Сюзън Луис
Тъмни страсти (34)

Тридесет и трета глава

Клодин гледаше сина си. Детското му телце изглеждаше още по-малко в сравнение с мощната ръка, която го бе сграбчила, уплашеното му личице беше бледо, очите му изглеждаха по-широки и по-черни от всякога. Тя затвори очи, неспособна да понесе нито миг повече гледката на насочения към нежното му детско личице пистолет.

Седеше на студения прашен под, облегната на две бали сено, на една крачка от Луи. Но не смееше да протегне ръка към него. Последния път, когато бе посегнала, го удариха през лицето.

Паниката в гърдите й се надигаше, после утихваше, после отново се надигаше. Тя размърда крака в разхвърляното сено и стисна още по-силно юмруци. Трябваше да се успокои. На всяка цена. Усещаше, че Арман я наблюдава, но нямаше сили да го погледне. Лъжата, измамата, предателството, убийствата, осакатяванията — всичко това беше тук, във въздуха на тази една крачка между тях — като зловещи духове, танцуващи някакъв мрачен танц на смъртта. Все още не можеше да повярва докрай. Когато пристигна в хамбара с Луи и го видя, изпита такъв неописуем ужас, че едва не припадна. Германците ги бяха измамили! Беше Арман. Халунке беше Арман.

Най-после тя се насили да го погледне в очите. Беше застанал в ъгъла на обора, с лице към вратата. Беше брадясал, очите му бяха кървясали, със сини кръгове около тях, по устните му играеше злорада усмивка на садистично задоволство. Кожата й настръхна. Зад познатото лице я наблюдаваше съвършено непознат човек.

— Защо? — прошепна накрая тя. — Само ми кажи защо.

Той се засмя със сух, безмилостен смях и очите му обходиха тялото й, след това отново се върнаха на лицето й.

— Мислиш си, че е заради теб, нали? — продума презрително той. — Мислиш си, че е защото все още те искам.

— Не. Но…

— Заради високомерието! — изстреля той. — Суетата ти! Мислеше, че можеш да ме използуваш, нали? Мислеше си, че можеш да задоволиш похотта си към онази свиня мъжа ти с мен — бедния селянин, лозаря. С човека, който загуби жена си и сина си, който имаше нужда от любов, от някой, който да излекува раните му — и си мислеше, че съм лесна плячка за жена като теб… Той не те обичаше и ти се опитваше да го накараш да ревнува чрез мен. Но не се получи, нали? На него не му пукаше, а ти… ти така и не можа да си го избиеш от главата!

Той се засмя с погнуса.

— Но не е така, Клодин, не си ти причината, за да го карам да страда. Ти и синът ти сте само инструментът, с който ще му причиня най-ужасното от всички мъчения. Колко жалко за теб, че накрая те обикна толкова, но това пък беше небесен дар за мен! Колкото и да се опитваше, не можа да го скрие. Опита всичко, за да не се поддаде, но накрая дори и той не успя да ти устои. Кой би си помислил? Че Франсоа — непобедимият — може да стане жертва на собственото си сърце. Но как наистина би могъл да ти устои някой — тези изкусителни очи, тези сластни устни и това изящно и искащо тяло! Ха! Колко забавно! Аз, Халунке, човекът, от когото Франсоа се страхуваше повече от всички останали, през цялото време чуках жена му — и то с негово разрешение! Той дори ме молеше да те пазя… Колко съм се смял на това! Нито веднъж не ме заподозря. Но ти се усъмни, нали? Накрая. Почти ме разкри. Но Франсоа повярва на Хелбер, когато Хелбер му каза, че Халунке е Люсиен. Казвал ли ти е някога за цената на тази информация?

Арман отново се заля от смях.

— Колко жалко, че след като и двамата сте мъртви, ще трябва да убия и Франсоа. Исках да види брат си обесен за убийство, което не е извършил. Убийство, което извърших аз. Но най-много съжалявам, че няма да има възможност да поживее по-дълго без теб, да разбере какво означава да страдаш така, както аз страдах заради него. Че няма да…

Внезапно погледът му се стрелна към изхода. Нямаше нищо — просто лек ветрец бе раздвижил прахта навън, но Клодин използва момента, за да проговори и да го върне към настоящето.

— Арман, моля те — започна тя. — Луи… Луи е дете. Моля те, пусни го.

— Татко — изхлипа Луи. — Искам татко.

Арман го удари през лицето и когато Клодин скочи към тях, опря дулото във вратлето му.

