Луси Гордън
Нежност и ярост (13)

Дванадесета глава

Тя е знаела. Това бе мисълта, която препускаше в съзнанието на Люк на път за Оукапъл стрийт. Трябва да се е досетила, че братовчед й я е измамил.

— Господи, дано не съм закъснял — измърмори Люк и продължи да натиска газта.

О, защо няма телефон! Но всъщност какво би могъл да й каже? Очи в очи може би ще е по-лесно.

Стигна къщата, спря и изскочи от колата. С ужас видя, че на тавана е тъмно, а когато натисна звънеца, се сети, че едва ли се е намерил някой да го поправи. С всички сили натисна звънеца на хазяйката и не спря, докато не чу стъпките й.

— Какво правиш тук? — подозрително попита тя.

— Дойдох да видя госпожица Чадуик.

— Замина. Плати ми до края на месеца и се изпари.

Люк се облегна на вратата.

— Искаш да кажеш, че се е преместила?

— Ами нали това ти обяснявам. Замина.

— Кога?

— Днес. — Със задоволство забеляза отчаянието му и добави весело: — Изпусна я съвсем за малко.

— Колко малко?

— Може би час…

— Каза ли къде отива? — В съзнанието му проблесна лъч надежда, че се е върнала в Драмънд Лий.

— Хич не я слушах какво говори. — Лицето й се оживи, защото Люк извади портфейла си. — Но сега като се замисля… — Пръстите й смачкаха банкнотата, която той й пъхна в ръката. — Да, точно така. Замина за чужбина. Предложили й работа.

Лъчът надежда угасна.

— Каква работа! Къде?

— Ами, нещо, свързано с изкуството… — подхвърли наслуки тя. — Да, да, в чужбина, защото каза, че бърза за летището.

— Но трябва да е оставила някакъв адрес!

Без да откъсва очи от портфейла, хазяйката поклати тъжно глава:

— Може би ако погледнеш горе, ще откриеш нещо. Не че имам право да те пускам, но… — Тя огледа банкнотите, които прошумоляха в шепата й. — Ей сега ще донеса ключа.

Мизерният апартамент бе пуст и притихнал и без вещите на Ив изглеждаше още по-отблъскващ. Люк си спомни колко горда беше тя със своя дом и с независимостта си. Започна трескаво да отваря чекмеджетата, да наднича в шкафовете, но тя не бе оставила никаква следа, сякаш бе очаквала, че някой ще мине след нея. Ръцете му трепереха.

Не знаеше дори в коя страна да я търси.

В отчаянието си изрита кошчето, за да излее гнева си и изведнъж забеляза някакво смачкано листче между преплетените пръчки. Разгърна го със затаен дъх. Беше банково бордеро за закупуване на френски франкове. Той се втурна надолу и едва не налетя на хазяйката.

— Заминала е за Франция! Спомена ли за кое летище става въпрос?

— Лондонското летище — тържествуващо оповести хазяйката.

— Хийтроу или Гатуик? Трябва да знам къде да проверя първо.

Но тя не можа да му помогне. Обля го студена пот. Всяка секунда бе ценна. Поредните десет лири му осигуриха две обаждания по телефона, от които се установи, че и от двете летища има полети за Париж, но самолетът от Гатуик тръгва след час.

Той се спусна към колата. Пое към Лондон с бясна скорост, като се молеше на глас да не я изпусне. Потъне ли в Париж, ще са нужни месеци да я открие.

Неочаквано се сети за писмото на Тайлър. Как всичко се повтаряше! Без Ив животът му нямаше да има смисъл. Досущ като живота на баща му.

На таблото на летището светеше надпис: „Самолетът за Париж излита след половин час“.

Люк хукна към залата за заминаване.

— Билета ви, господине? — Един мъж от охраната му препречи пътя.

— Няма да пътувам. Искам да проверя дали жена ми е влязла вътре.

— Съжалявам. Без билет не можете да минете.

— Само за минута! — Той трескаво се оглеждаше, но Ив не се виждаше никъде.

— Съжалявам, господине. Правилата са си правила.

Люк се затича към бюрото за продажба на билети и извади портфейла си.

— Един билет до Париж за полета в десет и половина тази вечер.

Жената написа нещо на компютъра.

— Съжалявам, господине, самолетът е пълен, няма свободни места.

И точно в този момент той я видя. Ив показваше билета си на дебелия мъж, който не бе го пуснал преди малко.

Люк се втурна обратно и завика, колкото му глас държи:

— Ив! Ив!

Тя почти се бе изгубила от погледа му, но като чу името си се обърна. Лицето й бе напрегнато. Ала не го видя и продължи напред.

— Ив! — Той отново стоеше пред охраната. — Пуснете ме само за секунда!

— Имате ли билет?

— Вижте, сега не мога да… Искам само да кажа нещо на жена си. По дяволите, пуснете ме!

Всеки в офиса на Люк би потреперил от този глас, но мъжът не помръдна. Времето летеше и с него си отиваше и любовта.

— Ив! Върни се, Ив!

След един непоносимо дълъг миг тя спря и се обърна. Огледа се и го зърна на входа, понечи да тръгне към него, но се поколеба. Люк я видя как тъжно поклаща глава, сякаш за последно сбогом и отново продължава напред.

— Ив, върни се! Обичам те!

Тя се завъртя отново и веждите й се вдигнаха изумено. Направи няколко крачки, но спря нерешително. Люк заговори несвързано:

— Видях се с Пери! Знам какво се е случило. Ще го оправя. Всичко ще бъде наред, само се върни… Моля те! Не ме напускай! Обичам те…

Той не чуваше думите й, но отгатна името си по движението на устните й и тя се понесе към него. Огромният мъж й направи път и Ив се хвърли на врата на Люк.

 

 

Късно вечерта, когато вече можеха да разговарят спокойно, Ив сама подхвана разговор за Пери.

— Досещах се, че е направил нещо. Реших, че като ме няма, ще ти е по-лесно да се пребориш с него. Трябваше да ти повярвам от самото начало. Какво ще стане сега? Документът е у него, нали?

— До утре сутринта. Ще го откупя.

— Но той може би ще те изнудва?

— Не се притеснявай. Братовчед ти не е от храбрите.

— А ако все пак го направи?

— Ще заминем.

— И да загубиш всичко, което си постигнал!

— Нищо не съм постигнал. Разбрах го тази вечер. Точно като Тайлър. Заобиколен от богатство, но всъщност сам сред пустота. — Той я притисна към гърдите си. — Ще ми обещаеш ли никога да не си отиваш?

— Ще ти обещая, но трябва да ме обичаш. Много да ме обичаш… Иначе би било невъзможно и за двама ни да живеем заедно.

— Да, значи печелим. Защото аз те обичам… Толкова те обичам! Цял живот няма да ми омръзне да го повтарям.

— Ами тогава не го прави. Вярвам ти… — И тя потърси устните му.

Тялото му блажено потръпна. Само тя можеше да му достави такава наслада.

Бяха се намерили и вече нищо не бе в състояние да ги раздели.

Името на щастието за Люк се изразяваше в две букви: „Ив“.