. — Не е пристигнал. Изпратих моя шофьор в апартамента му и той току-що се върна и каза, че нямало и следа от Карол. А вече минава полунощ.

Клодин седна до Моник и взе ръката й.

— Трябва да има някакво обяснение, cherie.

— И Селин непрекъснато това повтаря — изхлипа Моник. — Но какво обяснение може да има? Знае колко е важна тази вечер за мен. О, Клодин, не мислиш, че си е променил решението, нали?

— Не, разбира се, че не — увери я Клодин. — Той е влюбен в теб. Той…

— Но аз и за предишните мислех, че са влюбени в мен — изплака Моник. — О, господи, не мога да повярвам, че ми се случва пак. Защо трябва да става все с мен? Не мога да го имам, той никога няма да е мой, затова така упорито се опитвам да се влюбя в други мъже. И си мислех, че Карол е човекът… Мислех, че този път…

— Моник, за какво говориш? — прекъсна я Клодин. — Кой не може никога да бъде твой?

Моник бързо тръсна глава.

— Никой… Нищо… О, Клодин, с какво съм заслужила всичко това?

Клодин погледна към леля си за помощ, но Селин само сви рамене.

— Добре — каза решително Клодин. — Кажи ми кои са приятелите на Карол, Моник — и ще отида да ги питам дали не знаят нещо.

Моник познаваше само трима приятели на Карол, но Клодин не се ограничи само с тях, а започна да разпитва наред. Никой не знаеше къде е. Тя спря да поговори с Рино — френския финансов министър — и тъкмо се обръщаше да продължи издирването, когато почувствува неловкото усещане, че някой я наблюдава. Побиха я тръпки: човекът от Лорвоарската гора сигурно я беше проследил до Париж… Но когато тялото й започна да потръпва по ужасяващия начин, както често правеше под един поглед, който не би могла да сбърка, тя се обърна и естествено видя Франсоа.

До този миг просто не беше съзнавала колко се страхува за него, нито пък колко ужасно й бе липсвал. Сега единственото, което искаше, беше да се затича към него, да го чуе как й казва, че е добре. Но си спомни къде се намира и не можа да се помръдне.

Той си проправи път към нея, а тя го наблюдаваше как я приближава и сякаш витаеше някъде извън тялото си, усещайки дълбоките му черни очи приковани в нейните, без да съзнава какво точно шепнат устните й.

— Какъв късметлия съм да си взема такава красива жена — каза той, когато стигна до нея и поднесе ръката й към устните си. — Това ли са диамантите, които баща ми ти подари днес? — Той опипа гривната на китката й. — Винаги е имал забележителен вкус към хубавото.

В думите му имаше подчертан подтекст и Клодин бе сигурна, че го е разбрала правилно, но каза:

— Кога пристигна?

— Днес следобед. Трябваше да свърша малко работа и…

— Каква работа?

— Работа.

— Не се отнасяй с мен като с глупачка, Франсоа! — отвърна рязко тя. — Искам да знам какво става. Имам право да знам. Ако изложиш сина ми на още някоя опасност.

— Нашият син — напомни й с усмивка той.

За миг очите й бяха приковани към неговите и тя усети как устните й се разтварят, сякаш готови за целувка, но в следващия момент отмести рязко ръката му и каза:

— Ако го изложиш на някаква опасност, Франсоа…

— Няма.

— Къде беше толкова време? Всички те търсиха…

— О, значи си подслушвала разговора в кабинета на баща ми днес. Той предполагаше, че си способна на това.

— Ще имаш ли нещо против да ми обясниш…

— Няма да обяснявам нищо, още повече сред такава тълпа. А сега, изпитвам огромно желание да танцувам с моята съпруга. — И като я хвана през кръста, той я поведе към градината.

Клодин не можеше да повярва какво става с нея. С едната си ръка той я бе прегърнал през талията, а пръстите на другата се бяха вплели в нейните. Тялото й омекна.

— Изглежда, с мен не можеш да танцуваш така добре, както с останалите — забеляза той. — Но това не ме изненадва. Как е положението в Лорвоар?

