Рене Рошел
Съдбовен залог (8)

Осма глава

Минаваше девет, когато Али, съсипана от умора, привърши с лепенето на адреси върху пликовете. Четири хиляди брошури, опаковани и завързани, бяха готови да бъдат разпратени на другата сутрин. До първия ден на търга оставаше само седмица, а колко много неща й предстоеше да свърши още.

Надникна в леглото на Джена, за да се увери, че момиченцето е заспало дълбоко. После мушна в колана си радиопредавателя и се отправи към кухнята да потърси нещо за хапване. Близо седмица бе минала откакто тъй безразсъдно се бе подчинила на закопнялото си за ласки тяло. Отново и отново в съзнанието й изплуваше споменът за онази нощ. Както много пъти оттогава, по гърба й полазваха тръпки на ужас. Разбираше колко трудно ще й бъде да забрави…

Трудно щеше да заличи този „епизод“ от съзнанието си.

Рурк само допринасяше за душевните й терзания. Не пропускаше случай да я подразни с провокиращия си поглед, сякаш очакваше тя в крайна сметка да помоли за милост.

Преди няколко дни се бе приближил съвсем безшумно до нея.

— Леля ти идва — бе прошепнал. — Дръж се естествено, все едно нищо не се е случило между нас.

Тя бе подскочила като ужилена и от чекмеджето в ръцете й се посипаха ролки и фуркети. Рурк се бе извърнал, сякаш нямаше нищо общо с това.

— Помолих те да ги изхвърлим в кофата, а не да ги пръскаш из цялата къща — разстрои се Мърл.

И така, Али реши да прави всичко възможно, за да го избягва. Проклет да е оня миг, когато бе решил да се усамоти в семейното имение! Връхлетял бе в живота й със скоростта на пожар, разгорял се в изсушена от слънцето купа сено. И пак заради него тя денонощно гореше от желание. Вече познаваше коварството и силата, която се излъчваше от него. Чудесно разбираше какво невероятно усилие ще й коства да притъпи сетивата си.

На прага на кухнята я посрещна звучен смях. Мърл и Мод миеха чиниите от вечеря и току хвърляха поглед към телевизора. Вървеше поредното предаване „Покупки по домовете“. В първия миг Али цялата настръхна, но много скоро си даде сметка, че никоя от тях не говори по телефона.

— Какво смешно има? — попита тя достатъчно високо, за да я чуят.

— О, здравей, мила — обърна се майка й. — В хладилника съм ти оставила сандвич с пилешка салата и няколко нарязани домата.

Али се настани на масата и погледна към екрана. Две изящни ръце със съвършено оформени, лакирани в червено, нокти показваха троен наниз истински перли. Гласът зад кадър обясняваше колко подходящ подарък за рожден ден, годишнина и какво ли не още е едно такова колие.

— За какво се смеехте? — повтори Али въпроса си.

— Просто не е за вярване! — Мод остави встрани поредната измита чиния. — Тази жена, Леона се казва, се обади от дома си, за да поръча чифт обици от моржова кост, обковани със сребро. Изрично предупреди, че бърза, защото в къщата й пламнал пожар.

Сандвичът на Али застина пред отворената й уста.

— В къщата й какво?

— Леона твърди, че не пропуска предаванията „Покупки по домовете“ — изчурулика Мърл. — Миналия месец си купила гердан от моржова кост и на всяка цена трябвало да има и обиците. В това време в кухнята й пламнал пожар, тя побързала да изнесе котките си в колата, за да не им се случи нещо, но забравила ключовете. Изтичала вкъщи да ги вземе и в този миг забелязала, че на екрана предлагат въпросните обици. И с риск за живота си позвънила по телефона.

Ухилена до ушите, Мод смушка сестра си.

— Нали си представяш! Кухнята й гори, килимът в дневната вече пуши, а Леона бърза да се обади по телефона. А пък Алисън… — Мод посочи красивите ръце на телевизионния екран. — Това са нейните ръце… Алисън казва: „Ще ти запазим чифт обици, Леона. За Бога, бягай час по-скоро от къщата си!“

— Изобщо не мога да повярвам на такова нещо — обади се Али. — И кога стана всичко това?

— Преди пет минути. Чухме го с ушите си — изкрещя Мърл.

— Шегувате се — недоверчиво поклати глава Али. — Не е възможно човек да се държи толкова безразсъдно.

— Честен кръст. — И Мърл се прекръсти, за да бъде по-убедителна. — А казваше, че ние сме били пристрастени.

