Сюзън Луис
Тъмни страсти (8)

Седма глава

Пътуването до Поатие беше дълго и мълчаливо. Франсоа не откъсваше поглед от пътя. След около час Клодин облегна глава на седалката и затвори очи. Никога не би могла да предположи, че ще може да заспи в такъв момент, но задряма за малко и когато се събуди, видя, че са навлезли в някакъв град.

Спряха пред една стара къща и един човек веднага излезе отвътре. Явно беше, че Франсоа му е добре познат.

— Мосю дьо Лорвоар — каза той, като се ръкува с Франсоа. — А това е очарователната ви съпруга? Щастлив съм да се запознаем, madame. Казвам се Бертран Рафол и съм на вашите услуги.

Клодин се сепна от думата madame, след това се усмихна, погледна Франсоа и си помисли дали е поне наполовина толкова неспокоен, колкото нея. Той палеше цигара, но не показваше никакви признаци на нервност и тя бе убедена, че нямаше и да покаже.

Влязоха. Взряна в огъня в камината и в ниските тавани с гредоред, Клодин все пак чу как Бертран прошепна тихо на Франсоа:

— Това съобщение пристигна за вас преди около половин час, monsieur.

— Благодаря. — Франсоа взе сгънатата хартийка и я сложи във вътрешния си джоб, след това извади писалка да се подпише в книгата за регистрация.

Клодин не успя да издържи на изкушението и се приближи да види какво ще напише. Francois et Claudine de Rassey de Lorvoire. Когато видя имената им написани едно до друго, тя усети как главата й странно олеква.

Бертран ги поведе към широкото, покрито с килими стълбище.

— Както пожелахте, мосю, приготвил съм ви Апартамента на победата.

— Апартамента на победата? — повтори Клодин. Стори й се доста непочтен избор на име за първата брачна нощ.

— Това са стаите — обясни Бертран, — където според легендата Черният принц на Англия е празнувал победата си след битката при Поатие през 1356 година. Лично аз не вярвам къщата да е чак толкова стара, но самата мисъл е вълнуваща, не мислите ли?

Клодин се въздържа от коментар. Докато се изкачваше по стълбите, не можеше да се отърси от мисълта кога и с кого Франсоа е отсядал в този хотел.

На първата площадка Бертран тръгна пред тях по коридора към малка черна врата. И Франсоа и Клодин трябваше да се наведат, за да могат да влязат в семпло обзаведената гостна: ниски дъбови греди, огромна камина и никакви прозорци.

— Ако ви е студено, madame — каза Бертран, — ще кажа Жак да ви запали камината.

— Няма да е необходимо, благодаря — отвърна Франсоа и се отмести, та момчето да внесе багажа им.

Бертран погледна Клодин, след това отвори една врата в другия край на стаята.

— Оттук се влиза в спалнята, madame, а банята е отдясно. Има много гореща вода.

— Благодаря — усмихна се тя. Стаята беше определено спартанска, почти запълнена от високата широка спалня с избеляла гобленова покривка.

— Е, тогава да ви пожелая приятна нощ, monsieur et madame — каза Бертран. — Ако се нуждаете от нещо, само натиснете копчето до леглото.

Когато той излезе, Клодин почна да разкопчава гривната си, за да си свали ръкавиците. Пръстите й трепереха. Франсоа се приближи към нея, хвана ръката й и спокойно я разкопча.

— Благодаря — каза тя с полувъздишка, свали си ръкавиците, след това посегна да отбоде шапката си и попита:

— Няма ли да си прочетеш съобщението?

— Не.

— Не ти ли е интересно от кого е?

— Знам от кого е.

Явно нямаше никакво намерение да й обяснява и Клодин реши да не се унижава с въпроси.

— Предполагам, че сигурно ще искаш да използуваш банята — каза той.

Тя кимна и сведе поглед. По кожата й преминаха горещи странни тръпки.

— В такъв случай — продължи той — ще сляза да се обадя по телефона. Може би като се върна, ще бъдеш готова.

Това бе по-скоро инструкция, отколкото въпрос, и когато Франсоа се обърна да излиза, тя каза натъртено:

— Ще направя всичко възможно.

— Надявам се — отвърна небрежно той и затвори вратата след себе си.

С разтреперани колкото от отвращение, толкова и от вълнение крака, Клодин влезе в банята. След мизерните мрачни стаи, които бе гледала досега, белите мраморни плочки и ярко осветените огледала я изненадаха. Придърпа един стол до огледалото и като се загледа няколко минути в отражението си, започна да се разкопчава.

След двайсет минути, с пищно разпусната коса, падаща на вълни по раменете й, и с прилепналата по тялото бледорозова нощница, тя хвърли за последен път поглед към огледалото, пое дълбоко дъх и отключи вратата.