— Честно казано, не съм сигурна — отвърна тя, като се опитваше да излезе от транса, в който бе изпаднала. — Продължавам да имам чувството, че ме наблюдават — но Арман, изглежда, изобщо не забелязва. Смята, че който и да е бил, вече си е заминал. Махнал ли се е? — попита тя, тъй като Франсоа не каза нищо.

— Не знам, cherie.

Тя се сепна от нежното обръщение и всичко, което се канеше да му каже, изхвръкна от главата й.

— Срещала ли си някои непознати в Лорвоар? — попита той.

— Не. — Но се замисли за миг и добави: — Всъщност има един. Клод Вилие. Организираше някакви състезания.

Франсоа кимна замислено, след това я притегли по-близо и каза:

— Трябва да го проверя. Не мога да позволя да се случи нещо на прекрасната ми жена, нали? — Белите му зъби блеснаха в усмивка. — Арман грижи ли се добре за теб?

— Да — едва продума тя. Усещаше се все по-безпомощна в прегръдката му. Примигна и се опита да се върне в действителността. Това, което изпитваше, не би могло да бъде желание, не и сега, след всички тези месеци, след като бе вложила толкова сили да го победи и след като Арман й бе показал какво означава да бъдеш наистина обичана. И въпреки това движението на краката му до нейните ускори пулса й и дъхът в гърдите й спираше. Тя го погледна и сърцето й трепна при вида грубото му обезобразено лице, което тази вечер изглеждаше странно озарено.

Той я гледаше с иронично вдигнати вежди.

— Ако продължаваш да ме гледаш по този начин, та cherie, ще се почувствувам длъжен да предприема нещо по въпроса.

Внезапно сякаш всичката й кръв се събра в слабините и тя усети как се вкопчва в него.

— Всъщност — продължи той — наистина бих могъл да дойда в леглото ти довечера. Но не съм сигурен дали съм склонен да се любя с жена, която мърсува като селянка със собствения ми лозар.

Тя се опита да се измъкне, но Франсоа я сграбчи за ръката и се изсмя.

— Арман знае ли, че изпитваш такава страст към съпруга си?

— Трябва да си душевноболен, за да си помислиш подобно нещо! — процеди тя през зъби. — Презирам те и се отвращавам от теб, и не ме интересува кой знае това!

— Очевидно — забеляза той и се огледа да види кой е чул, но когато Клодин отново се дръпна и се опита да се измъкне, я дръпна към себе си. — Още не съм свършил.

— Пусни ме! — изсъска тя. — Пусни ме или ще викам!

— Викай, щом искаш всички да видят как ще те ударя през лицето.

Тя само преглътна.

— Къде е Моник? — попита след малко той.

— Вътре.

— Искам да отидеш и да й кажеш, че Калиновски няма да дойде.

— Откъде знаеш? Къде е той?

— Няма да има никакъв годеж — продължи Франсоа спокойно. — Калиновски е в Полша и нямам никакво основание да смятам, че ще стъпи втори път във Франция.

— Какво? Защо?

— Защото се погрижих да не стъпи — отвърна той. — Поднеси новината внимателно. Сигурен съм, че Моник си мисли, че е влюбена в него.

— Какво си направил? — процеди тя. — Защо се бъркаш, след като той иска ръката й?

— Не е имал право. Той си има жена.

— О, не! — изстена Клодин. — Защо тогава е молил Моник да се омъжи за него?

— Дали я е молил?

— Е, всъщност… — Думите заглъхнаха на устните й, когато си спомни за Фреди.

— Точно така — каза Франсоа. — Боя се, че Моник просто вижда във всички подобни ситуации неща, които изобщо не съществуват. Но това не го извинява, задето я е оставил да вярва, че е свободен. Известен е с многобройните си похождения, а сестра ми, за съжаление, е твърде лесна плячка.

В този момент танцът свърши и Франсоа я поведе към градината. Докато минаваха през тълпата, Клодин не можеше да не забележи как всички извъртаха глави към тях — рядко можеха да се видят Франсоа и Клодин дьо Лорвоар заедно на обществено място. Дори след ужасното му държане тя усещаше странна тръпка от интереса, който предизвикваха двамата, но когато почувствува, че тялото й отново заплашва да я предаде, издърпа рязко ръката си от неговата.

