Рене Рошел
Съдбовен залог (10)

Десета глава

— Как така са се загубили? — крещеше Али, за да може майка й да я чуе добре. — Нима е възможно някой да загуби петстотин стола!

Мод сви рамене и сложи ръка върху слушалката на телефона.

— Управителят на склада твърди, че камионът, натоварен със столовете и изложбените масички, е тръгнал в един часа. Значи преди цели два часа.

Сега вече чашата преля.

— Кажи му, че ние трябва да получим тия столове! — изсъска Али. — Без никакви обяснения повече! Предварителният оглед на вещите е обявен за шест и половина. Дотогава всичко трябва да е наред!

Майка й се извърна с гръб и се зае да предаде съобщението.

— Али? — предпазливо се обади Дейв, който току-що бе влязъл в стаята. — Къде искаш да оставим викторианската рамка за легло?

Младата жена прокара ръце през разрешената си коса.

— И аз не знам. Подпри двете табли на стената до прозореца. Няма да има място да сглобим леглото тук.

Дейв кимна и с бързи стъпки излезе от стаята. В същия миг до ушите й долетя гласът на Майк.

— Али! Оная проклета ключалка отново заяде! Не можем да отворим вратата, за да внесем останалите мебели Чипъндейл.

Ужасно главоболие измъчваше Али и бъркотията, която с всеки изминал ден ставаше все по-голяма, само усилваше болката. От три дни всичко вървеше наопаки. Да не говорим, че изобщо не можеше да спи. Рурк кръстосваше мълчаливо къщата; само очите му горяха тревожно и многозначително. Наложеше ли се да разменят по някоя дума, лицето му се изкривяваше в иронична насмешка, от която тя цялата подскачаше. Вече нямаше нежни ласкави слова, какво остава за по-голяма близост. През дългите безсънни нощи Али стигна до заключението, че вероятно той се опитва да я предизвика и да я принуди да осъзнае факта, че без него е загубена. Е, добре, неустоими господин Ронтри, номерът ти няма да мине, ако ще и земята да се продъни! Крайно време е да проумееш, че с подобна тактика нищо няма да спечелиш!

— Али? — отново се обади Майк. — Какво реши за ключалката?

Принудена отново да осъзнае лавината от проблеми, които се трупаха един след друг, младата жена скръцна със зъби от безсилен гняв.

— Оправяй се както можеш, Майк! — викна тя. — Нали за това ти плащам. Ако се наложи, свали вратата от пантите!

Мъжът се намръщи, поклати глава и побърза да излезе.

Ново раздвижване привлече погледа на Али и тя свъси вежди.

— Не така, Джордж. По-малките предмети нареждай пред другите!

— Пред кои други, шефе? — озадачен попита Джордж.

Болката, туптяща в слепоочията й, бе тъй мъчителна, че и при най-малкото движение й причерняваше. Али разтри с пръст трапчинката над носа си, но и това не помогна.

— Обясних ти вече — уморено произнесе тя. — По-малките неща отпред, за да могат хората да ги видят. — Забелязала, че Джордж я гледа все така объркано, с бързи крачки тя прекоси стаята и му посочи къде да остави масичката с извити крачета, която държеше. — Ето тук можеш да подредиш всички останали по-дребни мебели.

С примирено изражение помощникът й внимателно остави масичката на пода и тутакси излезе. Али отново се намръщи. Нима тонът й го беше обидил? И така да е, не го бе направила нарочно. Единственото обяснение е проклетото неотслабващо главоболие!

— Зиг Хайл, генерале! — провикна се някой насмешливо.

Али затвори очи, като не преставаше да разтрива слепоочията си. Не по-зле от него можеше да демонстрира безразличие. Рурк си бе поставил за цел мълчаливо да изтъква, че тя нито за миг не се държи естествено, нито се усмихва, нито се шегува, с две думи, не си позволява да се отпусне. Прииска й се да изкрещи.

Днес очевидно му бе ден за настъпление. Тя чудесно разбираше, че се е превърнала в освирепяла вещица, но между седем и десет тази вечер оттук щяха да минат няколкостотин души, за да огледат вещите за утрешния търг, а те дори не бяха подредени. На всичко отгоре столовете се губеха някъде. В кой ли заден двор ги бяха стоварили?

