Луси Гордън
Нежност и ярост (1)

Пролог

Телефонът върху бюрото на Люк Хармън иззвъня.

— Тя е — съобщи секретарката.

Люк не попита кой по-точно. Очакваше Ив Драмънд да се обади.

— Какво й казахте? — Въпросът бе рязък и лаконичен.

— Че ще говорите с нея. Бяхте поръчал да ви свържа веднага щом се обади, независимо дали сте свободен.

— Предайте й, че ще й се обадя малко по-късно, да изчака — отсече властно той и нервно затвори.

Трябваха му няколко мига, за да дойде на себе си. Десет години бе чакал това обаждане, а сега, когато то бе факт, сърцето му биеше лудо, а устата му бе пресъхнала.

Луксозният офис сякаш изведнъж се смали и стана мрачен, стените застрашително се надвесиха над него. От тук Люк Хармън управляваше своята финансова империя, по това бюро удряше с юмрук. В този кабинет идваха хора да го молят да сключва сделки с тях, а той ги приемаше или ги отпращаше според настроението си. От този стол диктуваше условията си и унищожаваше противниците си. А сега трепереше, защото Ив Драмънд се бе обадила.

Ръката му инстинктивно опипа белега, който разсичаше челото му и се изгубваше в лявата вежда.

Иначе лицето му би изглеждало дори красиво. Ръцете му бяха големи и силни, раменете — широки. Хората можеха да го вземат за груб, но черните му очи излъчваха интелигентност и завладяваща чувствителност. Върху това мъжествено лице се бе запечатала борбата на една деликатна натура с жестоката действителност.

Люк рядко поглеждаше лицето си. В дома му почти нямаше огледала. Един-единствен път се вгледа в образа си — тогава все още се питаше дали Ив Драмънд би могла да се влюби в него. Е, бе намерил отговора.

Той отново докосна белега.

Все пак няколко минути му бяха достатъчни да възвърне самообладанието си и да се подготви за разговора с нея.

— Благодаря ви, че се обадихте така бързо, господин Хармън.

Гласът й беше леко дрезгав и колеблив, точно какъвто го помнеше. Люк стисна слушалката. Леденият глас обаче не издаде и частица от вълнението му.

— Очаквах да ме потърсите, госпожице Драмънд. Предполагам, желаете да обсъдим състоянието на компанията, която наследихте от дядо си.

— Да, новината, че притежавате контролния пакет акции ни свари съвсем неподготвени.

— Под „ние“ имате предвид себе си и вашия втори братовчед Пери Драмънд, нали?

Тя замълча за миг, колебаейки се.

— Информацията ви е точна.

— Аз съм бизнесмен, госпожице Драмънд. Научил съм се да вниквам във всеки детайл. Съжалявам, че Тайлър не ви е уведомил за продажбите на акции.

— Аз знаех, че той продава, но не можех да допусна, че го прави в такива размери.

— Според документите преди няколко години Тайлър е отстъпил десет процента от акциите си в „Драмънд Фудс Инкорпорейтид“ на Пери Драмънд и тридесет на вас. Доколкото разбирам, вие сте очаквали, че останалите шестдесет процента ще получите като наследство.

— Ами… Може и така да е, но…

— Но се оказва, че аз притежавам петдесет и четири процента, а вие оставате с едно твърде скромно наследство, нали така? — продължи безмилостно Люк.

— Проблемът не е в наследството, господин Хармън. Адвокатът ми ме уведоми, че сте взели решение тази година да не изплащате дивиденти, от което нашите акции се превръщат в безполезни хартийки.

— Според мен няма основание да се изплащат дивиденти.

— Но вие не можете да отречете в какво неловко положение… О, не, не мога да обсъждам това по телефона! Пери седмици наред прави опити да се свърже с вас, но вие не желаете да го приемете…

— Така че решихте да пробвате вие.

— Е, аз поне успях да установя контакт, а това вече е нещо, нали?

В последния момент Люк успя да се присъедини към смеха й, макар че гърлото му бе свито от напрежение.