— Никакви бойни изкуства няма да те спасят — изръмжа той и я ритна обратно в сеното. — Така че не се и опитвай.

Клодин погледна безпомощно към сина си. По бузите му се търкулнаха няколко сълзи, тялото му трепереше от ридания. Никога не се беше чувствувала толкова безпомощна и безсилна.

— Татко ще дойде — каза тя. — Скоро ще пристигне.

— Да, много скоро — повтори подигравателно Арман.

— Фон Лайберман ще го изпрати. Всичко е подготвено, madame la Comtesse — или още не сте го проумели?

— Арман, кажи ми какво е направил — каза умолително Клодин. — Кажи ми и може би тогава ще… — И млъкна, защото непознатите му вече очи я приковаха с невиждана досега злоба.

— Нищо — изхриптя той. — Нищо не е направил. Важното е какво аз съм направил заради него. — Внезапно светлината в очите му угасна, погледът му потъмня и той погледна Луи и опряното в брадичката му дуло.

Клодин се запромъква милиметър по милиметър към него, опитваше се да не прави резки движения, но пък да заеме такова положение, че да може да избие с един удар пистолета му. Но изведнъж той се обърна и въпреки че погледът му беше разсеян, тя не посмя да помръдне повече.

— Какво си направил? — попита Клодин, отпускайки се отново безпомощно в сеното.

Когато най-после заговори, гласът му трепереше. Сякаш всяка дума излизаше от вътрешността на толкова дълбока рана и с такава непоносима болка, че в началото й беше трудно да го разбира.

— Убих сина си — каза той. — Убих собствения си син.

Дълго време тя само го гледаше, а той бе приковал поглед в очите й, сякаш доволен от ужаса, изписал се на лицето й.

— Но аз мислех… — едва успя да прошепне тя.

— Знам какво си мислела — прекъсна я рязко Арман. — Всички мислят така. Беше слабо дете, с разклатено здраве… Това си мислеха всички. Но то умря, защото сложих една възглавница на главата му, докато спеше, и го задуших.

Клодин стисна очи с всичка сила.

— Защо? Трябва да е имало причина.

— О, да. Естествено, че имаше. Направих го, защото не беше мой син. Беше син на мъжа ти. Син на Франсоа дьо Лорвоар.

Навън птичките чуруликаха в дърветата, реката шумеше и бълбукаше, а в далечината градският часовник биеше пладне. Тя се огледа да се хване за нещо, но така й се виеше свят, че нямаше сили да помръдне.

Арман се изсмя сухо и саркастично.

— Така си мислех — продължи презрително той, — защото тя ми го каза. Но не беше вярно. Бил е мой син. Аз съм бил бащата, но го разбрах прекалено късно.

— Нищо не разбирам! — извика тя. — За какво говориш?

О, Франсоа! Ако можеше да дойде и да я спаси от този кошмар! Арман заговори отново и тя прехапа устни, за да не изпищи, защото гласът му отново прозвуча с онези познати нежни нотки, които слухът й още не беше забравил. Глас, който някога бе обичала и който бе предизвиквал сладостни тръпки по цялото й тяло.

— Ще се върна на деня, в който всъщност започна всичко — каза той. — Денят, в който умря Ортанс дьо Буршан.

Взираше се с невиждащ поглед в пода, със странна усмивка върху устните и дълбока бръмка между веждите.

— Ортанс? — повтори тя.

Той продължи, сякаш дори не я беше чул.

— Той я уби, защото го обичаше, но ти вече го знаеш, нали? Знаеш как тя предпочете да умре, отколкото да живее без него — така че той просто й помогна да се избави от мъките си. — Внезапно той изправи рязко глава и жестокостта отново пламна в погледа му. — Кажи ми, Клодин, какво толкова има в него? Кое е това, което кара жените да се побъркват от любов към него? Искам да знам защо се влюби в него още с пристигането си в Лорвоар. И двамата знаем как се отнасяше с теб, пренебрежението, презрението, с което се отнасяше към теб още от първия ден. И все пак ти го обичаше. О, опитваше се да не го обичаш, дори успя да убедиш самата себе си, че се отвращаваш от него, но аз знаех. Винаги съм знаел. Дори когато се любехме, знаех, че мислиш за него, искаше ти се аз да съм той. Така че, кажи ми, Клодин, как е възможно Франсоа дьо Лорвоар да предизвиква и направлява любовта, сякаш е самият Бог?

— Той не може — отвърна Клодин, ужасена от гнева в гласа му.