— Няма да ти е лесно, Клодин — каза той, когато останаха насаме. — Знам, че Моник ще го изживее много тежко, но мисля, че от твоите уста ще прозвучи много по-деликатно, отколкото от моите, и затова те моля ти да й кажеш.

— Тази загриженост към сестра ти ти прави чест — отвърна натъртено тя. — Дали ще проявиш същото внимание и към любовницата си, когато я питаш защо е трябвало да запознава Моник с Калиновски?

— Любовницата ми не е толкова виновна, колкото си мислиш — отвърна най-спокойно той. — Срещнали са се случайно в апартамента й. Елиз е направила всичко възможно да предупреди Моник и да я спре, но не е успяла.

Знаеше, че коментарите му — и защитата на любовницата му — вбесяват Клодин. Забеляза как гърдите й се повдигат от гняв, как очите й проблясват в мрака, видя влагата по нежните й чувствени устни. Сложи ръка на рамото й и започна да я гали.

Тя се дръпна рязко и попита подигравателно:

— За Елиз ли мислиш, докато ме докосваш, Франсоа?

— Touche — засмя се той. — Мислех си, че може би все пак ще дойда тази вечер в леглото ти, ако не за друго, поне да ти припомня колко съм отвратителен.

— Нямам нужда от напомняне! — сви устни тя, обърна се и тръгна към залата.

Безстрастните черни очи на Франсоа наблюдаваха как Елиз забавлява Макс Хелбер. Както винаги, когато занимаваше гостите си, нямаше почти никакви неприятности и той с удоволствие наблюдаваше как германските блюда пристигат едно след друго. Помисли си, че се справя отлично като за първа среща с Хелбер.

Погледна си часовника, след това остави чашата си на масата и стана. Беше време Елиз да изчезне, тъй като той имаше да обсъжда поверителни неща с германеца. Франсоа знаеше колко ще й бъде приятно да я видят с човека, за когото се говореше, че скоро ще стане министър-председател на Франция, и затова бе уредил да присъствува на тържеството, което Пол Рино даваше в операта. Любовницата на Рино също щеше да бъде там и като знаеше колко ненавижда Елиз мадам дьо Порте, Франсоа почти съжаляваше, че няма да присъствува, за да наблюдава фойерверките.

Елиз все още слушаше възхитена възгледите на Хелбер за френската литература, когато Франсоа се приближи до камината и позвъни на прислугата.

— Пригответе пелерината на madame — каза той на момичето, когато то се появи.

Елиз моментално вдигна поглед и Франсоа забеляза раздразнението й, задето я изолира така безцеремонно, но без да й обръща внимание, той наля коняк за Хелбер и за себе си.

— Франсоа, може ли за малко — продума през зъби тя.

— Разбира се, cherie, стига да не отнеме много време.

— Няма да отнеме — натърти тя и го последва в спалнята.

— Е? — обърна се той към нея, щом затвори вратата.

— Искам да знам дали ще бъдеш тук, когато се върна.

— Не.

— Защо?

— Не съм длъжен да ти обяснявам.

Болката от думите му ясно се изписа в погледа й, но тонът й бе по-скоро умолителен, отколкото сърдит.

— Не си се любил с мен, откакто се върна от Лорвоар, Франсоа — повече от три месеца. Какво се е случило? Направила ли съм нещо?

— Елиз — прекъсна я спокойно той, — може би няма нужда да ти напомням, че се опита да убиеш сина ми.

— Но аз си мислех, че това е вече забравено! Когато бяхме в Германия…

— Наистина ли си толкова глупава да си помислиш, че мога да забравя подобно нещо?

— Не, разбира се, че не. Но…

— Но какво, Елиз?

Отдавна познаваше студенината му, но напоследък тя бе започнала да я плаши.

— Вече никога не бих се опитала да му причиня нещо, Франсоа! — извика тя. — Кълна ти се. Кълна се в гроба на майка си!

От тези думи му стана забавно.

— Наистина ли, Елиз? Кажи ми тогава — кой ги наблюдава непрекъснато — него и жена ми?

— И преди си ме питал, но отговорът е все същият. Не знам, Франсоа. Честна дума — не знам.

— Не е ли човекът, който те изнасили?

