Рене Рошел
Съдбовен залог (12)

Дванадесета глава

На следващата сутрин Али стана рано и изпече огромен кейк за закуска на нейния екип, като междувременно се опитваше да нахрани Джена. Към седем и половина ароматът на канела се разнасяше по целия първи етаж на имението и когато отвори вратата на Майк, Джон, Дейв и Джордж, те в един глас възкликнаха:

— Мирише прекрасно! Умираме от глад.

Преди да е затворила вратата, тя забеляза, че на алеята за коли спира камионетка на фирмата „Броуди Браун“, която докара двамата полицаи, наети да осигурят охраната. Али и преди бе използвала услугите на Броуди, но този път той я предупреди, че ще доведе друг свой колега, Хал Гуд, когото тя не познаваше. Леко отстъпи назад, когато забеляза, че колегата всъщност е жена полицай.

Броуди, поизмършавял, около четирийсетгодишен мъж, баща на пет деца, й махна за поздрав. Слънцето се отразяваше в плешивото му теме.

— Здравей, Али — усмихна се той. — Запознай се с полицай Гуд.

Двамата новодошли се изкачиха по стълбата и Али с изненада забеляза колко красива беше младата жена. Твърде висока, някъде около метър и осемдесет, тя имаше изумителна къдрава рижа коса. Носеше морскосин костюм, който подчертаваше стройната й фигура и дългите крака. След кратък оглед Али заключи, че най-поразителното в нея са невероятно красивите зелени очи и златистите лунички по лицето й.

— Приятно ми е да се запознаем — побърза да поздрави тя и подаде ръка. — Аз съм Али Фийлдс. Много съм ви признателна, че тъкмо в неделя приехте да осигурите охраната на разпродажбата. Майка ми и леля ми много скоро ще пристигнат с бижутата, оставени на съхранение при адвоката, тъй че ще се чувствам много по-спокойна, щом вече сте тук.

Червенокосата жена стисна ръката на Али и се усмихна широко.

— Ще се радвам, ако мога да бъда полезна. Самотна майка съм и тези пари няма да са ми излишни. Наричайте ме Хал, ще ми бъде приятно.

— Това е голяма привилегия, Али — изкиска се Броуди. — Гледай да се възползваш. И не й се бъркай в работата, че при нея пропуск няма. Прав ли съм, Хал?

Полицайката се засмя високо.

— Не преувеличавай, Броуди, само няколко души отидоха в интензивното отделение след моята намеса.

— Знам, че това не е нещо необикновено за буйни червенокоси мадами като теб.

— Да ви предложа малко кейк — усмихна се Али. — Тъкмо ще се запознаете с останалите ми помощници.

Когато прекрачиха прага на кухнята, Али се изненада от възцарилата се мигом тишина. Четиримата мъже бяха вдигнали очи и с възхищение наблюдаваха новодошлата.

— Познавате Броуди, нали? — рече Али. — А това е новият му колега, Хал Гуд. Ще осигуряват охраната днес.

Мъжете изведнъж се разшумяха, всеки бързаше пръв да предложи — кой стол, кой чаша кафе или парче кейк. Али продължи да храни бебето, като с периферното си зрение наблюдаваше веселата група на масата. Онова, което най-много я изненада — и то приятно — бе привличането, което пламна почти мигновено между Хал и Джон. Нещо като любов от пръв поглед. Али подпря брадичка с ръка и се загледа в тях двамата. Научил, че Хал също ще участва в маратона за Деня на благодарността, Джон предложи на червенокосата полицайка да тренират заедно.

Али се усмихна. Тя искрено се радваше на неочаквания обрат на събитията. Миналата вечер бе прекарала ужасно. И двамата с Джон отчаяно се опитваха да намерят общи теми, но нищо не се получаваше. Много скоро разбраха, че тяхната среща ще завърши твърде безславно и когато я остави пред вратата на имението, той дори не посмя да я целуне за лека нощ. Нямаше нищо неудобно във всичко това. Колкото и странно да звучи, спокойно бяха приели факта, че между тях не може да има нищо повече от добро приятелство. То също не беше малко.

— Ще мина да те взема в шест — обърна се Джон към Хал. — Часовете започват в девет.

Хал му се усмихна и извади бележник от чантата си. Али не пропусна да забележи, че вътре проблесна пистолет.

— Нека ти запиша адреса. — И младата полицайка надраска нещо на едно листче, което подаде на Джон.

Джена заудря с ръчички по стола, за да привлече вниманието на майка си и бързо напомни на Али задълженията й. Приятно й бе, че Джон и Хал се откриха благодарение на общата им работа при нея.

Гръмките гласове на Мод и Мърл известиха приближаването им. Те прекрачиха прага на кухнята, понесли огромна метална кутия със заключалка.