— Може да създава любов, да я манипулира и да я унищожава. Знам, защото съм виждал да го прави. Той унищожи любовта на жена ми към мен и я накара да го обича. Той я обзе цялата. Облада я като демон отвътре и я превърна в чудовище. Преди да го срещне, беше доволна, спокойна и щастлива. Обичаше живота, обичаше мен. След това го срещна и всичко се промени. Започна да ме презира, защото не бях силен като него, не бях съвършен като него, не бях аристократ като него. Подиграваше ми се, защото се грижех за нея и я обичах, а единственото, което искаше тя, беше Франсоа дьо Лорвоар. Боготвореше го. Нямаше нещо на този свят, което да не бе готова да направи за него. Можеш ли да ми го обясниш, Клодин? Можеш ли да ми обясниш как една жена може да преобърне душата си и да не вижда нищо друго около себе си, освен мъжа, който едва ли дори подозира за съществуването й?

Клодин погледна бледото уплашено лице на Луи.

— Не съм познавала Жаклин — отвърна тя. — Така че… не, не мога да ти обясня.

— Тя казваше, че я ревнувам от него — продължи Арман. — Ден и нощ ми се подиграваше заради това, сравняваше ме с него. Бях стигнал до побъркване. Но аз я обичах, не можех да престана да я обичам. И затова го намразих. Мразех го все повече и повече, докато пожелах да го убия. След това тя забременя и тогава си помислих, че нещата може би ще се променят, че най-после ще престане да се самоизмъчва и да го иска като обезумяла. Но стана още по-лошо. Душата й бе обладана от него. Използуваше и най-невероятния претекст, за да отиде в замъка, просто да го зърне. След това се връщаше и ми разказваше какво изпитала, когато го видяла, какво й се искало да прави с нея. Мечтаеше и фантазираше за него на глас. Непрекъснато.

— След това в Лорвоар започна да идва Ортанс. Отначало Жаклин полудя от ревност. Какво ли не правех, за да й попреча да отиде в замъка и да предизвика някой скандал. След това се заключи в стаята си и не искаше да излиза. Стоя там цяла седмица, докато една сутрин слезе по стълбите, прегърна ме през врата и заплака така, че сърцето ми се късаше. Молеше ми да й простя и се закле, че никога повече няма да се опитва да вижда Франсоа. Аз, разбира се, й простих и благодарих на бога, че най-сетне се е излекувала от тази лудост. Стана по-спокойна, заживяхме добре и тя никога вече не стъпи в замъка.

— Едва след известно време разбрах, че е спряла да яде. В заблуждението си бях помислил, че слабее от бременността. Накрая стана толкова зле, че се уплаших да не умре или да изгуби бебето, или пък… Не знам какво точно си мислех. Самият аз не бях на себе си. Знаех само, че животът ми се е превърнал в кошмар и че причината за това е Франсоа дьо Лорвоар.

— Една нощ се скарахме ужасно. Беше естествено за Франсоа, макар че името му се споменаваше за пръв път от няколко седмици. Разбрах, че отношението й към него не се е променило ни най-малко. Тази нощ и двамата си казахме много жестоки думи, думи, които никога няма да си простя. Но и на нея също. Накрая тя се нахвърли срещу мен с такава злоба, че трябваше да изляза. Избягах в избата на замъка. Точно тогава станах свидетел на драмата между Франсоа и Ортанс. Още една жена, докарана до изстъпление от любов към Франсоа дьо Лорвоар. Какво толкова има в него? Защо всичките го обичате до полуда?

— Франсоа имаше ли представа какво изпитва към него Жаклин? — попита кротко Клодин.

— Дори да е имал, какво щеше да го е грижа за жена като нея? Какво ще го интересува някаква селянка?

— Продължавай — каза тя. — Какво се случи след като видя Ортанс и Франсоа?

— Когато Луи най-после ме пусна, като ме закле да пазя тайна за всичко, което съм видял, се прибрах и разказах за случилото се на Жаклин. Знаех, че Франсоа не е убил нарочно Ортанс, но казах на Жаклин, че го е направил умишлено. Попитах я как се чувствува, след като знае, че е влюбена в убиец. Попитах я дали изпитва същото като знае, че той е способен да убие една жена само защото го е искала. И знаеш ли какво ми отговори?

Клодин стоеше притихнала, с изпито от съжаление лице.