Мислеше си, че Франсоа може би се е върнал, без да го чуе, но спалнята и гостната бяха празни. Застана до леглото, но откри, че не може да си наложи да отметне завивките. Постоя така и тръгна към прозореца. Загледа се в тъмните стъкла. После внезапно вдигна решително рамене, върна се до леглото и се мушна в хладните памучни чаршафи.

Докато лежеше мълчаливо, се върна мислено към сутринта — от която й се струваше, че я отделя цяла вечност — когато желанието й към Франсоа бе достигнало такава сила, че й се искаше да изпищи. Струваше й се невероятно, че е могла да изпитва подобно нещо, след като сега просто се ужасяваше от него. Замисли се отново с кого ли е идвал тук преди, дали се е любил с някоя друга жена в това легло и мисълта събуди в нея ужасен гняв. Изведнъж се почувствува изхабена и безкрайно наивна. След това й хрумна, че сега той сигурно говори по телефона точно с тази жена, и въпреки че здравият разум й подсказваше, че даже и Франсоа не би направил подобно нещо през първата си брачна нощ, тя не можеше да потисне ревността, която стегна всичките й вътрешности.

Беше минало повече от час, когато чу вратата да се отваря. Цялата се стегна. Гневът й беше изчезнал и на негово място бе дошла паниката. След това шумовете стихнаха и тя не чуваше нищо. Заточиха се безкрайно дълги минути и тя беше на границата да преглътне гордостта си и да излезе да го потърси, когато вратата на спалнята се отвори.

Втренчи се в него с широко отворени ужасени очи. Чувствуваше се почти като дете. Но тялото й съвсем не реагираше като детско, защото под мрачния му тъмен поглед в слабините й нахлу непреодолима и сладостна болка, от която тя започна да отмалява и зърната й се издуха до пръсване.

Той я наблюдава известно време, спрял поглед върху нежната кожа на врата й, върху изящните ръце, отпуснати върху завивките, и пищната коса, разпиляна върху възглавницата. След това свитите му устни леко се отпуснаха в единия край и като разхлаби вратовръзката си, той затвори вратата.

Тя знаеше, че трябва да го попита защо се е забавил толкова, да пожелае да разбере кой му е изпратил бележка в първата нощ от медения им месец, но когато той тръгна към леглото, усети, че парализата, сковала тялото й, е блокирала и езика й.

Докато сядаше, Франсоа си свали сакото и тя отмести поглед, когато започна да си разкопчава и ризата. Но когато леглото се размърда и тя усети, че той се пресяга към лампата, отново погледна към него. Последното нещо, което видя преди стаята да потъне в мрак, беше зловещият му профил: извитият му нос, презрително свитите му устни и черната коса, спускаща се на къдрици по врата му.

Чуваше как съблича останалите си дрехи, след това леглото хлътна под тежестта на тялото му. Лежаха мълчаливо един миг, един до друг в мрака, на толкова малко разстояние, че тя усещаше топлината на ръката му до своята. Нямаше представа какво очаква той от нея, затова затвори очи и в отчаян опит да се успокои започна да брои ударите на сърцето си. Част от нея копнееше да усети как ръката му се протяга и я прегръща, да го чуе да казва, че всичко ще бъде наред, но другата половина се дърпаше ужасена от него. Чувствата й бяха ужасно объркани и изведнъж в очите й бликнаха сълзи.

Никой от двамата не проговаряше, но тя усети дъха му върху лицето си, когато ръцете му потърсиха подгъва на нощницата й. Чудеше се дали трябва да обвие ръце около врата му, но в същия миг той вдигна нощницата й над кръста и отметна завивките, оставяйки я съвсем разголена на лунната светлина.

Тя стисна с всичка сила очи и се опита да преодолее спонтанното желание да се покрие с ръце. Пръстите му се плъзнаха по краката й и тя се изопна още повече, когато той започна да ги разтваря.

„Не, не по този начин! — чуваше да крещи някакъв глас в нея. — Моля те, не по този начин!“

Усети го как се премества отгоре й, докато разтваряше още по-широко краката й, след това се облегна на лакът, хвана пениса си и го прокара по влажната плът, водеща в утробата й. След това раменете му притиснаха нейните и той опря ръце от двете й страни.

— Доколкото разбирам, си девствена — каза най-после Франсоа с подчертано безразличие. — Така че може да те заболи.

Внезапно, с един мощен пристъп, гневът отново нахлу в цялото й същество и преди той да успее да й попречи, тя се откопчи от хватката му.

— Как смееш да се отнасяш с мен така! — изсъска тя, извивайки се под него. — Как смееш!

Но когато започна да се измъква от леглото, той я сграбчи, тръшна я отново върху възглавниците и изръмжа:

— Имаш да изпълниш едно задължение, Клодин.