— Това тежи поне един тон. Няма ли някой да ни помогне?

— Най-добре да тръгвам — рече Хал на Джон и леко докосна ръката му с пръсти.

— Скоро идвам и аз — откликна мъжът. — И да знаеш, че с нетърпение очаквам да се запозная с дъщеричката ти.

— Много скоро ще те поканим на вечеря — засмя се Хал.

Джон грейна от удоволствие и изпрати с поглед Мод, Мърл и Джордж, придружени от полицайката.

— А вие двете кога ще закусвате? — провикна се Али след тях.

— Когато дойдеш да помогнеш — отвърна й Мод през рамо.

Али се засмя и поклати глава.

— Е, Джена, очевидно работният ден започна.

Не усетиха кога настъпи обявеният час. Един по един хората започнаха да пристигат. Очите на Али посрещаха всеки появил се на входа на балната зала. Погледна часовника си. Беше почти девет. Разпродажбата на бижута щеше да започне всеки момент, а Рурк го нямаше. Не беше дошъл и за закуска.

Пред малка масичка до вратата Мод записваше всеки новопристигнал и му връчваше картонче с номер. Събраха се около петстотин души, които искаха да разгледат предварително бижутата и след като обиколиха, събрани на отделни групички, те се разбъбриха като голямо семейство, пристигнало за празник. И наистина, за редовните посетители всеки търг се превръщаше в приятен повод за срещи.

Всички се познаваха. Али забеляза Кралицата на житото. Тази осемдесет и седем годишна жена, съпруга на фермер от Канзас, бе сред най-забавните посетители на търговете, организирани от фирмата „Бийн“, откакто Али се помнеше. Беше получила своето прозвище благодарение на факта, че когато за първи път се появи на разпродажба, знаеше само как се търгува с жито. След повече от шейсет години упорито участие в надпреварата тя бе успяла да събере една от най-хубавите колекции от старинни бижута в страната.

Възрастната дама потупа Али с отрупана с пръстени ръка. Облечена в черно, тя бе увенчала главата си с черна филцова каубойска шапка, чиято панделка бе окичена с диамантени украшения. Изпод широката периферия надолу почти до кръста се спускаше широк сърмен ширит. Както винаги бе с черна копринена риза, обточена с дантела, и дълга до коленете черна памучна пола. Жилестият й врат сякаш щеше да се пречупи под тежестта на огромен наниз скъпоценни камъни, а ръцете й до лактите бяха покрити с перли и диаманти.

— Али — изкудкудяка тя с прелестна усмивка, — това прекрасно бебе е пораснало. А виждам и два нови зъба.

Али бе свикнала с приятелското отношение на редовните посетители, които се държаха като близки роднини. А Кралицата на житото бе нещо като прапрабаба на Джена. Още при раждането й бе подарила чифт скъпи диамантени обички.

— Госпожице Аги — подразни я Али, — готова съм да ви отстъпя Джена, щом пожелаете. Наистина е наболо още едно зъбче, ето защо е неспокойна също като вас на миналата разпродажба, когато си бяхте наумили на всяка цена да се сдобиете с онзи чифт висящи обици.

— О, само не ми напомняй — въздъхна Али и махна пренебрежително с ръка. — Онази досадница Присила Хок ми отвлече вниманието с някаква глупава история за лудата й племенница и нейния бивш годеник, търговски пътник. Не си единствената, дето ме поднасяш за обиците, но да знаеш, Присила е в черния ми списък. Днес за нищо на света няма да седна до нея!

— Зърнах я преди малко. Кълне се, че годежът бил подновен. — Али погледна часовника си. — Вече е девет, може би не е лошо да си потърсите някое по-добро място.

Кралицата на житото сякаш се усъмни в думите на Али и опита да се пребори с гривните, за да погледне собствения си, обсипан със скъпоценни камъни, часовник.

— Мили Боже! — възкликна тя. — Още не съм разгледала онова петле от диаманти и топази. Доста оригинално хрумване за брошка! Извини ме, мила…

Аги заситни към другия край на залата. Али я проследи с поглед. Старицата бе толкова крехка и слаба, че едва се движеше, но за нищо на света не искаше да се откаже от каубойските ботуши на високи токове. Младата жена въздъхна с усмивка. Благодарение на чаровни ексцентрици като Кралицата на житото светът изглеждаше по-забавен. Те превръщаха скучната работа по подготовката на разпродажбите в очаквано, вълнуващо преживяване.