— Каза ми — как можела да не го обича, след като бил баща на детето й. И ме попита как ще се чувствувам аз, като виждам всеки ден детето си и знам, че не е мое. Бях толкова зашеметен, че… — Той спря и притисна очите си с ръце. — Описа ми най-подробно как са се любили, какво била изпитвала и продължи в този дух, докато накрая я ударих. Тя се разсмя. Ударих я още веднъж. Падна надолу по стълбите и когато изтичах при нея, продължаваше да се смее. Беше изпаднала в истерия и почти в делириум от радост, че Ортанс дьо Буршан вече не е сред живите.

— След две седмици роди и при всяка контракция, при всеки напън и болка повтаряше неговото име. Крещеше с цяло гърло, че ражда неговото дете — че никога няма да й простя, че това е неговото дете.

— А когато бебето се роди и доктор Лебрюн преряза пъпната, връв, ми каза, че искала да кръсти детето на него. Не възразих — вече нямах повече сили. Майка ми ме изпрати някъде и аз обикалях часове наред, като се опитвах да убедя себе си, че ме е излъгала, че детето е мое, но не можех да повярвам. Бях сигурен, че казва истината, защото знаех каква власт има Франсоа над жените. Той нямаше морал, нямаше скрупули, дори не би се замислил, преди да прелъсти жена ми.

Арман отново разтърка очи и за миг Клодин си помисли, че плаче. Но когато Луи усети промяната и се опита да се измъкне, а Арман го сграбчи още по-здраво, Клодин забеляза, че очите му са по-сухи и от праха по обувките му.

— Когато се върнах вкъщи, заварих там отец Поантьо — продължи той. — Жаклин вече беше мъртва. Получила кръвоизлив веднага след като съм излязъл. Последните думи, които ми каза, бяха: „Искам да кръстя неговия син на него“.

— Живях така близо година, но когато чертите на детето започнаха да се оформят, единственото, което виждах в него, беше Франсоа. Сега зная, че е приличал на Жаклин — тъмния тен, черната коса, тъмнокафявите очи — всичко това бе взел от нея, но тогава бях убеден, че това се чертите на Франсоа. И още нещо — Франсоа ни гостуваше много често през тази година и детето му обръщаше много повече внимание, отколкото на мен. Наблюдавах как го люлее и то се смееше така, както не се смееше никога, когато аз си играех с него.

— Един ден, когато се връщах от лозята, видях Франсоа да го изнася от къщи и да го слага върху едно пони. Не можеше да върви, нямаше достатъчно сили, беше болнав по рождение, но Франсоа смяташе, че може да се научи да язди. Никога не бях виждал детето по-развълнувано. Когато Франсоа си тръгна, започна да плаче и не искаше да спре. Сложих го да си легне и седях до него, докато заспи. След това взех една възглавница, затиснах му лицето и я държах така, докато телцето му омекна съвсем.

След тези последни думи настъпи гробна тишина. Ръцете му трепереха и сега по бузите му имаше сълзи. Клодин разбра, че е в плен на кошмарите от миналото, неспособен да се върне в действителността, неспособен да избяга от надвисналата сянка на вината. Накрая, с натежал от чувство глас, тя успя да произнесе името му.

Арман вдигна изненадано поглед, сякаш бе забравил, че тя е тук. След това лицето му се изкриви и той попита язвително:

— Тъжна история, нали? Която би трябвало да приключи дотук, защото си мислех, че съм се отървал от него, че няма да ме измъчва повече. Да живея всеки ден със съзнанието, че жената, която съм обичал най-много на света, е обичала Франсоа дьо Лорвоар — този кошмар бе приключил. Разбираш ли, не бих могъл да издържа повече. Бях живял с него две години. Две години в ада на прелюбодейството, през които първо жена ми, след това и синът ми… — Той се разрида и Клодин понечи да го успокои. Но Арман я отблъсна грубо.

— Но нали каза, че е бил твой син? — настоя нежно Клодин.

— Да, наистина е бил мой. Отец Поантьо ми каза. Но вече беше прекалено късно. Вече го бях убил.

— Но откъде е знаел отец Поантьо?

— Тя се изповядала. Преди да умре Жаклин си изповядала греховете и му казала, че ме е излъгала. Казала му също никога да не ми казва — заклела го никога да не ми дава да разбера — че съм баща на собствения си син. Представи си колко ме е мразила, за да го пожелае в смъртния си час. Отец Поантьо естествено се опитал да я вразуми, опитал да я накара да разбере, че трябва да се помири с всички на този свят, преди да се представи пред Твореца. Но тя отказала. Така че, подчинявайки се на законите за пълна тайна на изповедта, отец Поантьо не споделил с никого — до сутринта след нощта, в която убих сина си. Каза, че е решил да ми го съобщи, защото цяла година наблюдавал как се мъча и не можел да издържи да ме гледа как страдам. Каза ми, че Бог не би желал да се пази такава тайна и затова решил да ми я разкрие.