С неимоверно усилие да прикрие безпокойството си Али се обърна.

— Рурк, защо не отидеш в някой бар? Намери там с кого да се сбиеш. В момента нямам никакво време.

— Чудесна идея — отвърна той сухо. — Изпратен съм да ти предам съобщение от Мърл.

Али хвърли бърз поглед към отсрещния ъгъл на стаята, където леля й подреждаше някакви кутии.

— Защо изпрати точно теб?

— Взе ли аспирин за главоболието?

— Откъде знаеш, че имам главоболие?

— Съдя по липсата на обичайната ти любезност — кимна той.

Болката с такава сила я прониза отново, че Али загуби всякакво желание да спори. Въздъхна тежко и попита:

— Та така и не разбрах защо леля ми изпраща точно теб. Или може би смята, че ядовете ми са малко?

— Според мен е преценила, че ако имаш намерение да убиеш вестителя, най-добре е това да бъда аз. — Иронията вече беше неприкрита.

— Какво има сега? — изпъшка тя.

— Джена повърна.

— О, Господи, защо не ми каза веднага? — Али се спусна към проходилката, оставена недалеч от леля й.

— Али, сигурен съм, че Мърл ще се справи — подхвърли Рурк след нея.

— Най-добре сама да проверя — промърмори тя по-скоро на себе си. — Какво има, лельо?

Джена весело бърбореше и ако не беше изпомазаното й личице и нацапаните дрехи, по нищо не личеше, че не се чувства добре.

— Не ми се вижда топла — рече Али, като сложи ръка на челото на момиченцето.

— Сигурно се е задавила — сви рамене Мърл и невъзмутимо продължи да лепи етикети по кашоните.

— Ще отида да я преоблека — промърмори Али.

— Столовете пристигнаха! — тържествено се провикна Мод.

— Най-сетне! — Али изпита огромно облекчение, но лицето й остана все така загрижено. — Къде е Джон? — попита тя и се огледа.

— Нали го изпрати за електрически крушки — напомни високо Мърл.

— О, да, разбира се — рече Али, докато вдигаше дъщеря си, и изведнъж се обърка с кое да се залови по-напред. — Ще можеш ли да се оправиш с Джена, лельо?

— Вероятно. Само че някой трябва да довърши етикетите за кристалните чаши.

— Съвсем забравих, че няма да ги показваме на този кръг от търга. Остави ги засега.

— Къде да слагаме столовете? — извика току-що връхлетелият шофьор на камиона.

— Ще почакате. И без това твърде много закъсняхте.

— Вижте, госпожо — нервно започна човекът. — Аз също имах тежък ден, така че не ме бавете!

Али побесня. Този път наистина й дойде много. Стиснала здраво бебето, тя се запъти към наглия грубиян.

— Я слушай! Имаме нужда от петстотин стола и четири изложбени маси, а не от припрени многознайковци! Така че вкарвайте вътре столовете и си спестете излишните думи.

Мъжът забеляза Джена и гнусливо сбърчи нос.

— Пфу! Какво му е на това момче?

— Момиче е! — ледено го поправи Али. — Нищо й няма. Закъсняхте с два часа. Веднага започвайте да подреждате.

— Не са ми платили да ги нареждам, госпожо. Оставям ги на двора.

Али отвори уста да каже нещо, но с изненада забеляза появата на Рурк.

— Ей, човече — сложи той ръка на рамото на шофьора. — Нека оставим жената да се погрижи за бебето и да ги наредим. Нали не си забравил, че закъсня с два часа. Бихме могли да направим оплакване до шефа ти.

Младата жена се ококори. Усетила бе в гласа на Рурк лека заплаха и се питаше дали и шофьорът я е доловил.

Очевидно човекът бе размислил. Докато Али преоблече Джена, столовете бяха стоварени във фоайето; камионът го нямаше. Забелязала, че Рурк помага на Дейв, тя едва не се препъна. С нямо удивление следеше движенията му. Стори й се отслабнал и измъчен, но работата видимо го забавляваше.

— Затвори си устата, Али — чу го тя да подхвърля иронично. — Ще ти влезе някоя муха.

— Какво правиш всъщност? — попита тя най-накрая.

— Как е Джена? — спря той пред нея.