Али отхапа от сандвича, преглътна и примирително рече:

— Е, поне не толкова. Нали нищо не сте купили?

— Не — побърза да я увери Мърл. — Въпреки че никак не ни е лесно. Преди малко например показаха халат на червени и сини райета, който би свършил чудесна работа в тези есенни вечери, ако искаш да поседиш отвън на терасата.

— О, да, особено ако искаш да се маскираш като голямо дебело знаме — засмя се Мод.

— На цена само двайсет и девет и деветдесет. Сделката не е за изпускане.

— Е, няма значение — намеси се Али и си отряза парче домат. — Пък и в апартамента нямаме тераса, мамо.

— Тъкмо ме подсети! — провикна се Мод. — Онази черна рокля, която ти поръчах заедно с костюма на пайети, е пристигнала в апартамента ни днес. Минах оттам, за да платя сметките. — Али изгледа с премрежен поглед майка си и тя побърза да обясни: — Върнах ги, но помни ми думата, един ден ще съжаляваш.

Али отхапа от сандвича и поклати глава.

— Предпочитам да имаме малко пари настрана, отколкото ненужни тоалети.

— Работата ни тук в Ронтри може да ни осигури известна сигурност. Направих сметка, че дори като приспаднем разходите за брошурите, рекламата и помощния персонал, за пръв път от петнайсет години ще се видим с пари. За известно време ще можем да живеем спокойно, а и дори да отделим някаква сума настрани. И тъй като ние сме твои съдружнички, и данъците ни ще са по-малки. Ще можем да си позволим да купим нещо ново въпреки твоята пестеливост.

Известно време и трите мълчаха. Знаеха колко труден бе животът им, когато бащата на Али, добросърдечен, но непрактичен бизнесмен, ръководеше фирмата. В интерес на истината госпожа Ронтри бе осигурила тази поръчка, жест на внимание към своя стар съученик. Но също толкова вярно бе, че откакто Али взе нещата в свои ръце, работата и управлението на фирмата се бяха подобрили и сега те трите работеха като добре смазан механизъм. Постигнатото бе струвало на младата жена немалко усилия, но ето че упоритостта й се възнаграждаваше.

Докато разгласяваше разпродажбата, Али бе успяла да получи поръчки за организиране на други четири търга, които щяха да се проведат през следващите няколко месеца. Макар и не толкова мащабни, те без съмнение обещаваха да допринесат за авторитета, а и за укрепване на финансовото състояние на екипа. Убедена в безпогрешната ориентация на майка си в счетоводните книги, младата жена реши, че съдружничките й може би са прави.

— След няколко седмици ще проведем съвещание на управителния съвет и ще решим — въздъхна Али.

— Ти наистина прекаляваш с безпокойството си — поклати глава Мод.

— Преча ли? — прозвуча мъжки глас откъм вратата.

Али извърна поглед и цялото й лице изразяваше едно: „Да, пречиш. Иди и се хвърли в езерото.“ Само че той въобще не гледаше към нея.

— Не ставайте смешен — изчурулика Мод. — Вечеряли ли сте?

— Не, не още. Но не си правете труда. Сам ще се погрижа.

— В купата има останала пилешка салата — предложи Мърл.

А на горния рафт е отровата за мишки, мислено добави Али.

— Благодаря — провикна се той, достатъчно високо, та и двете възрастни жени да го чуят добре.

— Умирам за сън — оплака се Мод, докато сваляше престилката. — Отиваме да си легнем. До утре, деца!

Преди да успее да ги спре, Али остана сама с Рурк. Мъжът беше с гръб към нея и ровеше в близкия хладилник.

Стомахът й стържеше от глад. Беше пропуснала обяда, а на закуска дори не бе дояла сандвича си. Изгаряше от желание в израз на негодувание да напусне кухнята, но в същото време стомахът й искаше своето. Трябваше да хапне нещо. Внезапно й хрумна как да реши проблема и тя промълви:

— Ще довърша сандвича си на верандата. — Побърза да блъсне вратата, но го чу да й отвръща:

— Чудесна идея, идвам и аз.

Тя рязко спря и се извърна към него.

— Трябва ли да разбирам, че искаш на всяка цена да вървиш по петите ми независимо къде ще отида да се храня?

— Да не би да се боиш да останеш насаме с мен? — погледна я той сериозно за първи път от седмица насам.