— Той, разбира се, още не знаеше, че детето е мъртво. Не му бях казал. Можеш ли да си представиш как се почувствувах, Клодин? Можеш ли да си представиш дори за миг? Беше прекалено късно. Детето — сина ми — вече го нямаше. Моят син, който обичаше Франсоа, и чиято майка обичаше Франсоа. Аз някога също го бях обичал. Но този ден се заклех, че ще си плати за всичко, което е причинил на семейството ми. Седях там — в изповедалнята, и разказах на отец Поантьо всичко! След това му казах какво възнамерявам да направя. Как ще накарам Франсоа дьо Лорвоар да страда, както аз съм страдал, как ще убия онези, които обича, докато остане — също като мен — съвсем сам. Но най-вече се заклех, че ако някога му се роди син, ще го накарам да го убие сам — както той ме накара да убия моя.

— Толкова съжалявам, Арман — прошепна тя. Всякакви думи й се струваха нелепи. — Не знаех. Никой от нас не е знаел. Ако знаехме…

— Ако знаехте, тогава — какво? Не можеше да направите нищо, вече беше твърде късно. Злото се беше случило, жена ми и синът ми бяха мъртви и Франсоа дьо Лорвоар трябваше да плати. Нищо и никой не би могъл да промени решението ми. Нима мислиш, че отец Поантьо не се е опитвал? Аз, разбира се, го накарах да повярва, че е успял. Не съм чак толкова глупав да го оставя да се съмнява. Но скоро се убедих, че всъщност съм бил голям глупак, след като изобщо съм ходил при него да се изповядвам. Фон Лайберман бе изпратил един от агентите си да подслушва в изповедалнята. Имало е негов човек там много отдавна — просто това е един от многото му методи за събиране на информация за Франсоа. Тогава, разбира се, фон Лайберман не е знаел, че Франсоа работи за разузнаването, но е подозирал. Така че и аз, също като Франсоа, станах пионка в играта му. И когато Франсоа отказваше да играе по неговите правила, пред мен се откриваше зелена улица. Но въпреки това генералът така и не успя да пречупи Франсоа, да го превърне в двоен агент, какъвто искаше да го направи. Защото Франсоа е най-коварният, най-опасният и най-умният човек на този свят.

Гласът на Арман бе станал дрезгав от насмешката, която се опитваше да вложи в думите си, устата му се бе изкривила от злоба.

— Това не е човек, той е дявол… Той е Дяволът. Единствената му слабост е, че обича, и това е единственото оръжие, което мога да използувам срещу него.

— Но толкова много хора, Арман! Не само които обичат Франсоа, а и Тома, Ив, пилотите и агентите, които бяха заловени, Естел… Защо уби Естел?

— Ти сама видя как онзи ден мърсуваше в гората с брат му. Заради единия изгубих жена си, изгубих собствения си син — не исках да изгубя и Естел заради другия. Тя си плати, всички ще си платите, и то жестоко. Колкото до останалите… съжалявам, но не можех да направя нищо. Бях инструмент в ръцете на Абвера. Те ме накараха да го направя. Вонящите кирливи германци… Презирам ги. Но все пак успяват да ме манипулират. Ала няма да е за дълго. Вече няма да могат да контролират живота ми, защото от днес нататък няма да има с какво да ме държат. Защото Франсоа ще умре. Всичко ще приключи и най-после ще бъда свободен.

— Не, Арман, няма да си свободен. Каквото и да се случи с Франсоа, ти никога няма да си свободен, защото нищо вече не може да ти върне сина.

Той се втренчи в нея и примигна, сякаш го беше ударила с всичка сила.

— Тя е права, Арман.

Нещо засенчи вратата и двамата се обърнаха. На прага бе застанал Франсоа.

— Татко! — извика Луи.

И без да обръща внимание на пистолета, опрян в главата му, се задърпа към Франсоа. За огромно учудване на Клодин, Арман го пусна. Луи се хвърли в прегръдките на баща си и Франсоа го вдигна, но не го погледна; погледът му бе прикован в Арман.

Клодин се обърна и се сепна, когато видя пистолета само на сантиметри от лицето си.