При тази открита бруталност тя онемя. В следващия миг той я хвана за косата и приближи лицето й до своето.

— Не си прави труда да лъжеш, Елиз — каза той. — Кажи ми само за кого работи той?

— Не знам! Не знам дори кой е… Просто дойде тук и…

Той се усмихна мрачно на колебанието й.

— Има ли някакво връзка с фон Лайберман?

Той знае за връзката й с фон Лайберман! Елиз се сви и той стисна косата й още по-здраво.

— Знам всичко за връзките ти с Абвера, Елиз, така че просто отговаряй на въпросите ми.

— Да! — извика тя. — Да, свързан е с него!

Той я пусна.

— Благодаря. Това беше всичко, което исках да знам. Обаче успя да потвърдиш нещо, в което отдавна те подозирах.

— Какво? — попита ужасено тя.

— Че не си способна да си държиш устата затворена, когато се стигне до нещо, което нашият приятел фон Лайберман нарича насилие.

Тя се извърна — прекалено объркана, за да мисли докъде би могло да доведе всичко това. Очакваше, че Франсоа ще излезе, но той застана зад нея и като я хвана за раменете, я обърна с лице към себе си.

— Така че вече разбираш, ma cherie, защо не ти казвах нищо през последните няколко месеца. Когато човек не знае нещо, не може да го каже. — Тя си пое рязко въздух, когато ръката му се плъзна под роклята й. — Сега единственото, което се иска от теб, Елиз, е да решиш на мен ли ще бъдеш вярна, или на нацистите.

— На теб, Франсоа! Винаги съм ти била вярна.

— И когато отида при тях, съвестта ти ще е чиста? И ще дойдеш с мен?

— Да! Казвала съм ти го и преди…

Тя изстена, когато пръстите му започнаха да си играят със зърното й. Искаше го толкова отчаяно, че не беше в състояние да мисли за нищо друго.

— Искаш ли да се любиш, Елиз? — промърмори той в ухото й.

— Да, о, да — стенеше тя и се виеше в ръцете му.

Франсоа я погледна и когато видя нечовешката страст в очите й, устните му се изкривиха в грозна усмивка.

— В такъв случай, като професионална курва, ще трябва да се погрижиш да си намериш някой, който да те задоволи — каза той, пусна я, обърна се и излезе.

 

 

— Разполагам с пълната информация, от която се нуждаете — каза Франсоа на Макс Хелбер само няколко секунди след като Елиз бе излязла.

— Сами ли сме? — попита Хелбер.

— Да, дори прислужницата си тръгна — отвърна Франсоа.

— Тогава да започваме.

Франсоа отпи от коняка си и се отпусна в креслото. Фиксира германеца известно време, като се опитваше да свикне с отвращението, което изпитваше към него. Никога не бе проумявал как е възможно един мъж да привлича друг мъж и никога не би повярвал, че самият той ще стане обект на подобни перверзни фантазии. Но това бе начинът, по който Хелбер предлагаше безценните си мръвки поверителна информация, и Франсоа нямаше друг избор, освен да го приеме.

Когато най-сетне заговори, гласът му беше дълбок, с наситен и двусмислен тон, който гарантираше, че Хелбер ще започне да шава неспокойно в стола си.

— Имам на разположение — започна Франсоа — серия карти, указващи всички заводи във Великобритания, свързани с производството на муниции.

— А на Франция? — попита Хелбер, като разтвори крака.

— Още не.

— Но ще имаш възможност да ги осигуриш?

— Мисля, че да.

— Добре. — Хелбер се замисли за миг. — А сега, може би ще ме уведомиш къде се губи последните няколко седмици.

— Разбира се. Но преди да го направя, искам една информация от теб.

В погледа на Хелбер блеснаха похотливи пламъчета, както ставаше винаги, когато дойдеше неговият ред да предаде информация.

— Толкова скоро? — каза той и облиза устни с розовия си език. — В такъв случай съм на твое разположение. Какво те интересува?

Франсоа наблюдаваше как това омразно същество оставя чашата си на масата и започва да си разкопчава панталоните.

— Интересува ме кого е наел фон Лайберман, за да наблюдава семейството ми.