— Престани! — изкрещя тя, когато ръцете му започнаха отново да разтварят бедрата й. — Спри! Не можеш да ме накараш…

— О, мога — отвърна той. — Сега си моя съпруга, помниш ли? — И като сграбчи китките й в едната си ръка, изви ръцете й зад главата и се намести между краката й.

— Не! — крещеше тя. — Не! Пусни ме!

Той затисна грубо устата й със своята, заглушавайки писъците й, след това със свободната си ръка притегли цялото й тяло към себе си и проникна в нея.

Съпротивата беше безполезна — той беше много по-силен от нея; но въпреки това тя успя да си освободи устата и впи зъби в ръката му. Той само се засмя и като стисна челюстта й между пръстите си, обърна лицето й към себе си.

— Предупреждавах те, Клодин. Но ти не искаше да чуеш, нали?

— Махни се от мен! — изсъска тя. — Махни си ръцете от мен!

— Всичко с времето си — отвърна подигравателно той, като продължаваше равномерните движения навътре и навън.

— Пусни ме! — кипна тя. — Пусни ме или ще крещя!

В отговор той само стисна лицето й и започна да прониква още по-грубо в нея. Тя се мяташе, риташе и драскаше, но напразно — беше като в капан под него и не можеше да се измъкне. Лежеше стоически, със затворени очи, стиснати устни и свити юмруци. Съвсем смътно съзнаваше, че дишането му започва да се учестява, че прониква все по-дълбоко в нея; след това тя изстена и й се стори, че цялото й същество се преобръща.

Изведнъж изпита чувството, че са едно тяло; усещаше мириса му, вкуса му, кожата му; беше се разтворила в него. Чуваше се как хлипа през неговите уши; след това почти изпищя, когато почувства как усещането в нея започва да нараства до непоносимост. Той вдигна бедрата й така, че краката й да дойдат на кръста му, и тя се вкопчи в раменете му, зарови пръсти в косата му с усещането, че всеки момент ще избухне. Тласъците му ставаха все по-силни и по-силни, след това го усети толкова навътре в себе си, изпълни я до такава степен със себе си, че тя изкрещя името му. После той внезапно се отдръпна.

Усещанията й се разпиляха безразборно при този нов шок, цялото й тяло трепереше от протест. Тя го погледна, след това потръпна при вида на садистичната усмивка, която бе изкривила устните му.

— Ти си извратен! — изкрещя тя, затискайки уста с опакото на разтрепераната си ръка. — Извратен и отвратителен!

— Дадох ти каквото искаше — отвърна той, като се претърколи от нея и седна на края на леглото.

— Как смееш да кажеш подобно нещо…

— Дадох ти, каквото искаше — повтори той, — и ти го знаеш.

— Ти ме изнасили! — избухна тя.

— Не. — Той се изправи да си обуе панталоните. — Просто ти показах колко си жалка. — Гледаше я отгоре с най-унижаващото изражение, което бе виждала. — Предупредих те да не се жениш за мен, но ти реши да постигнеш своето, нали? И беше готова на всичко, за да го постигнеш. Но задавала ли си си някога въпроса защо, Клодин? Спряла ли си се някога да помислиш защо бе толкова твърдо решена да се омъжиш за мен?

Тя не отговори нищо и той грубо се засмя.

— Не, сигурен съм, че не си. Тогава аз ще ти кажа защо. Защото аз не те исках и ти просто не можеше да се примириш с това. Невероятната ти суетност не можеше да приеме, че на този свят има някой, който да не е съгласен да падне в краката ти. Затова се омъжи за мен. Е, сега може би ще разбереш докъде може да доведе инатът. Тази женитба не е променила нищо — аз все още не те искам. Искам само наследник и като моя съпруга ти ще трябва да се погрижиш да ми го родиш. А сега, тъй като смятам, че съм ти избил от главата разни празни илюзии относно връзката ни, мога да ти пожелая лека нощ.

Дълго време след като вратата се бе затворила зад него, Клодин лежа и се взира в празното пространство, където бе застанал, преди да излезе, прекалено потресена, за да мисли за нещо. Накрая усети колко й е студено и когато погледна надолу към голите си крака, някъде много дълбоко в нея започна да проблясва малка искрица живот.

Отначало се размърда бавно и се затътри от спалнята към банята. Влезе, пусна крановете и започна да се мие, доста вяло, но със смътната надежда, че би могла да се изчисти от отровната му злоба. Един-два пъти се поглежда в огледалото, но й беше трудно да разпознае пепелявото лице, което я гледаше оттам.

Развърза механично презрамките на нощницата си и я остави да се свлече на пода. Голотата й я смути и тя се извърна от огледалото. Започна да се облича. Скоро, каза си тя, ще се отърси от тази скованост и ще може да реши какво да прави.