— Е — изхриптя Арман. Гледаше нея, но говореше на Франсоа. — Най-после дойде.

Франсоа не отговори.

Арман се изправи така, че гърбът му допря стената до Клодин. След това й кимна към пода и изръмжа:

— Лягай по гръб! С ръцете зад тила.

Тя направи както й каза, а Арман, все така насочил пистолета в главата й, вдигна поглед към Франсоа:

— Доколкото разбирам, отдавна си тук.

— Достатъчно дълго — отвърна Франсоа.

— Е, кажи ми сега. Какво изпита като разбра, че Халунке — единственият човек, от когото си се страхувал — през цялото време е ебал жена ти? Приятно ли е, Франсоа? Или ти се иска да ме убиеш заради това? Пил съм дори млякото на сина ти от циците й. Сукал съм оттам, Франсоа. Как ти се струва? Дали не те човърка под лъжичката? — Той се почеса с лявата ръка по корема. — Защото мен ме човърка точно ей тук, Франсоа. Човърка ме и ме гризе като плъх. Но сега сме квит, нали? Ти накара жена ми да се влюби в теб и аз накарах твоята да се влюби в мен. Но това не е всичко, нали? Това не е всичко, Франсоа, защото ти ме накара да убия сина си! — Арман замълча и избърса слюнката от устата си. — Така че знаеш какво трябва да направиш. Ти разсипа живота ми, дьо Лорвоар, и сега и аз ще разсипя твоя. Така че го убий! Убий го веднага, иначе ще убия нея.

Няколко секунди Франсоа само се взираше в него. След това, без да продума дума, пусна Луи на земята, хвана го за ръка и тръгна към изхода.

Клодин чу стъпките им да затихват по чакъла навън. Сърцето й задумка в гърдите. Той си беше отишъл! Не беше продумал дума — просто си беше тръгнал!

Арман ругаеше, след това се разсмя — тих смях, който сякаш се виеше като отровен дим из сенчестите ъгли на обора.

— Значи ни изигра! Изигра и теб, и мен, изигра ни всичките. Франсоа дьо Лорвоар отново спечели! Да, дори успя да ме убеди, че те обича. Но той не те обича, нали, Клодин? Защото те е довел тук да умреш. Замина си. Направи избора си и те остави. Но той всъщност не направи никакъв избор, защото единственото, което го интересува, е синът му. Ти не означаваш нищо за него! Никога не си означавала! Как се чувствуваш, Клодин, като знаеш, че те изигра също толкова подло, колкото и всички останали? Как се чувствуваш като една от многото му жертви? Боли, нали? Ето тук боли! — Той се удари с юмрук в гърдите. — Не е ли най-добре да те отърва от тези мъки?

Пръстът му се стегна около спусъка. Клодин затвори очи и скована от ужас, започна да се моли наум.

Изстрелът отекна в тишината, блъсна се в стените, разнесе се над полето навън и затихна в хладния въздух.

Все така хванал Луи за ръка, Франсоа продължаваше да върви и нито едно мускулче по лицето му не издаде, че го е чул.

Минутите се точеха една след друга. Вятърът раздвижи клоните на дърветата зад обора. Освен Франсоа и Луи единственият признак за живот можеше да се забележи в мерцедеса, спрял на черния път по средата между обора и портата. През смъкнатия прозорец на задната седалка фон Лайберман и Макс Хелбер наблюдаваха как Франсоа най-после спря до джипа си, наведе се да каже нещо на сина си, след това го подаде на сестра си. И джипът потегли.

Изнизаха се още десет минути. В небето се събираха буреносни облаци; още не беше заваляло, но притъмня.

Арман се изправи. По лицето му проблясваше пот, но сетивата му бяха изострени до краен предел. Прекрачи Клодин и запристъпва внимателно към изхода. Надникна навън и се приготви да стреля още веднъж. В следващия момент забеляза някакъв човек, седнал с въдица на брега, очите му се присвиха заплашително и той изсъска на Клодин:

— Ела тук!

Тя бе толкова потисната, че го послуша безропотно.

— Кой е онзи там? — изръмжа Арман.