Тя мълчаливо преглътна. Лицето на Рурк посивя и той рязко кимна към масата.

— Може би е най-добре да вечеряме тук, за да не се подлагаме на риска да останем сами под звездите.

Забележката му веднага съживи спомена за преплетените едно в друго голи тела. Тя опита да прогони видението и така стисна чинията, че се изненада как не се строши в ръцете й.

— Аз също имам предложение — дрезгаво промълви тя. — Ти излез на верандата, а аз ще остана тук.

— А защо не отидем да хапнем в моята стая?

Промълви я така изненадващо нежно, че в продължение на няколко мига тя дори не забеляза скрития подтекст. Трудно й бе да реагира адекватно, като се има предвид какво бяха преживели заедно. Сърцето й заби учестено, коленете й омекнаха, но тя направи героично усилие да запази поне привидно безразличие.

— Понякога ставате необикновено груб, господин Ронтри — успя да промълви.

Мъжът изкриви устни иронично, сякаш искаше да каже: „Чувал съм те да стенеш от страст благодарение на грубостта ми, скъпа!“ Али усети, че всеки миг ще се предаде; въздъхна и остави чинията върху плота. Налагаше се да поговорят разумно и да изяснят нещата веднъж завинаги. Тя приближи до масата и посочи единия от столовете.

— Седни, Рурк. Нека изясним нещата.

Той се подчини и когато седна до нея, Али го погледна право в очите.

— Настояваш да платя за моята слабост миналата седмица, така ли?

Той я погледна през полуспуснатите си клепачи, а когато заговори, гласът му прозвуча глухо.

— Али, хората, които се стремят да контролират съдбата си, са болни хора…

— Нима? — изстреля тя мигновено. — И кое тротоарно учебно заведение е издало дипломата ти по психиатрия?

Той сви устни, но продължи, все едно не бе чул язвителната й забележка.

— Да се опитваш да бъдеш съвършен не е здравословно.

— Срещу което ти си решил да се бориш, като се превърнеш в долен пияница.

— Не разбираш ли, че искам да ти помогна, за Бога! — удари Рурк с юмрук по масата.

— Съвсем не ми приличаш на доброволец от Червения кръст — тутакси отговори тя.

— Искам само да кажа, че прекалено много се стараеш — започна той отново, вече с по-тих глас. — Абсурдно е да се опитваш да контролираш всичко с усилие на волята. Дори най-силните хора имат право на провал.

— Като теб например — вирна брадичка тя. Болката, изписала се на лицето му, я сепна.

— Да, като мен — промърмори той. Неочаквано посегна и хвана ръката й. — Чуй ме, Али, аз те харесвам. Приятно ми е да бъда край теб… Невероятната ти смелост по някакъв начин ме променя… Трудно ми е да си обясня защо.

— И единственият начин да ми благодариш, е като ме напъхаш в леглото си, така ли? — отново побърза да проговори тя, изнервена до крайност от допира на пръстите му.

— Защо поне веднъж не ме изслушаш, без да правиш прибързани заключения?

Али прехапа устни и кимна едва забележимо. Той стисна окуражително пръстите й.

— Тъй или иначе, моето желание да ти помогна сякаш ме изважда от собствената ми тягостна депресия. Искам да ти се отблагодаря за онова, което правиш за мен, като ти предлагам мъдростта, почерпена от собствения ми опит.

Али трудно успяваше да се съсредоточи върху думите му. Единственото, за което мислеше в момента, бе блажената топлота, която ръката му излъчваше. Бе неспособна да издърпа пръсти.

— Усещам, че в твое присъствие някой ден може и да постигна нещо.

— Да постигнеш… но какво? — попита тя бавно и колебливо. В сърцето й трепна лъч надежда, надежда, че Рурк може би ще се превърне един ден в мъжа, когото тя ще може да обича и да уважава. — Трябва да знаеш, че думите означават твърде малко за мен. Толкова пъти съм чувала същото и от устата на Джек.

Али се изправи и с бързи стъпки излезе от кухнята, успяла в последния миг да събере остатъците от нараненото си достойнство подобно на осъден на смърт, който само след няколко часа ще застане пред стрелковия отряд.

 

 

Денят започна с много шумове, но без стрелкови отряд. Просто един нов ден — обещание за ново начало. В мига, в който наетите от Али работници весело затрополиха из стаите и започнаха да подреждат предметите и тежките старинни мебели в голямата бална зала, тя изхвърли Рурк от главата си. Екипът й се състоеше от трима учители по физкултура, бивши нейни съученици, футболисти от отбора на колежа: Джон, Майк и Дейв. Четвъртият бе по-малкият брат на Дейв, деветнайсетгодишният Джордж със слабоизразен синдром на Даун.