Отвори дамската си чанта и започна да си събира принадлежностите. Нямаше представа как ще излезе от хотела, но нямаше съмнение, че трябва да го направи по някакъв начин. След това щеше да хване влака за Шинон и оттам такси до Монвис. Баща й все още щеше да е там, до една седмица нямаше да е заминал за Берлин. Не можеше да си позволи да мисли как би погледнал на внезапното й завръщане; след като разбереше обстоятелствата обаче, сигурно щеше да се съгласи, че е постъпила правилно.

Затвори дамската си чанта, взе си шапката и се върна в спалнята. От ивицата светлина под прага предположи, че Франсоа все още е в гостната, но не можеше да си позволи да рискува и да отвори вратата, за да проверява. Отиде до прозореца. Беше й доста трудно, докато го отвори, защото бе задължително да не се чуе никакъв звук, но накрая тежката дървена рамка поддаде и тя го вдигна внимателно, докато се отвори достатъчно място да прескочи.

Първо надникна да види какво има отдолу, твърдо решена да скочи, ако се налага. Но свитото й до болка сърце се отпусна с облекчение, когато видя тъмната трева само на няколко стъпки под перваза.

Когато се озова навън, затвори отново прозореца и пое предпазливо по стъпалата през осветения от луната вътрешен двор. Единственото, което й оставаше, беше да намери гарата — и отново й провървя, защото почти веднага забеляза табелата под отсрещните дървета.

Погледна си часовника и едва не се разплака. Беше един и половина, точно три часа и половина откак беше напуснала Лорвоар. С тъга осъзна, че тържеството по случай собствената й сватба сигурно все още продължава.

Като се опитваше да се овладее и да не се плаши от причудливите сенки на дърветата, тя пое по тъмната алея към гората.

 

 

Приблизително по времето, когато Клодин напусна хотела в Поатие, Бивис и Селин се върнаха в Монвис. През целия път двамата седяха мълчаливо и се взираха в противоположни посоки. И двамата мислеха за тъмното петно лорвоарско вино върху ризата на Бивис. Селин го беше разляла точно преди да си тръгнат и се беше погрижила това да изглежда съвсем случайно.

Когато пристигнаха, се качиха заедно по стълбите и се разделиха на площадката пред стаята на Селин.

Брижит бе задрямала на един стол, но скочи, щом чу вратата да се отваря.

— Лягай си, Брижит — каза Селин, като захвърли чантата си на тоалетната масичка.

— Но нали трябва да ви среша косата, madame, и…

— Лягай си, Брижит — повтори Селин.

Ако не беше толкова изморена, Брижит би се ориентирала по-бързо, но когато започна отново да възразява, Селин я изгледа продължително и този път, съвсем наясно с намеренията на господарката си, Брижит побърза да направи лек реверанс и изчезна.

Селин огледа стаята, доволна от интимната жълта светлина от лампите зад леглото и от разположението на високото елипсовидно огледало в ъгъла между два уж случайно поставени там стола. След това чу стъпки зад вратата. Сърцето й заби силно, дишането й се учести. Извъртя се, когато Бивис влезе, без да чука. Щом видя сърдитото му лице, тя се извърна и наведе глава, сякаш бе засрамена.

— Безброй пъти — започна грубо той — се е налагало да разговаряме за твоята непохватност.

Устните й се разтвориха и гърдите й започнаха да се издигат и спускат още по-бързо, когато той направи една крачка към нея, но тя не вдигна поглед.

— Ризата ми е похабена — продължи той. — Мога да те изгоня за подобна безотговорност, осъзнаваш ли го?

— Да, сър — прошепна тя.

— Това ли искаш?

— Не, сър.

— В такъв случай, знаеш какво може да последва?

— Да, сър.

Той мина покрай нея, сложи единия стол пред огледалото, и каза:

— Никак не ми е приятно да те наказвам, но нямам друг избор. Ела тук.

Без да вдига поглед, Селин прекоси стаята и застана пред него, а той седна на стола, отпусна ръце на коленете си и нареди:

— Вдигни се роклята.

Селин покорно събра полите на късата си вечерна рокля чак до кръста си. Върху белия колан за жартиерите бе обула чифт розови сатенени френски кюлоти.

— Добре — каза той, наблюдавайки отражението й в огледалото. — Имаш ли да кажеш нещо за свое оправдание, преди да започна?

— Само че много съжалявам, сър. И че ще се опитам да не се повтаря повече.

— Е, ще видим дали ще си удържиш на обещанието — отвърна той и я придърпа в скута си. След това вдигна роклята й до раменете, мушна пръстите си под ластика на кюлотите и ги смъкна надолу по бедрата й.

Дишането на Селин вече бе съвсем бързо и тя цялата трепереше. В огледалото виждаше отражението на голите си бедра и мрачната решителност върху лицето на Бивис. После, когато той замахна, затвори очи, подготвяйки се за първия удар. Когато го получи, болката, преминала по тялото й, беше почти непоносима, но тя впи зъби в устните си, за да не извика. Той вдигна отново ръка, но този път, когато силната палеща плесница зачерви голата й плът, тя не можа да сдържи сладостния стон на чист екстаз.