Клодин проследи показалеца на протегнатата му ръка и когато разпозна човека, седнал най-нехайно на брега, в гърдите й се надигна глухо ридание. Нямаше представа как е попаднал тук, но това беше баща й. Облекчението беше толкова огромно, че трябваше да събере цялата си воля, за да не припадне. Знаеше, че не бива и за миг да се усъмнява във Франсоа, но когато бе чула стъпките му да затихват, когато си бе тръгнал без никакви възражения, без дори да направи опит да се противопостави на Арман, си беше помислила… Но сега вече знаеше, че по някакъв начин е успял да овладее ситуацията. По някакъв начин беше открил зловещия заговор, който бяха организирали Арман и фон Лайберман, и сега действуваше по свой собствен план. И след като Бивис беше тук, трябваше да има и други.

— Кой е този? — повтори през зъби Арман.

— Баща ми — отвърна тя, защото знаеше, че рано или късно Арман ще го разпознае. От устата на Арман се изсипаха куп цинизми, след това той я изблъска пред себе си, опрял пистолета във врата й, и излязоха на вратата на обора. Арман погледна към колата на фон Лайберман дано му кажат какво става, но лицето на генерала не се виждаше в сянката на задната седалка.

Внезапно чуха стъпки зад себе си и рязко се обърнаха. Беше Люсиен.

— Най-после — каза той. — Вече си мислехме, че никога няма да излезете. Пусни пистолета, Арман, и ела да поговорим.

Преди Арман да отговори, иззад другия ъгъл на обора се показа една маскирана фигура.

— Ръцете горе! Хайде! Добро момче!

Думите бяха произнесени със силен американски акцент и Клодин разбра, че това може да е само Джек Бингъм.

Арман отстъпи крачка назад, без да пуска ръката й. Бивис вече го нямаше на брега.

— Изчезвайте — изръмжа Арман. — Изчезвайте или ще я застрелям!

— И след това? — попита спокойно Люсиен.

Арман се взираше в него.

— И след това, Арман? — повтори той. — Кажи ми, Арман!

Арман се сви, когато Люсиен изкрещя името му, след това залитна като чу ехото да отеква като мъртвешки хор на ято гарвани. Гласове, стотици гласове откъм дърветата, откъм реката, откъм замъка. Идваха отвсякъде. Отвсякъде кънтеше името му: „Арман! Арман! Арман!“.

Франсоа бързо и безшумно се катереше към тавана със сухото сено.

— Това няма да ти помогне, дьо Лорвоар! — чу той крясъка на Арман.

Отвсякъде се носеше влудяващото:

— Арман!

— Арман!

— Арман!

Виковете се издигнаха до оглушително кресчендо. Франсоа се провря между прогнилите греди, след това скочи в обора. Вече ги виждаше на прага, облени в светлина.

— Убий го, Франсоа! — изрева Арман към небето. — Убий го или ще убия нея!

— Арман!

— Арман!

— Арман!

— Арман!

— Млъквайте! — изкрещя той. — Млъквайте или ще стрелям!

Гласове. Безизразни, монотонни, зловещи гласове. Никакви лица. Само Люсиен и онзи с маската… Арман се огледа за Клодин. Беше на пода, закрила глава с ръце. Той вдигна пистолета, насочи го право в нея… и изкрещя, когато един крак го ритна в китката. След това усети удара в гърба си и изскърца със зъби. Болката се разля до всичките му крайници. Но пистолетът все още беше в ръката му и той стреля, отново и отново…

Не можеше да си помръдне ръката; куршумите излитаха напосоки във въздуха. Ръцете на Франсоа затегнаха хватката си. Но сега пистолетът беше насочен право в нея… Непоносима болка проряза черепа му. Коленете му се разтрепериха, но той успя да натисне спусъка. Опита се да отметне тежестта от гърба си. Успя да повдигне Франсоа от земята и залитна, след това видя, че дулото отново е насочено точно към Клодин, и стреля пак. И в същия момент Франсоа му пречупи врата.

 

 

Клодин не можеше да помръдне — цялото й тяло беше сковано от ужас и болка. Знаеше, че Франсоа е тук, усещаше как я прегръща, как я вдига, но не можеше да помръдне.

— Всичко е наред — успокояваше я той. — Няма нищо, cherie, всичко свърши.

— Луи — едва промълви тя. — Къде е Луи?

— С Моник. В безопасност е.

— О, Франсоа! — въздъхна тя и се отпусна разтърсвана от ридания в прегръдката му.

После видя неестествено отпуснатото тяло на Арман, проснато в краката й. Очите му все още бяха отворени и се взираха в нея. Тя потръпна, а Франсоа се наведе и ги затвори.

— Знаеше ли? — попита Клодин. — За Жаклин?

— Не.