— Съжалявам, не знаех, че съм бил толкова недостъпен. Желаете ли да се срещнем тази вечер?

— С удоволствие.

— Да изпратя ли кола да ви вземе?

— Благодаря, ще се оправя сама.

Той й съобщи адреса си и добави официално:

— В такъв случай до осем, госпожице Драмънд. С нетърпение очаквам да ви видя.

Когато оставяше слушалката, пръстите му трепереха и той стисна юмрук.

Някога бе прям и искрен с Ив. Тогава всичко, което мислеше и чувстваше, на секундата се изписваше на лицето му. Защото й вярваше. Защото я обичаше. Но това бе толкова отдавна. Преди десет години. Бе се научил да прикрива до съвършенство емоциите си. Хладен, потаен и коварен. Никой не би допуснал, че жаждата за мъст стои в дъното на всичко и най-малкото Ив трябваше да заподозре ненавистта му.

Засега!

Прибра се вкъщи както никога в седем и половина. Апартаментът му се намираше в най-изисканата част на Лондон. Интериорът бе изчистен и строго елегантен, хармониращ с неговия мрачен и суров характер. Искрящобелите стени открояваха модернистичния дух на картините в изящни метални рамки. Люк не бе естет и изобщо не ги забелязваше. Бяха подбрани от дизайнера.

Изкъпа се и си наля едно голямо уиски, изпълнен с презрение към себе си, задето се нуждае от алкохол, за да релаксира. С чаша в ръка отключи малкия сейф в спалнята, извади няколко изрезки от вестници и ги разстла по леглото. Дълго се взира в една от тях, датираща отпреди седем години, запечатала сватбата на изкуствоведа Дейвид Флечър с неговата студентка Ив Драмънд. Следващата, пет години по-късно, съобщаваше за смъртта на Флечър и за тежките дългове, които бе оставил на младата си съпруга.

Люк взе най-новата изрезка. Цветна снимка от списание, показваща невероятно красива двадесет и шест — двадесет и седем годишна жена. Коса с цвят на пчелен мед, прасковена кожа и чувствени устни, извити в полуусмивка. Всичко в нея примамваше неудържимо. Ала тази усмивка бе отправена към малка статуетка в ръцете й, която сякаш я пренасяше в друг свят. Семплата черна рокля издаваше непосредствена елегантност и финес, които се постигат само с много пари. Усещането, че не отдава значение на собствената си красота, я правеше още по-пленителна и предизвикателна. Опънатата назад коса й придаваше делови вид, само че строгата прическа говореше едно, а усмивката — съвсем друго. Този контраст я сродяваше с вечната Ева — тайнствена, мистериозна, неразгадаема. Списанието я представяше като „изгряващата млада изкуствоведка Ив Драмънд“, но не споменаваше нищо за смъртта на известния й съпруг.

Имаше и няколко любителски снимки. Люк ги вдигна към светлината. Това бе една съвършено различна Ив — шестнадесетгодишна, естествена, очарователна, с развети коси и блеснали от щастие очи.

Отново Ив, до нея младеж, прегърнал я собственически през кръста. Беше на двадесет и три, мургав, висок и силен. Нямаше белег и лицето му бе още по-завладяващо с мъжеството и увереността, които излъчваше. За този млад мъж не съществуваше абсолютно нищо по-важно на този свят от момичето до него.

Люк трудно можеше да повярва, че това е собственият му образ отпреди десет години — млад, щастлив, влюбен до лудост.

Но промяната не бе само външна. Тогава той беше Джон Бакстър — беднякът, който живееше в имението на Тайлър Драмънд. Тайлър бе забогатял от производство на хранителни продукти. Той бе местният големец, пълен с пари и с презрение към всички. На този свят Тайлър обичаше едно-единствено същество — своята чаровна и своенравна внучка Ив. А Джон Бакстър, един наемен работник без пукнат грош, бе дръзнал да я погледне, нещо повече — да се влюби в нея…