— Добре е, но ти…

— Глътна ли аспирин?

— Глътнах… Но ти какво правиш?

— Като видях как си уплашила тези нещастни беззащитни мъже — и той посочи Дейв, Джордж и Майк, — реших, че е по-добре да им помогна, преди да си ги разплакала.

— Много смешно — изсъска тя. Колкото и да е странно, около този мъж винаги се чувстваше защитена. — Според мен, господин Ронтри, начинът, по който се справихте с шофьора, едва ли беше най-уместният. — Той вдигна вежди с престорено смущение. — Не разигравай невинност. Много добре чух заплахата в тона ти. Звучеше горе-долу така: „Ако искаш да опазиш зъбите си, най-добре не ми възразявай много.“

Усмивката, плъзнала по устните му, твърде много напомняше прелъстителното изражение, което тя добре познаваше.

— Нали знаеш, аз съм от ония потайни копелета, дето все подличко те изненадват.

Преди да успее да изтълкува какво се крие зад тия думи, видя го да й обръща гръб и да подновява заниманието си.

Не устоя на изкушението минута-две скришом да го наблюдава, но много скоро отново застана нащрек. Какво целеше той? Поставяше й капани, дразнеше я, най-неочаквано започваше да я пренебрегва. Можеше да се предположи, че я предизвиква. Но в такъв случай какво бе обяснението за внезапната промяна в държанието му? Защо тъй неочаквано й се бе притекъл на помощ?

Решила, че е излишно да търси мотивите за поведението му, тя се обърна и се зае с работата си. Ала колкото и упорито да пропъждаше мисълта за този мъж, улавяше се, че твърде често го търси с поглед.

Не можеше да отрече, че е силен. И много добре сложен. Истинска загадка. Али поклати глава в недоумение. Стореше ли й се, че разбира и познава този човек, той много скоро успяваше да я изненада с нещо неочаквано и по този начин бързо разрушаваше образа, който тя си бе изградила. Имаше моменти, в които дори го харесваше, след което дни наред искрено и дълбоко го ненавиждаше. За нещастие само преди три нощи бе открила, че дори когато го ненавижда, е безнадеждно и страстно привлечена от него.

— Али! — изписка Мърл. — Нали искаше кристалът да бъде изложен покрай стената. Не мога да започна подреждането на предметите, докато не се внесат столовете. Има опасност в суматохата да бутнем някоя маса и тогава всичко отива по дяволите.

— Е, добре — кимна Али неохотно. — За да ускорим нещата, ще внесем само част от столовете. После ще помогна да наредим останалите.

— Дяволите да го вземат! — изкрещя Майк откъм входа на залата. — Али! Онази проклета врата… Откачихме я от пантите и я изпуснахме. Падна до майка ти.

Али занемя от ужас.

— На нея нищо й няма — продължи Майк и махна с ръка. — Голямата кутия с чинии, които маркираше, пое удара. Изглежда, част от съдържанието пострада — тъжно завърши той.

Али притвори очи с тихо стенание. Няма ли да свърши този ужасен ден?

 

 

Колкото и да е странно, предварителният оглед мина гладко и без проблеми. Към десет и половина Али и Джон седяха край кухненската маса и си почиваха на чаша кафе. Дейв, Майк и Джордж си бяха отишли. Джена отдавна спеше, а Мод и Мърл се оттеглиха в стаята си. От Рурк нямаше и следа. Али се опитваше да убеди сама себе си, че въобще не я е грижа какво става с него.

Разкопча горното копче на блузата си.

— Отпусни си връзката, Джон, денят беше дълъг.

Към пет часа мъжете бяха подредили залата и отидоха до вкъщи да се преоблекат в бели ризи, черни панталони и черни връзки. Трите жени бяха в черни поли и бели блузи — официалното им облекло за дните на разпродажба. Сега, когато предварителният оглед бе приключил, имаха нужда да се отпуснат.

Джон подръпна възела на връзката си и се усмихна. Али също се засмя. Какъв приятен мъж, рече си тя. Висок, строен, младолик и с тъмноруса коса, той й напомняше с нещо на Джон Ритър. Беше разведен, без деца. От доста време насам намекваше, че се интересува от нея, но тя все отлагаше да обмисли подобна възможност. Наистина бе свестен човек, улегнал, чудесно се държеше с Джена и преподаваше физическо възпитание в едно от средните училища на Уичита. И въпреки всичко Али все не намираше нищо привлекателно в идеята да се среща с него. Особено сега, когато все още не бе изяснила отношението си към Рурк.