Али бе станала в пет. И когато към шест и половина четиримата пристигнаха, поничките и кафето бяха готови. Младите мъже лакомо се нахвърлиха върху храната, шегуваха се помежду си и най-вече с Али, като я наричаха „шефе“. Свикнала бе с това. Те от години й помагаха през лятната ваканция и я наричаха „шефе“ много преди тя наистина да оглави фирмата. Али имаше особена слабост към Джордж. Не я дразнеше, непрестанно се усмихваше и усърдно си гледаше работата, безкрайно благодарен при всяка възможност да докаже правото си на съществувание.

Минаваше два, когато Али се сепна от оглушителния трясък откъм спалнята на госпожа Ронтри. Миг по-късно чу вика на Джордж и жалният му стон я изпълни със страх. Али и Дейв тъкмо разглобяваха старинен шкаф, френска изработка от осемнайсети век.

Разтревожен, Дейв изруга и се спусна към спалнята. Младата жена го последва, като се молеше нищо да не се е случило на момчето. Стигнаха полупразната стая и забелязаха Джордж, който напразно се опитваше да събере натрошени парчета кристал. Сред тях стърчаха метални лостчета и зъбчати колела. Тя коленичи до Джордж и едва тогава разбра какво всъщност се е случило. Паднала бе красива музикална кутия с почти никаква стойност, като се имат предвид останалите ценности в имението. Необяснимо защо, тя бе един от любимите предмети на Рурк и сред малкото неща, които той бе помолил да му запазят.

— Беше в този шкаф, Али — опита да обясни Джон. — Джордж тъкмо се канеше да го повдигне, когато вратичката се отвори и кутията изпадна отвътре.

— Мислех, че шкафът е празен — проплака Джордж, изпаднал в паника пред свидетелството за своята непохватност.

Сърцето на Али се изпълни със съчувствие към нещастното момче и тя обгърна треперещите му рамене.

— Не е твоя вината — промълви нежно. — Чуваш ли ме, Джордж? Аз съм виновна. По погрешка съм оставила кутията в шкафа.

— Да, но аз я счупих — изхленчи момчето и отри нос с опакото на ръката си.

— Не, просто съм забравила да я прибера. Нямаше как да знаеш, че е вътре.

Как щеше да каже на Рурк? Пет пари не даваше за повечето неща и единственото, което го интересуваше, бе тази кутия. Беше отчаяна, но се постара да запази спокойно изражение.

— Аз ще почистя, Джордж. Защо не отидете да изпиете нещо разхладително. И без това е време за почивка.

— Сигурна ли си, шефе? — подсмръкна Джордж.

Али кимна и нежно погали рамото му.

— Върви, Джордж, върви и не се тревожи.

— Благодаря ти, Али — промърмори Дейв.

— Гледайте да си починете, докато почистя — настоя тя. — След петнайсетина минути ще продължим.

Мъжете излязоха от стаята и тя се отпусна безпомощно на пода.

— Какво ще му кажа? — прошепна с тихо стенание.

— Ами истината — разнесе се дълбок мъжки глас зад нея.

Али подскочи и в бързината се поряза на едно стъкло.

— По дяволите, Али — пристъпи той към нея. — Защо винаги, когато те заговоря, подскачаш като уплашено коте?

— Вероятно защото винаги се явяваш в гръб.

— Само веднъж си спомням да съм те издебнал в гръб и мисля, че ти нямаше нищо против.

— Колко любезно от твоя страна — вдигна тя очи от раната на коляното. — Ако си затворя очите, може да те объркам с граф Монте Кристо.

Той сви ядосано устни, но замълча и се наведе да разгледа раната й.

— Не е толкова невинна.

— Нищо ми няма.

Той я хвана за лактите и я изправи.

— Облегни се на мен. Нека поне да измием кръвта.

Поведе я към банята и й нареди да седне на ръба на ваната.

— Ще сваля обувката ти.

— Мога и сама.

— Млъкни, Али. — И той пусна крана, сложи ръка под струята да провери дали водата не е много гореща. Каза й да подложи крака си под чешмата.

Али се подчини. Отдавна не го бе чувала да говори с тон, нетърпящ възражение.

— Рурк… — обади се тя колебливо.