Той продължаваше да я удря, докато цялото й тяло се превърна в едно напрегнато от крайна възбуда кълбо и тя не можеше повече да диша. Но сладостното изтезание продължи и когато вече й се струваше, че няма да издържи повече, ръката му се стовари за един заключителен болезнен удар.

— Mon Dieu — изстена тя и се свлече на пода.

Бивис я хвана през кръста и я изправи. Роклята й падна на коленете, кюлотите й се изхлузиха до глезените.

— И нека това да ти бъде за урок — каза той.

— Да, сър — едва промълви тя, докато се навеждаше да си вдигне кюлотите.

— Позволил ли съм ти да го правиш? — пресече я той с леден глас.

— Не, сър.

— Тогава ги остави на мястото им.

Тя пусна кюлотите и ръцете й увиснаха безсилно.

Той също стана и като сложи ръце на хълбоците си, каза с мрачен глас:

— Разкопчей ми панталоните.

Ръцете й трепереха толкова силно, че той ги отмести и заповяда:

— Съблечи си роклята.

— Но, сър…

— Казах: съблечи я!

Тя покорно освободи рюшения корсаж на роклята си от раменете и я остави да се свлече на пода. Остана само по белия си сутиен, колана за жартиерите и бледорозовите си копринени чорапи.

— Обърни се към леглото — нареди отново той.

Тя се подчини на заповедта му, а той прокара два пръста по гънката на задните й части и след това ги напъха дълбоко в нея.

— За в бъдеще — каза той като въртеше и движеше пръстите си, — ще имаш грижата никога да не се появяваш в мое присъствие, освен ако не си облечена както сега. — И като си извади пръстите, си свали панталоните и бельото.

Докато проникваше в нея и разкъсваше сутиена й, тя изкрещя от непоносимата възбуда и се вкопчи здраво в леглото.

— А сега признай, че нарочно разля виното — изръмжа той, като дърпаше и мачкаше зърната й, докато се търкаше силно в нея. — Признай, че го направи, защото знаеше, че ще последва точно това.

— Да. О, да, сър. Исках ви в мен точно по този начин, сър.

— Ето ме — продума задъхано той и като я хвана с две ръце от вътрешната страна на бедрата, я вдигна от пода.

— О, господи — извика тя, когато усети как влиза още по-навътре в нея, и в следващия миг внезапно осъзна, че няма да може да издържи повече. — Моля те! — извика тя. — Сега, моля те!

Той я пусна да стъпи на пода, бързо мушна пръстите си между краката й и с опитни движения започна да я гали по най-възбуждащите места, като се движеше в нея с още по-бързи и мощни тласъци, докато накрая, също изгуби контрол. Когато оргазмът разтърси телата им, коленете на Селин не можеха повече да я държат, но той я хвана през кръста и я задържа така, докато с един окончателен тласък изхвърли от тялото си и последната останала сперма.

И двамата бяха плувнали в пот, и двамата дишаха прекалено тежко, за да могат да говорят. Той беше все още в нея и усещаше пулсирането на нежните мускули около члена си, докато възбудата се оттегляше от тялото й.

— О, Бивис — прошепна накрая тя, като се надигна и се облегна на него. Извърна глава да го погледне и докато се навеждаше да я целуне, той сложи нежно дланите си върху малките й гърди.

След това се раздвижи и тя простена нежно, когато се отдръпна от нея. Селин се обърна, седна на леглото, погледна го и започна да се смее.

Той я погледна объркан, после също се засмя. Ризата и сакото му бяха разкопчани и откриваха силните мускули на гърдите му, а панталоните и долните му гащи бяха набрани около глезените.

— На какво приличаш, cherie! — изкикоти се тя.

— На палячо — подсмихна се той. — Но ти с твоите еротични игри си в състояние да накараш всеки мъж да забрави за достойнството си.

— Как ти се стори прислужницата? — измърка тя, като отпусна глава на рамото му и прокара пръст по бедрото му.

— И питаш?

Тя се засмя и го целуна по бузата, след това седна да си свали жартиерите. Когато и двамата останаха голи, Бивис изгаси лампите и си легнаха. Известно време лежаха мълчаливо прегърнати, после Селин прошепна:

— За какво мислиш?

Бивис се намръщи в тъмното.

— Предполагам за същото, за което и ти.

Тя въздъхна и се обърна в ръцете му.

— Все още ли вярваш, че от този брак може да излезе нещо?

— Защо да не вярвам?

Замълчаха отново и след няколко минути тя го чу да диша равномерно. Предположи, че е заспал, и също затвори очи.