Силуетът на висок мъж, облечен в черно, се появи на вратата на балната зала. Али го забеляза с периферното си зрение и усети как сърцето й ускорява ударите си. Оказа се, че това е Ед Катгейт, търговец на бижута от Чикаго. Решена да запази самообладание дори ако Рурк наистина се появи, тя кимна сърдечно на Ед и се отправи към подиума. Време бе да започват.

 

 

В три и половина следобед всички си отидоха, включително и Джон, който отведе Хал с колата си. Броуди остана, за да помогне на Али да преброят приходите. Четири милиона долара и малко дребни. Четири милиона! А Рурк дори не си бе направил труда да напусне стаята си. Е, щом така е решил, толкова по-добре за нея.

— Заминал е! — изрева Мърл, току-що връхлетяла в просторната бална зала, където Мод и Али подреждаха банкнотите и чековете.

— Кой е заминал, лельо? — вдигна Али смутен поглед.

— Рурк. Рурк е заминал. — Тя протегна ръката си, в която стискаше голям плик. — А ето това е за теб, Али. Намерих го върху леглото му.

Али погледна големия плик, сякаш безсилна да посегне и да го вземе. Обзе я лошо предчувствие. Рурк си беше отишъл. Тя знаеше причината още преди да е прочела писмото.

Мърл се приближи и буквално го натика в лицето й.

— Ти какво, не изпитваш ли поне любопитство? — викна тя.

Али посегна плахо, все едно й предаваха телеграма от Военното министерство, в която очакваше да прочете: „Човек, когото обичате, вече го няма.“ Убедена бе, че тъкмо такова е съдържанието на посланието. Но какво да се прави? Беше се влюбила в неподходящ човек. През цялото време, докато бяха заедно, той се опитваше да я промени. Поставена на такава основа, всяка връзка е невъзможна. Тя не искаше да се променя, а и не можеше. И не че толкова държеше да ръководи съдбата си, тя просто беше самотна майка с твърде много отговорности.

Али разкъса плика. Писмото падна върху купчина стодоларови банкноти и ги разпиля.

— Какво пише? — попита Мърл и дръпна листа, преди Али да успее да го прочете. — Я да видя! — Погледът на старата жена трескаво минаваше по редовете. — Казва, че не иска да те изпраща на твоите срещи. И още пише, че…

— Върни й го! — възрази Мод и дръпна листа от ръцете на сестра си. — От край време си ужасна клюкарка! Когато бяхме деца, нямаше търпение да изчакаш и мастилото да изсъхне, преди да посегнеш към моя дневник, за да прочетеш тайните ми.

— Глупости, тайни! — тръсна глава Мърл. — Да не би да наричаш тайни ония глупости, които драскаше! Чиста измислица, нищо повече…

Али бе като оглушала за потока гръмогласни обяснения между двете сестри и заби поглед в листа, изписан с едър четлив почерк.

„Скъпа Али,

Не искай от мен да бъда свидетел на твоите срещи. Един път ми бе достатъчен.

Предполагам, време е да се погрижа за себе си. Рано или късно това трябваше да се случи. А щеше да бъде много лесно… преди случая с хавлията… Бъди щастлива!

Рурк“

Али гневно смачка листа. Значи беше си отишъл. Завинаги. Неочаквано светът й се видя голям, празен и самотен. Заминал „да се погрижи за себе си“ — все едно какво бе имал предвид. Тя преглътна горчилката, надигнала се в гърдите й. Не би трябвало да се учудва. Мъжете като него са мързеливи, себични скитници. Притиснати от обстоятелствата, те просто заминават някъде другаде, за да терзаят с хаоса, който излъчват, друга, нищо неподозираща жена. Нима не е чудесно… Прекрасно избавление, крещеше разумът й. Но сърцето й бе смазано от отчаяние.

Тя рязко се изправи, твърдо решена да не позволи бързото заминаване на Рурк да я разстрои. Трескаво взе да събира изпопадалите банкноти, за да ги изпрати час по-скоро на адвоката на семейство Ронтри.

— Какво има, Али? — попита Мод загрижено. — Много си бледа. Да не би да те е засегнал?

— Аз почти го прочетох — побърза да се обади Мърл. — Ставаше дума за срещи и за някаква хавлия.

— О, млъкни най-сетне! — сряза я Мод. — Остави Али да говори.

Али поклати глава и мълчаливо нареди банкнотите в металната кутия, с която бяха донесли бижутата същата сутрин.

— Пише само, че се наложило да замине. Нищо съществено.

— А за хавлиената кърпа или какво беше там… — опита се да я подсети Мърл.

— Стига, моля ти се — изсъска Мод. — Само си загуби времето с онзи курс за бързо четене през шейсет и девета година. Какво има един богат наследник да се грижи за някакви си хавлии!