Имаше усещането, че всеки момент Джон ще повдигне отново този въпрос. Какво лошо имаше в това да му даде шанс? Усмихна се окуражително и отпи от кафето си.

— Али — тихо поде той, — ще имаш ли нещо против…

— Преча ли? — долетя до болка познатият глас откъм вратата. — Замириса ми на кафе и не можах да устоя.

Младата жена с тревожен поглед проследи Рурк, чиито очи проблясваха дяволито, сякаш чудесно знаеше какво е прекъснал с влизането си. Поиска й се да скочи и да го стисне за гърлото. Надяваше се поне, че това е причина за желанието й да се втурне към него.

— Не, не пречите — обади се Джон тъжно.

Господарят на имението си взе чаша и я напълни с кафе.

— Доста хора имаше тази вечер. Какво ще кажете?

— Горе-долу толкова и очаквахме — промърмори Али.

— Трябва да призная… — подхвърли Рурк небрежно, като вдигна крака на масата — твоите хора си разбират от работата.

— Благодаря — промълви Али, разтревожена, че всеки миг той ще изтърси нещо, с което ще я изложи пред Джон. За нейна изненада Рурк й спести обичайните си иронични забележки и тя се поотпусна.

Възцарилото се мълчание се проточи твърде дълго. Притеснена, Али обърна очи към Джон.

— Та за какво говорехме, Джон — рече тя. — Прекъснах ти мисълта.

Младият учител я изгледа глуповато.

— Тъкмо се канех да ти предложа… — Насред думата той отпи от кафето и облиза устни.

Едва сега Али проумя какво се е готвел да й каже, преди да влезе Рурк. Още повече се смути, като си даде сметка, че го принуждава да й отправи покана за среща, и то пред друг мъж. Е, щом решението е негово, би било проява на грубо незачитане, ако му откаже.

— Ами питах се — продължи Джон с мрачно изражение и тревожен поглед — дали не би искала утре след търга да отидем да гледаме новия филм на Джеф Бриджес.

Решителността й се разколеба и тя усети, че усмивката й застива като маска на лицето. Смяташе на другия ден след търга да почистят и да се приготвят за предварителния оглед на бижутата в неделя. Работата, естествено, щеше да е далеч по-малко. Почти всичко беше готово, трябваше само да подредят експонатите. И тъй като от съображения за сигурност ги бяха оставили на съхранение другаде, самата разпродажба щеше да започне само час след огледа. Въпреки всичко Али реши да уважи мълчаливата му молба и кимна.

— Да, с удоволствие.

Лицето на Джон грейна.

— Какво ще кажеш да вечеряме преди това?

— Ами… да. Надявам се да приключим към три, ще почистим и ще подредим докъм пет. Ела да ме вземеш в седем.

— Чудесно! — възкликна Джон усмихнато. Изправи се и столът му изскърца по теракотените плочки. — Май е време да си вървя. Утре в осем сутринта съм тук.

Али го последва и пътем крадешком хвърли поглед към Рурк. Той сякаш бе на хиляди мили оттук. Отпиваше от кафето си бавно, зареял празен поглед в пространството. Всъщност какво очакваше? И защо да не приеме поканата на друг мъж? Защо? Какво от това, че бяха прекарали две прекрасни бурни нощи? Какво от това, че й се бе обяснил в любов? През последните няколко седмици бе дал ясно да се разбере, че е изгубил интерес към живота, и кой знае защо, тя се чувстваше склонна да му повярва.

Младата жена тръсна глава, за да пропъди тягостните мисли. С привидна веселост тя се обърна към Джон:

— Ще те изпратя.

Заобиколи масата и хвана мъжа под ръка. Много важно какво ще си помисли Рурк. Лицето му оставаше невъзмутимо. Щом това не го засяга, нея — още по-малко.

След петнайсетина минути Джон си отиде. Не се налагаше Али да се отбива в кухнята. Можеше да измие чашата си на другата сутрин. А Рурк положително щеше да свали цедката на кафеварката. Нещо обаче я накара да се върне.