— Какво има? — Той дори не вдигна поглед.

— Лоша новина за теб… Счупих музикалната кутия, която спомена, че искаш да задържиш.

— Да, разбрах — прекъсна я и измъкна от ръцете й счупените стъкла, които тя инстинктивно стискаше. Хвърли ги в кашона за боклук. — Ето спря да кърви — рече той и затвори чешмата. Сетне свали ризата си и попи влагата от крака й. Тя се дръпна.

— Престани, Рурк.

— Чиста е — раздразнено подхвърли той.

— Много те моля, не съсипвай ризата си заради мен. — Али взе дрехата от ръката му и я сгъна. — Времето, през което те познавам, ми е достатъчно, за да разбера, че държиш на малко неща. Безкрайно съжалявам. Вината е моя, просто забравих, че е в шкафа. — Младата жена едва преглътна. — Дори не зная как можах да направя такава грешка.

Рурк мълчаливо я наблюдаваше с напрегнат, изпълнен с копнеж поглед.

— Виж какво, Али — започна той неочаквано тихо, — забелязах как се държеше с Джордж. Ти беше изпълнена със съчувствие. Боя се, че в бронята, с която си се обвила, има пукнатина. — И той поклати иронично глава. — Само преди година за нищо на света не бих наел момче като Джордж. Тогава бих сметнал, че няма да е достатъчно ефективен. Което е глупаво. Но ти го нае, мила. Вероятно не ти е приятно да го чуеш от мен, но те уверявам, че все още има някаква надежда да съхраниш човечността си.

Али трябваше да напрегне слух, за да го чуе.

— Държах на тази музикална кутия, защото много отдавна, когато бях в гимназията, направих с нея щастлива майка си. — Рурк се засмя горчиво. Татко отново бе забравил рождения й ден. Заминал бе в Европа за някаква голяма сделка. Със спестяванията си купих музикалната кутия и подписах картичката с името на баща ми. Майка ми беше силно развълнувана. — В усмивката му вече имаше много повече болка, отколкото смях. — Едва миналата година разбрах, че през цялото време тя е знаела, че аз съм я купил. И двамата мълчаливо сме поддържали един пред друг заблудата, че баща ми се е интересувал някога от нас.

Али стоеше изумена, без да знае какво да каже. Мъжът сви рамене.

— И може би точно затова музикалната кутия трябваше да се счупи. Тя беше част от онази голяма лъжа, с която живях толкова дълго време. Лъжа, на която рано или късно трябваше да се сложи край. — Очите му не се откъсваха от нея, стиснатите му челюсти потрепнаха. — По дяволите всички музикални кутии! Знаеш, че за много малко неща ме е грижа. Ако те интересува искреното ми мнение, откакто си тук, не си направила никаква грешка. Казах ти и преди, имаше какво да взема от теб през тези няколко седмици… — Сякаш усетил, че тя ще го прекъсне, той побърза да обясни: — Нямам предвид тялото ти, Али, но съвсем не омаловажавам и това. Бих искал да ти дам нещо в замяна.

Убедена, че нещо не е разбрала, Али преглътна и промълви:

— Сигурен ли си… че не се сърдиш за музикалната кутия?

— Сърдя се само затова, че се нарани.

Той прокара леко кокалчетата на пръстите си по лицето й.

— Али, дарявам те със свободата да бъдеш уязвима. Поне в мое присъствие.

В следващия миг престана да усеща ръката му и той изчезна.

Уязвима? Тя смутено смръщи вежди. Какво й предлагаше този мъж?

Тя не можеше да си го позволи, нито да се лиши от преградата, която бе издигнала между себе си и Рурк. Направила бе веднъж тази грешка и се бе озовала в леглото му. Още веднъж и тя вече никога не би успяла да се откъсне от него. Не можеше да не признае обаче, че предложението му бе изпълнено с нежност и невероятно прозрение. Изглежда, у този мъж се криеше огромна нежност и тя се уплаши от откритието си.

Скоро се съвзе и побърза да си напомни, че Рурк е все още един безделник, който ще се прегъне в мига, когато животът го наложи. А Али продължаваше да търси сериозен, улегнал мъж, опора за нея и детето й. Лекото докосване на ръката му, искреността, бликнала в очите му, заплашваха да провалят плановете й за живота. Ужасена, че всеки момент ще бъде въвлечена в нова безнадеждна връзка, тя потрепери.

И неочаквано за самата себе си избухна в отчаян плач.