— Добре де, той…

— Броуди, време е да тръгваш — прекъсна ги Али високо, макар и с леко треперене в гласа. — Парите трябва час по-скоро да отидат в касата на адвоката.

Мъжът пое тежката кутия от треперещите й пръсти. Тя правеше нечовешки усилия да изглежда спокойна и да прикрие обзелата я тревога.

Защо не мога да изтрия образа на Рурк Ронтри от сърцето си с онази лекота, с която той си взе багажа и замина, помисли си гневно.

 

 

Най-голямата разпродажба в имението Ронтри беше предвидена за уикенда преди Деня на труда. Трите почивни дни навярно щяха да привлекат много повече купувачи от по-отдалечени краища на щата. Али тръпнеше от трескаво безпокойство подобно на задлъжнял фермер пред голяма буря. Предполагаше, че балната зала ще бъде претъпкана от посетители.

Рурк бе заминал в неделя. Вече беше петък и предварителният оглед на колекциите на госпожа Ронтри щеше да започне след час. Али седеше пред огледалото в стаята си и разглеждаше измъченото си лице. Спомни си какво й бе разказала леля Мърл снощи след посещението си в центъра на Уичита. Някъде след десет часа възрастната жена връхлетя в стаята на Али и съобщи:

— Видях Рурк!

Същата вечер Джена бе много неспокойна и тъй като не можеше да заспи Али намаза венците й с лекарство, което щеше да облекчи сърбежа и болката от покарването на новите зъби. Младата жена така се бе стреснала от внезапното влизане на леля си, че едва не изпусна и шишето с лекарство, и детето.

— За Бога, лельо, ужасно ме изплаши!

И сякаш за да направи нещата още по-драматични, Джена се разрева с пълен глас.

— Вечеряше с някаква много привлекателна млада дама в новия ресторант в града — невъзмутимо продължи Мърл. — Знаеш го, онзи в току–що построения модерен хотел.

Али се опита да преглътне новината, че той толкова бързо бе намерил друга жена, която да очарова с мъжката си привлекателност. И то в ресторанта на хотела, естествено!

— Не е наша работа — промърмори тя. После, осъзнала, че леля й не я е чула, добави високо: — Мислех, че си отишла само да пуснеш няколко писма.

— Така си беше — кимна Мърл предизвикателно. — Но когато минах покрай едно яркочервено порше със свален гюрук, оставено на паркинга пред хотела, спрях да го разгледам. Човек не среща толкова често такива коли, при това с надпис „Птица“, макар че Уичита, както знаем, е столицата на летателния свят. Та реших да отида и да го поздравя.

Али само затвори очи, уплашена да не изрече нещо, за което после ще съжалява.

— Изпраща ти поздрави — продължи лелята, нищо неподозираща за страданието, което причинява.

— Прекрасно — кимна Али с ирония. Колкото и странно да е, тя не смяташе, че Рурк ще се държи така. Въобразяваше си, че той ще се промени. Стори й се твърде искрен, когато заяви, че не му е безразлична. Вероятно бе предпочел красивата жена да бъде негов спътник, докато излекува душата си. Тя едва не се изсмя. Ето че сама търсеше утеха в заблуждението, че връзката ще трае само временно. Предполагаше, че изненадата, която предизвика у нея съобщението на леля й, би трябвало да потвърди преценката й по отношение на привлекателните сладкодумци. Никога не бе смятала себе си за добър познавач на хората. С едва доловим стон тя се изправи и потупа хленчещото дете по гръбчето. Прекалено много време бе прекарала в размисли за Рурк. Трябваше да върви. Събрала всичкия си кураж, тя се извърна към леля си.

— Време е да слагам Джена да спи — извика тя. — Лека нощ, лельо!

Възрастната жена напусна стаята, без ни най-малко да подозира, че със съобщението си отне и последната надежда на Али да склопи очи тази нощ.

Али гледаше мрачното си отражение в огледалото, разяждана от единствения въпрос коя ли бе онази красива жена, с която Рурк бе вечерял. Тя с болка осъзна, че колкото и пестеливо да говореше за собствения си живот, Рурк твърде лекомислено бе изрекъл признанието „Обичам те“.

Нещо в отражението насреща проблесна и привлече вниманието й. Една сълза — издайническа и глупава, трептеше в крайчеца на окото й. Сякаш се нуждаеше от това единствено доказателство за собствената си слабост и безнадежден копнеж по този недостоен човек, за да избухне в ридания.

Защо не бе разбрал? Длъжна бе да се съобразява със задълженията си в този живот, толкова много хора зависеха от нея. Майка й, леля й, дъщеря й. Да не говорим за дълговете на Джек, които пак тя трябваше да изплаща… Та дори и онова мило момче Джордж разчиташе на нея. Толкова много хора очакваха от нея да е силна. Не тя си налагаше да бъде непреклонна, животът го изискваше от нея. И тъкмо затова така старателно се бореше с естествената си потребност някой да се грижи за нея; не й беше непознат копнежът да се отпусне в силна мъжка прегръдка, да получи любов и упование.