Но Бивис не спеше — просто не искаше да говори. Беше се надявал, че досега лошите предчувствия, които го бяха обхванали точно преди да си тръгнат със Селин от Лорвоар, ще се разсеят. Но дори забавната игра със Селин не бе успяла да ги прогони от съзнанието му и сега беше по-зле от всякога.

Когато се увери, че Селин е заспала, той стана и запали цигара. Въпреки че Франсоа му беше казал името на хотела в Поатие, където щяха да отседнат, да се обади по телефона, за да се успокои, беше, разбира се, изключено. А ако погледнеше чисто рационално на всичко, какво толкова би могло да се случи? И откъде това чувство за някакво предстоящо бедствие? Ако бе станала катастрофа, досега щяха да ги уведомят. А колкото до това, че Клодин щеше да изгуби девствеността си… Е, рано или късно това би трябвало да се случи, независимо от неговото желание.

Той изгаси цигарата си и отиде до леглото. Знаеше, че няма да може да заспи, и си помисли дали да не се прибере в стаята си. Но Селин можеше да се обиди, така че той отметна завивките и легна отново до нея.

 

 

В пет сутринта Клодин пристигна в Монвис. През нощта нямаше влак, но я беше качил един шофьор, тръгнал от Анжолем към Тур. Беше успяла да го убеди, че й се налага да се върне вкъщи изключително спешно.

При други обстоятелства Клодин не би се качила на камион с непознат шофьор, но сега не се поколеба. През целия път седя в малката топла кабина и от време на време чуваше по някоя дума от това, което шофьорът и разказваше за жена си, за тримата си сина и седемте си внука. Той виждаше, че Клодин не го слуша, и се чудеше какво ли се крие зад желанието на тази млада жена да се прибере в Шинон по това време толкова спешно. Но не й задава излишни въпроси и още преди да я остави пред портите на Монвис, също бе млъкнал. С болка в сърцето Клодин го проследи как заминава, след това намери една отворена странична врата и влезе в притихналия замък. Вече бе толкова близо до баща си, че смелостта, която бе събрала в камиона, започна да се изпарява. Но беше решила да не се предава. Никакъв гняв и никакви сълзи няма да променят положението, повтаряше си тя; само трябваше да се успокои, да запази самообладание.

Беше решила, че трябва да каже на баща си цялата истина — макар че докато се качваше към стаята му на последния етаж, започна да се колебае за обвинението в изнасилване. Но независимо какво си бе помислил Франсоа, независимо как бе реагирало предателското й тяло, тя не искаше той да я люби повече… Сърцето й се сви от непоносима болка и Клодин се поколеба. Но тя му беше отвърнала — и никой от двамата не би могъл да се усъмни в това… Споменът за този миг я изпълни с презрение към самата нея. Сега дори само мисълта, че тези гротескни ръце биха могли някога да я докоснат, я отвращаваше. Почука леко на вратата на баща си, след това влезе. Отначало бе заслепена от ярката светлина, която нахлуваше в стаята през големите прозорци. След това, когато видя празното легло, я обхвана неописуемо отчаяние. Сигурно бе останал да пренощува в Лорвоар. Нямаше друг избор, освен да слезе долу при леля Селин.

Когато почука на вратата на леля си, не последва отговор, така че тя отвори и надникна вътре. Щорите бяха спуснати, но се процеждаше достатъчно светлина.

— Лельо Селин — прошепна тя, докато минаваше на пръсти през стаята. — Лельо Селин?

Завивките се размърдаха. Клодин отвори уста да се обади отново и внезапно замръзна.

Очите на Селин — когато погледна към нея — бяха толкова разширени и невярващи, колкото и нейните собствени, но Клодин не гледаше леля си. Гледаше баща си, който след безсънните часове, прекарани в размисъл за дъщеря си, на разсъмване бе задрямал. Най-после той отвори очи и погледна направо към Клодин.

За миг се възцари зловеща тишина, после Клодин се обърна и избяга от стаята.

Навън видя колата си. Ключовете бяха на таблото и в следващия миг тя вече беше извън портите и профуча по тесния път, който се виеше покрай Виен. Не мислеше къде отива, нямаше значение — просто искаше да кара. И кара бясно половин час, после заряза лагондата край един хълм и тръгна по склона. Не й пукаше как ще се върне или какво ще прави когато се върне. Шофирането бе успяло да я поуспокои, но все още имаше нужда да помисли. Трябваше й време да подреди шеметните събития от последните дванайсет часа в главата си.

Още не беше излязла от шока, който получи, когато видя баща си и леля си в леглото. Всеки път, когато си помислеше за това, в съзнанието й изплуваше лицето на майка й… Как бе възможно да постъпят така? Как бе възможно, след като Бивис бе обичал Антоанет толкова силно, че бе готов да умре за нея? Но не беше умрял той, а Антоанет, и съвсем в стила си, Селин веднага се бе включила в ролята на утешителка. Селин, чиито любовници бяха не по-малко от роклите й, която можеше да има всеки, когото пожелае, бе прелъстила съпруга на сестра си. Може би дори не беше изчакала сестра си да умре.