Той я погледна и сърцето й се сви, когато забеляза мъката в очите му. Можеше да прочете мислите му, все едно че ги изказва пред нея на глас. Ортанс, Жаклин, Елиз. Три жени, чийто живот бе разбит заради него, защото не бе способен да ги обича. Никога нямаше да си прости и все пак с нищо не би могъл да го предотврати. Клодин преглътна сълзите си и го прегърна. Той зарови лице в косата й и се притисна към нея така, както Луи се беше притиснал в него.

— Добре ли си?

Тя кимна.

Франсоа избърса нежно бузата й.

— Какво ще кажем на Лилиан? — попита тя.

— Нищо. По-добре да мисли, че е разстрелян от наказателния взвод.

— Мислиш ли, че знае?

— Съмнявам се. Освен за Жаклин. Сигурно е разбрала за нея. Но никога не би могла да допусне, че е способен на такива неща. Коя майка би могла?

— Майка, която ме убеждава да стана любовница на сина й.

— Аз я помолих за това.

Клодин го изгледа слисана, но в същия миг в тишината проехтя вик:

— Франсоа!

Тя го блъсна в гърдите и се просна на земята до него. Чуха се изстрели, откъм гората, откъм хамбара, откъм брега на реката и откъм пътя започнаха да се появяват германци и членове на Съпротивата, и цялата околност се оглуши от екота на автомати, пистолети, пушки и дори гранати.

Във въздуха над тях свиреха куршуми. Около обора се изви дим, защото французите бяха хвърлили от гората димки да прикрият придвижването си. Въздухът се огласяше от викове, чуваха се отсечени команди и тропот на бягащи крака. Из полето се мяркаха мъже с барети и маски, докато германските войници се притискаха в земята и от време на време стреляха напосоки във въздуха. Люсиен и Бивис лазеха ниско в тревата с преметнати на гърбовете пушки, нагазиха в реката и поеха към моста. Джек Бингъм, Пиер Боне и още трима пълзяха през съседните лозя към пътя. Повечето от французите вече се оттегляха в гората, докато неколцина с автомати ги прикриваха.

Франсоа беше почти сигурен, че Клодин е успяла да се вмъкне в обора. Но тя все още лежеше, на една крачка от него. Ръцете й бяха разперени, очите й бяха широко отворени и се взираха право в неговите. По гърба му преминаха ледени тръпки. В следващия момент тя примигна и от гърдите му се изтръгна въздишка на огромно облекчение.

— Не мърдай! — прошепна той. — Добре ли си?

— Мисля, че да.

— Дори да те улучат, не мърдай. Трябва на всяка цена да помислят, че сме мъртви.

Престрелката продължаваше. Франсоа измъкна внимателно ръката си изпод тялото и извади пистолета.

Изчака докато се разсее димът, после го насочи точно в мерцедеса. Изчака още, докато погледът на фон Лайберман най-после се спря върху него, но още преди на лицето на генерала да се изпише изненада, куршумът прониза челото му.

Оставаше още един. От другата страна на колата изскочи Макс Хелбер, с опръскано от кръвта на фон Лайберман лице. Докато залиташе покрай мерцедеса, без дори да се сети да залегне, Франсоа се прицели отново, този път между краката на Хелбер.

Докато Макс Хелбер крещеше от болка, настана истински хаос. Мерцедесът избухна, а към гората започнаха да се разгръщат във верига сякаш цял батальон германци. Вече никой не се сещаше да погледне към обора; никой не знаеше, че куршумите, убили генерала и неговия верен адютант, са изстреляни от Франсоа дьо Лорвоар.

Двамата с Клодин продължаваха да лежат съвсем неподвижни, докато най-после битката не започна да отзвучава навътре в гората.

След известно време чуха стъпки на човек, който тичаше към тях.

— Франсоа! — извика задъхан Люсиен.

— Всичко е наред, жив съм — отвърна Франсоа.

— Сигурен бях, че си жив. Видях какво направи Клодин. Ти добре ли си? — обърна се той към нея. — Хайде! Да се махаме оттук!

Франсоа вече се беше изправил. Димът отдавна са беше разнесъл и в момента никъде не се виждаха германци.

— Всичко е наред, cherie, ставай — каза той.

Но Клодин не се помръдна.

— Клодин, ставай — повтори той и в гърдите му внезапно се надигна паника.

— Не мога — отвърна тя.

Той се хвърли на колене до нея.

— Какво ти е?

— О, Франсоа, съжалявам — изпъшка тя. — Толкова съжалявам…

И едва сега той забеляза локвичката кръв до тялото й.