Ала горчивият опит я бе научил, че подобно райско блаженство съществува единствено във въображението й! Докато тя носи отговорността, никой няма право да използва нея или член от нейното семейство, нито пък да я наранява.

Изтощена от напрежението, от усещането за самота и пропаднали надежди, тя отпусна чело в сгъвката на лакътя си и заплака. Оплакваше себе си, собствената си слабост, клетвата, която бе дала да не повтаря грешката си, грешка, която за нейно огорчение отново бе допуснала. Сърцето й се късаше при мисълта, че обича мъж, декларирал своята любов към нея, без да я приема такава, каквато е, а сега очевидно нямаше нищо против да я замени с друга жена. Поразена от иронията на съдбата, тя горчиво се засмя. Звукът, който се отрони от гърдите й, бе в състояние да стресне всеки страничен наблюдател. Удивително напомняше смеха на губеща разсъдъка си жена, попаднала сред скръбни оплаквачки.

Някой силно почука на вратата.

— Може ли да взема твоята ютия, Али? — провикна се майка й. — Черната ми пола е паднала от закачалката и се е измачкала, а ще ми трябва за утре.

Али припряно изтри очи, пое си дъх пресекливо и отвърна:

— Да, разбира се. Ей сега ще ти я донеса.

С натежали крака се запъти към банята, за да наплиска лицето си със студена вода.

Забрави го, Али, ледено предупреди тя отражението си в огледалото. Върви по своя път. Намери един порядъчен човек.

Сетне тъжно промърмори:

— Не може да няма на тоя свят един човек, когото да обичам така горещо, както… — Тя спря, преди да изрече името. Грабна ютията от шкафа и побягна от стаята и от горчивите си мисли.

 

 

Повече от половината предмети бяха разпродадени, когато решиха да дадат малка почивка. На Али тя се стори като миг. Отпи глътка вода и отново зае мястото си на подиума, където Майк вече бе поставил металната кутия с форма на сърце, която съдържаше колекцията презервативи. Али въздъхна. Никак не й беше приятна тази част от програмата. Защо ли се притесняваше толкова? Вероятно причината бе в безвкусните забележки на Рурк за похожденията на неговите деди.

Мислите й неволно се върнаха към нощите, прекарани с него — към огнените ласки и нежното, лишено от излишни слова общуване. Усети как цялата пламна.

— Какво ти става? — провикна се Мърл, която стоеше до нея. — Зачерви се като зрял домат.

Али отпи още малко вода; ръката с чашата видимо трепереше.

— Мисля, че е време да започваме — подхвърли само за да смени темата.

— Изглежда, вече заеха местата си, започваме наистина — съгласи се Мърл, след като огледа тълпата.

Али закачи микрофона на дрехата си, колкото може по-близо до устата. Напомни на публиката, че са стигнали до номер четиристотин и пет и започна наддаването от първоначална цена петдесет долара.

Застанал от другата страна на въртящата се маса, Джордж както обикновено й помагаше да се справи с валящите едно след друго предложения. С професионална сръчност тя посочваше, повтаряше, приканваше да вдигат залога. Кутията се предлагаше вече за сто и четирийсет долара. Али действаше механично, почти като на автопилот, а съзнанието й отново се върна към Рурк. Страшно й бе неприятно, че той продължаваше да присъства в живота и мечтите й; че отново се е предал и е на път да се отдаде на празно, безцелно съществуване. А най-вече презираше себе си за своята слабост…

— А ако имах работа? Тогава щеше ли да ме обичаш? — Въпросите затрещяха по високоговорителите неочаквано за всички в залата.

Али заекна, с трескав поглед обиколи присъстващите. Ето, отново се случи! Някой се намесваше в озвучителната им уредба. Но този глас…

— Моля да ме извините, приятели — рече тя сковано и объркано. — Възникнаха някои проблеми, нали ще бъдете…

— Ако купя фургон за търговия и нося чорапи, какво ще кажеш? — предизвикателно проехтя същият глас, дълбок и до болка познат.

Али обиколи с поглед залата. Беше объркана. Не е възможно това да е гласът на Рурк!

— Рурк! — изписка Мърл оглушително. — Неговият глас звучи по високоговорителя! — Тя рязко се обърна към Али и като я сграбчи за раменете, извика: — За какво говори той?

Али смутено прехапа устни.

— Обичам те, Али. Ожени се за мен — прозвуча същият глас.