Тази мисъл беше толкова ужасна, че Клодин захлупи лицето си с ръце, отпусна се на колене върху ранната утринна роса и най-накрая позволи на сълзите си да се отприщят. Ридания разтърсиха тялото й, болка и объркване разкъсваха сърцето й. Никога през живота си не бе искала толкова силно майка й да е до нея.

Мина много време, преди да вдигне глава, но когато най-после се изправи, откри, че се чувствува малко по-спокойна. Седеше на върха на хълма, от другата страна на долината, почти срещу мястото, където бяха застанали с Франсоа през първия ден от запознанството им. Колко отдавна й се струваше това — и тя се сви като си спомни за детинското си държане край фонтана. Но това беше нищо в сравнение с поведението й оттогава насам.

Спомни си мрачните обстоятелства около предложението на Франсоа, колко смешна бе изглеждала с твърдото си решение непременно да се омъжи за него. Сега вече в никакъв случай не можеше да отрече, че е направила най-голямата грешка в живота си, и това, че сама си беше виновна, не можеше да я успокои ни най-малко. Всички я бяха предупреждавали да не го прави, но тя не искаше да ги слуша, сигурна, че именно тя е призвана да промени Франсоа. Колко много време й трябваше да порасне! Сега целият свят щеше да научи, че Клодин Рафърти се е обвързала с мъж, който не я обича, който дори не я иска. Колко ли щяха да се смеят, като разберат какво се е случило, и колко ли щяха да я съжаляват.

Обхваната от нова вълна на отчаяние, тя се отпусна по гръб на тревата, заудря с юмруци по земята и запищя към небето. Как можа да си причини всичко това? Как можеше да е толкова глупава и празноглава?

Спомни си за циганката и се засмя горчиво. Нещата не са винаги такива, каквито изглеждат, беше казала старицата. И тя, с присъщата си глупост, беше свързала тези мъгляви думи с Франсоа. Голяма любов и голяма опасност… Е, сега и за миг не се съмняваше, че опасността се крие във Франсоа. Трябваше само да си спомни какво й бе казал за Ортанс, за да осъзнае, че е способен на всякакво зло. Идваше й да вие от яд, че не му беше повярвала тогава. Колко е била глупава, колко невероятно тъпа…

Вече наближаваше обяд. Въпреки безсънната нощ имаше чувството, че най-сетне се е събудила от някакъв кошмарен безпаметен сън. Съзнанието й започваше да се прояснява. Знаеше, че един ден, в недалечно бъдеще, гневът и възмущението, които изпитваше към Франсоа, ще изчезнат. Но за момента се налагаше да живее с тях и трябваше да се справи с тях — защото колкото и да се обвиняваше за случилото се, нямаше никаква причина да се отнася със себе си така, както той се бе отнасял с нея. Сега трябваше да преодолее и това последно препятствие. Трябваше да му се противопостави, да докаже, че може да запази достойнство и в поражението си, и тогава можеше да остави всичко зад гърба си.

Тръгна обратно към хълма. Вдигна ръка и опипа леко мястото, където я болеше челюстта. След това погледна зачервените си китки и изведнъж усети и тъпата болка в основата на бедрата.

Отметна глава, защото гневът, който толкова се бе мъчила да потисне, внезапно избухна с нова сила. Но вече бе взела, решение — щеше да се откаже от борбата и нямаше да си позволява да мисли за отмъщение: кой би могъл да победи срещу мъж като Франсоа? Образът на голото му тяло се промъкна неканен в съзнанието й и тя се сепна. Но бързо го отхвърли. Нищо — най-малкото пък някакво предателско желание на тялото — не можеше да й попречи да избяга от него.

Мина билото на хълма и погледна надолу към колата си. В следващия миг дъхът й секна и тя застина на мястото си. Лагондата не беше единствената кола, паркирана край пътя. До нея беше черният ситроен, а до него, с цигара в уста, взирайки се право в нея, бе застанал Франсоа. На светлината на ранното утринно слънце зловещият белег на бузата му проблясваше като змия. Беше с костюма от предишната нощ, но сега и сакото, и жилетката бяха разкопчани, а подвижната яка на ризата му липсваше. Докато го наблюдаваше, той хвърли цигарата и като скръсти ръце, се облегна на колата си. Имаше вид на отегчен родител, който чака някое непослушно дете.

В прекрасните й очи проблесна гняв и тя беше почти готова да се обърне и да тръгне в обратната посока, но в следващия миг осъзна, че бягството не може да бъде решение. Трябваше да се изправи открито срещу него и да му каже какво е решила, след това можеше да продължи с подготовката си за завръщане в Англия.