Хелбер не показа никаква изненада. Сочните му устни се разтвориха в усмивка и момичешките му пръсти извадиха пениса от панталоните.

— Има ли значение кой е?

— Да.

— Но защо? Разбираш, че е в наш интерес да знаем къде се намираш по всяко време. Безопасността ти е от изключително значение за Генерала.

Франсоа не обърна внимание на думите му, а каза спокойно:

— Искам да знам името на човека, който души около Лорвоар.

— Не мога да разбера защо е толкова важно за теб. Човекът е там просто за да сме сигурни, че не обслужваш нечии други интереси, освен тези на Райха.

— Имате ли някакво основание да се съмнявате в това?

— Много, приятелю — засмя се Хелбер, едва сдържайки нетърпението си да започне да се гали по члена. — Ти защитаваш собствените си интереси — ние го знаем и го приемаме. Но наближава война, идва време, когато всеки трябва да декларира своята вярност само към една от страните.

Франсоа стисна зъби и присви очи.

— Този човек преследва лично отмъщение, свързано с мен, нали?

Хелбер не можа да скрие изненадата си.

— Кое те кара да мислиш така?

— Защото това е вашият начин да държите хората си. По-лесно се манипулират, когато имат лични мотиви.

При заплашителните нотки в гласа на Доставчика Хелбер не издържа, хвана изправения си член и изстена от удоволствие.

— И как става това?

— Просто им предлагате да им съдействувате да си отмъстят, като искате от тях само някаква информация. После, след като сте ги вербували, ги заплашвате, че ще разкриете самоличността им пред жертвата, ако не изпълняват точно инструкциите ви. Стар номер, Хелбер, но не е лош. Кой е той?

— Не мога да ти кажа, приятелю.

Франсоа наведе поглед към ръцете на Хелбер и го задържа там известно време, преди да го върне върху мекото женствено лице.

— Тогава кажи ми представлява ли някаква заплаха за семейството ми?

Хелбер вече се задъхваше.

— Мисля, че да. Да — отвърна той. Мисълта му вече не беше тук.

Като насочи отново поглед към болезнено навирения член на Хелбер, Франсоа каза:

— Защо не дойдеш да седнеш при мен на дивана, Макс?

И за миг си помисли с погнуса, че Хелбер ще свърши още в стола, но той успя да се сдържи и се премести на дивана до Франсоа.

— Разбираш какво ти предлагам за тази информация, Макс.

Хелбер кимна, но в момента, усещайки силното мъжествено тяло на Франсоа до себе си, нямаше сили да проговори.

— Кажи ми каквото ме интересува, Макс — придумваше го Франсоа.

Но Хелбер все още не можеше да говори, защото ръката на Франсоа чакаше на сантиметри да хване пениса му.

— Германец ли е? — попита Франсоа.

Хелбер поклати отрицателно глава.

— Французин?

Хелбер кимна.

— Името му, Макс — каза Франсоа, като се бореше с погнусата, която се надигаше в стомаха му, когато докосна изопнатия член.

Хелбер изскимтя.

— Името му — насърчаваше го Франсоа и започна да движи ръката си нагоре-надолу.

Устните на Хелбер трепереха, в гърлото му клокочеха животински звуци. Ръката на Франсоа се плъзна по тестисите му и от устата на Хелбер започнаха да излизат слюнки.

— Името! — изрева Франсоа и стисна. Хелбер изпищя, а той отскочи настрани, тъй като бялата гъста течност се пръсна по ръката му. Господи, би трябвало да знае, че с такова влечуго като Хелбер това няма да помогне. Той си беше типичен мазохист.

Отиде в банята и подложи ръце под силната струя. Докато се върне, Хелбер се беше успокоил и си доливаше коняк. Франсоа никога не бе преставал да се чуди на липсата на всякакъв срам у Хелбер. Но сега германецът му се виждаше по-непоносим от всякога.

— Е — каза бодро Хелбер, — щеше да ми казваш къде си бил през последните няколко седмици.