— О, Господи… — Думите на Али стигнаха и до най-отдалеченото кътче на залата. Тя самата се сепна, тъй като не си бе дала сметка, че говори високо.

— Ами той ти предлага брак! — скочи Мод от масата до входа. — Рурк ти предлага да се ожениш за него. Али, на теб говоря!

Хората в залата взеха да се озъртат и да шушукат. Кралицата на житото се изправи и като размаха ръце, се провикна с тънкия си продран гласец:

— Колко романтично! Много ли е красив, Али? Трябва да видя това момче.

Али вдигна ръце в знак, че ги моли да запазят тишина, но преди да продума, гласът отново се обади, този път по-нежно:

— Много глупости съм направил през живота си, но никога няма да си простя, ако те оставя да ми се изплъзнеш.

Тръпка на доволство пробяга по тялото й, но тя побърза да я потисне. Какво ли стана с желанието му да я замени с друга? А хубавата жена, с която е прекарал предишната вечер? Али усети как чувството на топлота се прокрадва в сърцето й и понечи да продължи наддаването, но гласът отново я прекъсна:

— Али, аз съм отвън. Ела да поговорим.

Присила Хок изкрещя от ъгъла на залата:

— Иди му кажи, че ще се омъжиш за него скъпа, за да не отида аз. Не мога да устоя на никой мъж с чорапи!

— Я млъквай, Присила — скастри я нечий глас. — Готова си да тръгнеш с всеки мъж, стига на гърдите му да не пише „Почивай в мир“.

Участниците в наддаването взеха да се подсмихват. Джордж гледаше Али с широко отворени очи, онемял от изумление. Али не можеше да му се сърди. Тя самата бе стъписана. Погледът й се спря на Майк и Джон, които се усмихваха широко насреща и, и в този миг всички отново чуха:

— Казвал ли съм ти, че Джена ми вика „та-та-та“…

Лицето на младата жена пламна; тя глухо помоли за извинение и обяви кратка почивка. Трябваше да се сложи край на тази лудост. Какво му ставаше на Рурк? Не е възможно предложението му да бе сериозно. Толкова различни бяха. Спомни си, съвсем без да иска, за красивата жена и усети как кипва от ревност.

Най-сетне се реши. Свали микрофона, остави го и забърза към вратата. Сега ще му обясни на този господин Обичам-те-тогава-когато-ми-е-удобно и ще го сложи на мястото му веднъж завинаги. Погледите на посетителите проследиха всяка нейна стъпка. Тя рязко отвори високата двойна врата, готова за яростна разправия.

Яркочервено порше бе спряло пред стъпалата на входа. Рурк, толкова строен и така убийствено мъжествен, се бе облегнал небрежно на гюрука. В ръката му се виждаше радиотелефон с формата на отворена мида.

Той вдигна очи, чисти дълбоки и сини, и я изчака да слезе по стъпалата.

Видът му порази Али. Знаеше, че е много хубав, но сега видът му направо я зашемети. Небрежно-елегантен, дори с облеклото той рушеше приетите условности. Спортна риза в пясъчен цвят с бронзови и бели шарки подчертаваше широките рамене и тясната талия. Беше се подстригал и прорязаното от леки бръчки лице сега сияеше насреща й.

Наложи се да прехапе вътрешната страна на бузата си от страх да не проличи в каква неподходяща посока литнаха чувствата й. Бежовите му панталони прилепваха добре към стройното му тяло и не прикриваха нито едно от неговите достойнства. Обут бе в меки мокасини. Но това, което накара дъхът й да секне, бяха чорапите. Да вярва ли на очите си?

Наблюдаваше я внимателно; очите му излъчваха кротка нежност, която стопи всичките й намерения за разправия. Тя се почувства сломена. Застанала на най-горното стъпало, Али попита през зъби:

— Какво означава този телефон?

— Направих ти предложение — с известна тъга отговори Рурк. — Нима не разбра? — Протегна ръка и добави: — Ела при мен.

Невярваща на ушите си, тя не смееше да помръдне. Дали не беше прекалила с кафето този ден, та й се причуваха разни неща.

След миг мълчание тревожният израз на Рурк отстъпи пред кротката молба.

— Али, моля те — настоя той. — Ела тук.

Като в сън тя заслиза по стъпалата. С изненада видя, че мъжът, които от нищо не се интересуваше, всеки миг щеше да се разплаче.

Лицето му бе изкривено в горчива усмивка. Той хвана ръцете й. Мълчанието се проточи твърде дълго. Али вече се плашеше от изпитателния му поглед. Напразно се бе опитвала да го изтръгне от сърцето си. Искрено щастие обливаше цялото й същество.

— Омъжи се за мен, Али — промълви той.