Джон я бе задържал на вратата, побъбриха си за незначителни неща, за времето, за политика. Али се бе постарала да прояви интерес. А когато разговорът замря, той леко я бе целунал по устните. Спомни си как се изчерви от изненада, но трябваше да признае, че докосването не я развълнува. По дяволите! Защо бе необходимо да оглупява при всяка мъжка целувка? Младият учител покриваше всичките й изисквания, откъде тогава този копнеж да се върне в кухнята при несъвършения Рурк. Защо толкова копнееше за него, за прегръдката му?

Сърцето й биеше до пръсване. Ако само веднъж я погледнеше с онзи нежен влюбен поглед, тя щеше да се предаде. Бог й бе свидетел, че е готова да признае поражението си. Липсваха й целувките му, липсваше й топлината в очите му. А също и онези тихо прошепнати слова, които обикновено чуваше от него мигове преди върховната наслада. При спомена за всичко това огънят в нея пламна, отново я обгърна страстно очакване. Съвсем неволно по лицето й се плъзна блажена усмивка… Какви нощи бяха наистина!

Тя бутна вратата на кухнята и тъкмо понечи да каже нещо, с изненада забеляза, че вътре няма никой. Цедката бе свалена и измита, трите чаши бяха наредени една до друга върху чиста кърпа до умивалника. Усмивката й се стопи. Тя изведнъж се почувства по-самотна от всякога.

 

 

Търгът започна точно в девет и трийсет. Мод записваше посетителите още на влизане и им раздаваше номера. След смъртта на баща си Али бе поела ролята на ръководещ продажбите, а Мърл, която не обичаше да се занимава с пари, седеше на подиума и записваше кой какво и на каква цена купува.

Въртящата се маса, с диаметър от близо метър и половина, бе снабдена с надиплен параван, които минаваше през средата, и по този начин, докато вървеше наддаването за поредния предмет, зад преградата можеше да бъде поставен следващият. За по-голям ефект плотът на масата бе стъклен, а отдолу бяха монтирани луминесцентни лампи.

Към единайсет приключваха с кристалите. В продължение на цели два часа Али не бе млъквала! В дванайсет щяха да направят петминутна почивка. Времето не беше много, но в този бизнес всичко става бързо и по план.

Елегантна английска купа от шлифован аметист бе следващият предмет. Али обяви първоначалната цена от петстотин долара. Някой вдигна ръка. Включеният микрофон разнесе гласа на младата жена из цялата зала. Отдавна се бе научила с лекота да ръководи процедурата.

Спомняше си как още от малка бе наблюдавала баща си, сетне започна да му помага, като заставаше от другата страна на въртящата се маса и подражаваше на всичките му движения. Мод често казваше през смях, че двамата й приличали на състезатели по кунгфу по време на тренировка.

И ето днес Джордж, измит и издокаран, повтаряше, за нейна изненада, движенията й точно както тя навремето подражаваше на баща си. Това съвсем не беше излишно, а по-скоро необходимо за хората в отдалечения край на залата. Младежът се справяше доста добре. Той най-редовно бе участвал в разпродажбите им през последните пет години и тя едва сега си даваше сметка колко много е научил.

Лекотата, отмереният ритъм и постигнатият синхрон в движенията им съдържаха някакъв своеобразен магнетизъм. Много пъти й бяха казвали какво хипнотично въздействие имат думите и придружаващите ги жестове, особено върху хора, които за пръв път присъстват на разпродажба.

Наддаването спря на сумата от две хиляди долара.

— Две хиляди първи път — обяви Али. — Две хиляди втори път… трети… продадено на номер двайсет и три.

Али и нейният помощник извършиха последните движения на този странен и необикновен ритуал.

Джон, в тъмен костюм и бяла риза, пристъпи напред, пое купата и я подаде на човека с номер двайсет и три. В това време Мърл записа информацията, а масата се завъртя и показа дванайсет прекрасни чаши за вино, които красиво проблясваха на светлината.

С крайчеца на окото си Али забеляза как на входа се появява висок широкоплещест мъж в тъмни дрехи. Отправи поглед към дъното на залата, макар да бе сигурна, че го е познала.