Тръгна бавно надолу по склона, но главата й беше вдигната високо и на лицето й се четеше твърда решимост. Нищо на света не би могло да я накара да постъпи по друг начин — това щеше да е последната им среща и тя по-скоро би умряла, отколкото да допусне той да разбере колко силно го желае.

— Как ме откри? — попита тя, когато беше достатъчно близо, за да се чуват.

— Не беше трудно. Логично беше да избягаш при баща си.

— Но той не би могъл да знае къде съм.

— Да. Но знаеше, че си тръгнала с колата.

— Тогава защо не е тръгнал след мен?

— Щеше да го направи, ако точно в този момент не бях пристигнал аз. Обясних му, че колкото и да уважавам факта, че си негова дъщеря, освен това си и моя съпруга.

Тя сви юмруци, но веднага след това го погледна право в очите.

— Искам бракът ни да се анулира.

— Така ли? — Нещо в тона му й подсказваше, че е очаквал да чуе от нея точно това. — Е, съжалявам, че трябва да те разочаровам, Клодин, но това е невъзможно.

— Какво имаш предвид?

— Ще започна с това, че се нуждаеш от моето съгласие.

— И ти няма да ми го дадеш?

— Не.

— Но защо? — извика тя. — Защо, след като този брак ти е очевидно също толкова противен, колкото и на мен?

— И двамата ще трябва да се научим да го понасяме — отвърна той.

Започна да я обхваща паника и ръцете й се разтрепериха от непреодолимото желание да го удари по идиотското лице.

— Ти ме изнасили! — изсъска тя. — Нима очакваш от мен да понасям подобно нещо?

Той въздъхна с нескривано отегчение.

— Юридически е невъзможно един мъж да изнасили съпругата си. А сега, влизай в колата.

— Няма! — извика тя.

Той не се помръдна, но в очите му се появи заплашително пламъче и тя усети как започва да се отдръпва.

— Мисля — каза той, — че моментът е подходящ да ти напомня, че преди по-малко от двайсет и четири часа се закле пред Бога да ме обичаш, да ме уважаваш и да ми се подчиняваш. Не очаквам първото, но за второто и третото настоявам безусловно. А сега, влизай в колата.

— Защо? — успя да отвърне само тя, докато все по-объркана търсеше думи, с които би могла да му се противопостави.

— Защото заминаваме за Биариц да продължим медения си месец.

Очите й се разшириха от ужас:

— Ти си ненормален! Не можеш да вярваш сериозно, че ще продължа тази пародия на брак, сякаш нищо не се е случило.

— Вярвам. И точно така ще направиш.

— Но хората ме видяха… Те знаят…

— Хората знаят — прекъсна я той, — че сме се върнали в Лорвоар за Магали, която случайно вече си събира багажа. Ще ми благодариш, че съм се погрижил да имаш компания по време на дългите самотни дни край морето, нали?

Започна да й се завива свят.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна тя.

— Само това, че няма да мога да прекарвам цялото си време с теб. Разбира се, ще се връщам в хотела всяка вечер и ще очаквам да изпълняваш задълженията си на съпруга.

— Не мога да повярвам, че това наистина се случва — продума тя. — И не мога да разбера защо искаш да сме женени, след като ти е също толкова неприятно, колкото и на мен.

— Би трябвало да помислиш как ще изглежда бракът ни преди да застанеш пред олтара, Клодин. Не съм ти давал никакъв повод да смяташ, че чувствата ми към теб ще се променят, след като се оженим. Ако си се надявала, че това ще стане, сигурен съм, че досега вече си се убедила, че си се заблуждавала. А сега, няма да те моля отново, така че влизай в колата.

— Защо ме мразиш, Франсоа? — каза тя. — Какво съм направила, за да се отнасяш с мен така?

— Не те мразя, Клодин — каза той, докато отваряше вратата на колата.

— Ами моята кола? — попита тя толкова объркана, че едва ли съзнаваше какво казва.

— Ще дойдат да я приберат.

Тя го погледна, след това, като не знаеше какво друго да направи, се качи и седна.

— Мразя те — каза тя, когато потеглиха. — Презирам те. Как е възможно да искаш да се любиш с някого, който изпитва към теб това, което изпитвам аз?

— Но ние няма да се любим, Клодин. Ние просто ще изпълним един акт, за да се родят деца. — Устните му се разтегнаха в усмивка. — И се опитай да запомниш, докато си рецитираш Марсилезата или каквото там правите жените, когато лежите по гръб, че не си единствената, която си изпълнява задължението.

Прекалено ужасена, за да говори, тя се обърна и впери поглед през прозореца. Само за няколко часа животът й се беше превърнал в кошмар, от който, изглежда, нямаше никакъв шанс да се събуди.