Тежкият поглед на Франсоа се задържа няколко секунди върху него, след което той прекоси стаята и седна на ръба на масата. Претегляше в ума си малкото информация, която му беше отпуснал Хелбер. Знаеше само, че човекът, който наблюдаваше него и семейството му, е французин и че мотивите му са лични. Това не стесняваше кой знае колко кръга на вероятностите, но той щеше да се обърне към Ерих фон Папен и да види какво ще излезе. Щеше да започне с Велие, човека, за когото бе споменала Клодин. Междувременно знаеше много добре какво се иска от него, та фон Лайберман да продължи да сдържа човека си.

— Бях в Москва — отговори той.

Хелбер моментално наостри уши, но се опита да не покаже интереса си.

— Както ви е известно, Англия и Франция са започнали преговори с Кремъл с оглед да запазят влиянието си в Полша. Маршал Ворошилов — съветският представител на преговорите — ги е уведомил, че неговото правителство има готов план за обединяване.

— Подробностите?

— Разполагат със сто и двайсет пехотни дивизии, готови за бойни действия, и с шейсет кавалерийски дивизии; пет хиляди тежки и средно тежки оръдия и приблизително десет хиляди бронирани машини и танкове.

Хелбер кимна.

— Впечатляващо. Как реагираха поляците?

Франсоа вдигна вежди. Хелбер може да беше отвратителен, но не беше глупав.

— Правителството е отказало да разреши на Червената армия да влезе в Полша при каквито и да било обстоятелства. Ако цитираме маршал Смигли-Риц: „С германците рискуваме да изгубим свободата си, но с руснаците ще изгубим душите си“.

— Проницателен човек е този маршал Смигли-Риц — забеляза Хелбер. — И какъв шанс, според теб, имат съюзниците да променят решението на полското правителство?

— Според мен — много малък или никакъв. Въпреки това преговорите продължават.

Хелбер стана и си наля още един коняк.

— Вярвам, че имаш пълен рапорт за всичко, което си открил както в Англия, така и в Русия. И можеш да ми предадеш картите, за които спомена.

Франсоа кимна.

— Ще ти бъдат предадени, когато минаваш границата на връщане за Германия. Утре ще ти се обадят по телефона и ще те уведомят къде точно ще ги получиш.

— Добре, добре. — Хелбер изглеждаше щастлив. — Генерал фон Лайберман ще ти бъде много признателен, приятелю. А сега, има ли някаква друга информация, която искаш от мен? Безплатна — добави той с лукава усмивка, като хвана тревожния поглед на Франсоа.

— Едва ли си дошъл с празни ръце — отвърна Франсоа, — така че ще приема каквото ми носиш — каквато и да е цената.

Хелбер отвори куфарчето си и извади документите, които Брюнинг и Грундхаузен му бяха изпратили предната седмица по куриер.

Франсоа ги взе, остави ги на масата и каза:

— Още нещо, преди да си тръгнеш, Хелбер. Сега, след като съм се обрекъл на нацистката кауза, очаквам фон Лайберман да контролира този французин.

— О, разбира се, приятелю, не се притеснявай за това. Докато проявяваш лоялност към нас, семейството ти ще е в безопасност. Между другото, много ми е любопитно как се чувствува един предател на своята страна?

— Струва ми се, по същия начин, както когато те бях стиснал за топките.

Скоро след това Хелбер си тръгна, без да е съвсем сигурен какво точно се крие зад отговора на Франсоа. Но тъпата болка в слабините му напомняше не само че пръстите на Доставчика най-после, за пръв път, са били там; тя също укрепваше твърдата му увереност, че ще види пълната капитулация на „изгората си“ в близките дни. Както се развиваха нещата, нямаше да има нужда да чака много дълго.

 

 

Двадесет минути по-късно, когато Франсоа излезе от апартамента, Халунке се прилепи към волана на колата си и проследи с поглед как тъмната фигура на обекта на неговото отмъщение влиза в черния си ситроен и изчезва в нощта. Когато се скри от погледа му, пръстите на Халунке се впиха в инструмента, който щеше да използува, за да се справи с ключалката на Паскал. Тя беше малка компенсация за търпението му, след като жената на дьо Лорвоар беше все още прекалено ценна, за да си изпълни плана. Засега щеше да се задоволи само с това, което му позволеше фон Лайберман, и довечера красавицата щеше да плати за всичко, което, се беше трупало в него през последните няколко месеца.