Този мъж без съмнение бе Рурк Ронтри. Небрежно-елегантен, в черни панталони и черна спортна риза, но без чорапи — обичайното му предизвикателство към общоприетите норми.

Повечето собственици на колекции обикновено отблизо следят подготовката и провеждането на търговете, на които се продава тяхното имущество. Много често дори си записват точните цени. Но Рурк очевидно проявяваше твърде слаб интерес… както към почти всичко в този живот.

Погледите им се срещнаха и той леко й кимна, без да се усмихне. Застана в рамката на вратата, с ръце, пъхнати в джобовете.

Али отпи глътка вода, за да накваси пресъхналото си гърло, преди да подхване отново заучените фрази, с които представяше всяка нова вещ. Този път щеше да започне с първоначална цена от шестстотин долара.

Съвсем умишлено насочи мисълта си към своите преки задължения; съобщаваше нарастването на цената по онзи толкова познат на футболните запалянковци маниер на рефера: посочваше поредния наддаващ, повтаряше съответната сума, изчакваше всяко ново предложение, преди да даде думата на следващия желаещ. За човек, който никога не бе излизал пред публика, Джордж удивително добре имитираше действията й. Али се питаше дали това момче не мечтае тъкмо за такава работа. Нищо чудно да се бе упражнявал вкъщи пред огледалото.

Наддаването вървеше бързо и сумата стремително се покачваше, тъй като дванайсетте чаши бяха сред най-ценните предмети, описани в каталога, и в момента, в който някой предложи хиляда сто и петдесет долара, някакъв дрезгав глас проехтя по високоговорителите: „Страстно маце, ела при мен…“ Чу се пращене, после отново същият глас: „Позна ме, нали? Тук е твоят предан любим!“

Али прехапа устни. И преди й се беше случвало в късовълновия обхват да се намеси някоя радиостанция. Тя въздъхна загрижено и свали слушалките на врата си. Отпи глътка вода с надеждата, че след няколко секунди гласът ще изчезне от нейния обхват.

Ала микрофоните отново затрещяха: „Страстно маце, твоят любим те желае мнооого! Ела, ела при мен…“ Последва циничен кикот. Али пребледня. Молеше се да не се включи и отговорът на страстното маце, защото очевидно нежният любим се канеше да възкреси спомените от предишни срещи, и то до най-малки подробности, от които дори стените щяха да настръхнат.

Всички в залата едва сдържаха смеха си. „Ах ти, малка сладострастнице… млъкни, защото не издържам.“ Али безпомощно и вяло се усмихна.

Слава Богу, пращенето заглушаваше поне част от дръзките слова.

Али дори не си даваше сметка, че е вдигнала глава, когато неочаквано погледът й се спря на нечии кобалтовосини очи.

„Закопняла си за мен, и двамата го знаем… И с никой друг не ти е така хубаво и сладко… Идваш, нали?“

По време на следващата вълна от припуквания Али преглътна, неспособна да откъсне очи от мъжа в черно. Той леко наклони глава и заговорнически й се усмихна.

Тя се стъписа от изненада при този неизречен намек. Прав е, помисли си, няма друг, който да доставя толкова наслада на страстното маце от нейния предан любим. Али чудесно знаеше, че може да се среща с всички работяги в света, но никой от тях не би могъл да съперничи с ласките на Рурк Ронтри. За съжаление пламенният му поглед ясно показваше, че той го знае… Прочел бе мислите й. По дяволите проклетата му самонадеяност!

Разнесе се нов пукот, последван от: „Ти се приготви, сладострастнице, идвам само след…“ Дрезгав смях заглуши думите.

Постепенно в залата се възцари тишина. Али въздъхна дълбоко и тежко. Допи бързо останалата в чашата вода. Нагласи слушалките, изкашля се и промълви в микрофона:

— Моля, запазете спокойствие. Представлението беше безплатно.

Одобрителни възгласи посрещнаха думите й, но тя бързо пристъпи към работата си, малко по-припряна от обикновено. Минута-две по-късно някак предпазливо хвърли плах поглед към дъното на огромната зала. Рурк бе изчезнал.

Доста разстроена, тя отмести очи към публиката с надеждата, че хората няма да доловят треперенето в гласа й.