Разумът й нашепваше, че не бива да се предава.

Аз… не мога да повярвам, че искаш това от мен. Ти добре ме познаваш и едва ли…

Той я привлече в прегръдките си и притисна устни към нейните. Мислите й съвсем се объркаха, обзе я искрена и чиста радост на човек, прибрал се у дома. Наслаждаваше се на силата му и мъжкото ухание, примесено с миризмата на цигари и одеколон. А дълбочината на страстта го правеше неустоим. С тъжна въздишка тя се отдръпна и прошепна:

— Не… не, ти самият каза…

— Да, зная, но сгреших — призна той. — Сгреших, скъпа моя. Твърде късно разбрах защо така упорито се бориш за самостоятелност. Ти просто си изплашена, нужна ти е сигурност и стабилност. — Целуна я нежно и промърмори до самите й устни: — Но не разбираш, че двама души заедно също биха могли да постигнат тази сигурност.

Али не вярваше на ушите си.

— Ако държеше толкова на своето решение, щеше да ме потърсиш — продължи той. — Адвокатът ми знаеше къде съм отседнал. Нищо не ти пречеше да го попиташ. И защо мислиш, че взех проклетото червено порше, което паркирах пред най-прочутия хотел? То играеше роля на фар, който крещи: „Аз съм тук! Аз съм тук!“. Исках да видя как идваш, за да вземеш онова, което ти се полага. Моята любов.

Изненадата, изписала се на лицето й, го разсмя.

— Какъв себичен човек съм, нали? Но ти не дойде.

Али опита на няколко пъти, докато най-сетне успя да продума:

— И ти реши… реши да излекуваш нараненото си самолюбие, определяйки среща на една красива жена.

— Среща ли? — объркано вдигна вежди той.

— Нима не помниш, че леля Мърл е прекъснала интимния ти разговор снощи? — И тя едва преглътна горчилката, надигнала се в гърдите й.

— Да, така беше — кимна той. И сетне за нейна изненада се усмихна широко. — Маги Конъри.

Али примигна.

— Много благодаря. Разчитах, че ще ми кажеш името й.

— Надявам се, че това, което чух, означава ревност.

Тя рязко се дръпна и успя да се изскубне от ръцете му.

— Защо? Егоизмът ти ли го изисква? Бившата любовница трябва да ревнува от новата! Това е отвратително!

Той побърза да я хване за раменете.

— Али, скъпа… Маги е… — Тръсна глава, сетне започна отново: — Нали си спомняш, бях ти разказал, че навремето уволних една моя служителка, защото разбрах, че е бременна.

Тя кимна мълчаливо, учудена от внезапната смяна на темата.

— Е, това беше Маги. Ако трябва да бъда искрен, навремето тя непрестанно ми възразяваше. Оспорваше всяко мое решение. А от друга страна, не познавам по-добър авиоинженер. Не съм я канил на среща, глупавичката ми. Просто й предложих място в новата ми фирма. Винаги съм искал за мен да работят най-способните. А Маги е една от тях. При това съм й длъжник.

Още преди Али да проумее чутото, той отново я прегърна и прошепна в косите й:

— Фирма за обезопасителни авиосистеми. Тази идея отдавна зрееше в главата ми. Маги има някои разработки, свързани с откриването на пробойни в обшивката по време на полет. Проблемът интересува и мен. Заедно с още двама приятели от този бранш ще осъществим мечтата си. Не искам никога вече да има невинни жертви като Меган и Пърл.

— Ти започваш работа?!

— Както искаш го наречи. — И отново притисна устни към нейните. — Имам работа, имам чорапи, сега вече ще се омъжиш ли за мен? Или може би фактът, че не ме потърси, означава, че не ме обичаш?

— Вярвам, даваш си сметка, че аз имам Джена, мама, леля Мърл. Дълговете на Джек, пък и Джордж…

— Ние имаме всичко това, мила — поправи я той усмихнато. — Искам да чуя само дали ме обичаш.

— Аз… — Гърлото й бе така пресъхнало, че тя не можеше да отрони нито дума повече. Дали той наистина имаше работа? Готов ли бе да започне живота на нормален човек с някакви амбиции?

— Има и още нещо — обади се Рурк. — Реших да подаря имението Ронтри на една организация, която осигурява работа на самотни майки. — Той леко повдигна брадичката й, за да я погледне в очите. — Благодарение на теб разбрах колко трудно се справя една жена с дете.

— Сигурно сънувам. Не мога да повярвам, че ти ми говориш всичко това.

— Омъжи се за мен и ще се увериш, че казвам истината. — Гласът му бе наситен с нежна настойчивост. — Обичаш ли ме, Али?

Очите й се напълниха със сълзи. Усещаше, че той наистина е готов да започне отново пълноценен живот, и то свой собствен, избран от самия него, а не от баща му. Разбираше също, че е избрал нея да играе важна роля в този живот. Тя плахо се усмихна, обви раменете му с ръце и прошепна:

— Обичам те, Рурк… Отдавна…

— Нищо повече не исках да чуя — целуна я той.

— Аз съм щастлив човек.

— Но, Рурк — прекъсна го тя разтревожена, — може би ще се наложи да отсъствам често. Аз харесвам работата си.

— Двамата с Джена ще идваме с теб.

— И няма да имаш нищо против?

Той целуна връхчето на носа й.

— Щом ти нямаш нищо против да ходя без чорапи, защо аз да не идвам с теб за разпродажбите?

— А работата ти?

— Само от осем до пет.

Тя се сгуши в ръцете му, наслаждавайки се на мига, и все още невярваща, че всичко това се случва с нея, прошепна:

— Не бих искала заради мен да пренебрегваш работата си. Всеки нов бизнес изисква време и внимание.

— Предупредих младшите си съдружници, че ако се наложи да се остава след работно време, то това ще бъдат те. Но не се разбрахме за чорапите.

— И този въпрос оставям сам да решиш.

— Нашият брак има сериозни изгледи да оцелее — целуна я той още по-силно.

Али потръпна. Чудесно бе, че той има несъвършенства, които тя бе готова да приеме. Дори се радваше, че е така. И в същия миг си даде сметка, че сега много по-лесно възприема и собствените си недостатъци. Може би наистина понякога прекаляваше с изискванията към себе си и околните. С времето щеше да се пребори с това, струваше си усилието.

— Това обяснение се проточи твърде дълго! — извика Мърл някъде зад тях.

Али подскочи и видя, че възрастната жена е грабнала микрофона от ръцете на Рурк. В следващия миг я чу да крещи:

— Ей, вие вътре, чувате ли ме? Ако не успея да ги разделя тия двамата, разпродажбата ще продължи едва след сватбата. Ще се опитам все пак, защото мога да си представя колко сте нетърпеливи да узнаете кой ще получи последния ни експонат!

Али и Рурк смутено се спогледаха. Очевидно по-голяма част от разговора им бе чут в залата.

— Няма как, трябва да вървя — прошепна тя само с устни. — Подигравките ще бъдат безмилостни!

— Дай ми знак и идвам!

Тя поклати глава и се усмихна.

— Не, благодаря. Но се радвам да го чуя.

— Винаги когато имаш нужда от мен, ще бъда на разположение — намигна той, а сърцето й ликуваше, съзряло любовта в очите му.

 

 

Късно същата вечер, когато всички се бяха разотишли, а леля Мърл, Мод и Джена вече отдавна спяха, Али излезе на верандата, за да се наслади на тишината в парка. Рурк бе отскочил до Уичита, за да се срещне със съдружниците си, с които трябваше да уточни някои подробности около новата фирма. Тя не знаеше кога ще се прибере, но бе решила да го чака.

Вратата в дъното на коридора хлопна. Без да се обръща, Али бе сигурна, че е той.

— Тук съм, скъпи — повика го тя.

— Здравей, Али! Как мина денят?

— Спечелихме още няколко милиона.

— Браво! Има ли нещо за вечеря?

Държаха се като съпрузи и Али усещаше отдавна мечтаното чувство за спокойствие.

— Не готвя много добре — предупреди го тя и вдигна лице за целувка.

— Не съм съгласен. Опитвал съм някои доста вкусни неща.

Али се засмя.

— Можем да вечеряме малко по-късно, а сега искам да ти покажа една моя колекция. Предполагам, ще проявиш интерес.

— Така ли?

— О, сигурна съм.

Сега вече у нея не бе останало и капка съмнение, че Рурк не е слабоволев човек; той просто твърде късно бе открил себе си. С бавни движения тя започна да разкопчава блузата си.

— Седни ето тук, на пейката — посочи тя. Нали искаш да ти покажа колекцията си.

Той се подчини и скръсти мълчаливо ръце, омаян от обещанието в очите й.

— Любопитен ли си да видиш и останалите експонати? — закачливо попита тя, когато блузата политна към земята.

Очите му излъчваха радостна възхита, тръпнещо очакване. Той прекрасно знаеше колко възбуждаща е нежната кожа, прикрита сега от прозрачната черна дантела.

— Господи, Али, нима искаш да прибавиш към колекцията си влюбен мъж, докосен от безумното желание да те притежава?

Тя пристъпи напред, тялото й се отпусна в прегръдката му; в следващия миг силните му ръце я понесоха към блаженството на екстаза…