Луси Гордън
Нежност и ярост (5)

Четвърта глава

Късно вечерта, когато всичко утихна, Люк застана на прозореца и впери поглед в Г-образните очертания на къщата. Виждаше стаята на Пери. Пердетата бяха дръпнати, но ясно се разграничаваха двата силуета. Следеше ги с очи и се мъчеше да не мисли за думите на Вивиън: „Ако милата Ив спи с него, то безспорно има на какво да се наслаждава в живота“. Наля си ново уиски, за да притъпи изопнатите си нерви, после затвори очи. Защо изобщо предприе това отмъщение…

Дръпна се от прозореца, но само след миг гледката го привлече отново. Най-накрая се пребори с изкушението и излезе да се разходи из градината. Докато поглъщаше с поглед масивните стени на къщата, реши, че Ив наистина е права — трябва да я превърне в хотел и повече никога да не стъпва тук.

Нямаше представа как краката му сами го отведоха под нейния прозорец. Вероятно прилив на носталгия или може би — непреодолимо желание да види дали в стаята й свети. Когато зави зад ъгъла, зърна каменната тераса, където бе стоял, тръпнещ от любов. Изведнъж замръзна, защото с раздразнение установи, че не е сам. В мрака, неподвижна като статуя, седеше тя. Люк се опита да си втълпи, че усещането, което изпитва, е омраза, но много добре съзнаваше, че всъщност е радост от това, че тя не е с Пери и че също помни.

Стоеше неподвижен и жадно поглъщаше очертанията й в меката лунна светлина. Беше вперила поглед в далечината и сега, когато мислеше, че е сама, гордостта й бе изчезнала и напрежението от вечерта бе оставило отпечатък върху лицето й.

Тогава тя вдигна глава, погледите им се срещнаха и един дълъг миг те се измерваха с очи, без да проговорят и без да помръднат. Люк чуваше оглушителния си пулс и впрегна цялата си воля, за да се успокои.

— Не трябваше ли да сложите някаква връхна дреха? — попита равнодушно, тъй като тя бе все още с ефирната черна рокля и леко потръпваше от нощния хлад.

— Излязох, защото ми стана прекалено топло. Имах чувството, че ще се задуша.

Нямаше нужда да пита какво иска да каже. Седна до нея на каменния перваз. Усещаше примамливите й бели рамене, долавяше омайния й парфюм. Тя наведе глава, сякаш отново поемаше непосилния товар, който бе свалила за миг, но когато проговори, беше напълно спокойна.

— Поздравявам ви за това колко далеч сте стигнали, господин Хармън. — Гласът й звучеше леко развеселен. — Много съм впечатлена.

— Ако желаете просто да поддържаме разговора, няма да се справя — рече направо той. — Това е едно от нещата, които тъй и не успях да науча.

— Но пък сте научили много други.

— Имам си начини да се справям с всичко.

— Да, открай време сте убийствено прям. — Люк мълчеше и тя продължи: — Но сте се научили на хитрост и изтънченост. Играта ви днес с Пери бе ужасно жестока.

Люк повдигна рамене.

— Просто го попитах как вървят работите му.

— Пред Маркъс Лейн! И какво очаквахте да ви отговори? Че е затънал в дългове?

— А така ли е? — засече я моментално.

— Не съм казала такова нещо. Но ако има нужда от пари, не би могъл да ви го каже точно в този момент. Но вие само си играехте… — Гласът й стана умолителен: — Ще разговаряте сериозно с него, нали?

— Губите си времето. По-добре се молете за себе си.

— Никога няма да се моля за себе си. — Гласът й отново се смекчи. — А и мъжът, когото някога познавах, не би желал да му се моля.

— Мъжът, когото сте познавали, беше един глупак.

— Може би. Но беше чудесен. Мил и нежен, никога не би наранил никого.

— Престани! — отсече грубо. — Говориш за човек, когото изобщо не си познавала. Никой не познаваше истински другия. За мен ти бе най-прекрасното създание на този свят. А за теб аз бях малкия Джони, играчката, с която да се позабавляваш и после да захвърлиш. Така че, беше права. И двамата направихме грешка.

След дълга и мъчителна тишина Ив заговори със стегнато гърло:

— Никога не съм мислела подобно нещо за теб. Нито пък съм искала да бъда съвършена в твоите очи. Джон, недей да ме съдиш, без да знаеш какво се случи! Постъпих ужасно, но не стана така, както ти предполагаш. Глупава бях, но те обичах.

— Чудесно играете ролята си, госпожице Драмънд. Пери ще бъде адски горд.

Той ясно чу как тя си поема въздух.

— Ако наистина мислиш така, Джон, аз не бих могла да кажа нищо повече. Надявах се да ми повярваш, може би дори да ми простиш. Но не знаех, че толкова дълбоко ме ненавиждаш.

— А няма ли защо?

— Ха, кой знае? Ти сам каза, че единствено властта има значение, а именно аз ти открих пътя към нея. Къде щеше да си сега, ако не ме беше изтъргувал?

— Да не мислиш, че ме интересуват гадните ти пари? — избухна Люк. — Толкова ли не можеш да проумееш, че ги взех, защото ти унищожи всичко в мен?

— Така ли? А не бяха ли парите в дъното на всичко? Аз вървях след теб, толкова заслепена от любов, че не си давах сметка за нищо!

— Но съвсем навреме се опомни. Видя калта по ботушите ми и осъзна какво ще представлява животът ти с мен. Не ти, аз бях заслепеният! Ти беше моята богиня. Държеше целия ми живот в ръцете си, но той не ти беше нужен. Така че аз прибрах това, което бе останало от него и продължих да го живея доколкото можех.

— И стана студен и зъл. Ти искаш да унищожиш мен, нали? Ще те направи ли това по-щастлив? Изобщо не трябваше да идвам. Спомените са непоносими.

— Напротив! Време е да застанем лице в лице със спомените и с истината.

— И защо? За да ме заразиш със своята омраза? Всичко бе толкова красиво тогава. Искам да запазя спомена такъв, какъвто е останал у мен. Утре си тръгвам. Няма да ти позволя да ме обиждаш повече.

Тя се изправи и Люк рязко скочи. Но левият му крак се удари в каменната плоча и той политна настрани. Протегнатата му ръка се улови за нещо. Постепенно осъзна, че Ив го е хванала.

— Няма нищо — отсече кратко. — Пусни ме.

Но тя продължаваше да го държи и се взираше тревожно в лицето му.

— Какво стана?

— Нищо — сопна се той.

Погледът й търсеше очите му.

— Не видя ли камъка? — промълви като замаяна.

— Тук е тъмно като в рог.

Той дишаше тежко и с ужас усещаше как пръстите й се приближават към невиждащото му око.

— Не, достатъчно светло е — промълви бавно, — но ти не го видя. О, господи… Окото ти…

Внезапно той се отпусна, завладян от тъпо безразличие, и се предаде.

— Не напълно — отвърна уморено. — През деня виждам силуетите, но вечер…

Тя не го слушаше. По лицето й се стичаха сълзи, ръцете й обгърнаха главата му, а пръстите й нежно докоснаха челото му.

— Господи, аз нямах представа — зашепна ужасено. — Мислех, че… Любими мой!

Тя го привлече към себе си, обсипа с целувки лицето му и той усети вкуса на горещите й сълзи.

За миг времето спря. После Люк се отпусна отново върху каменния перваз и се сгуши в обятията й.

Душата му се разкъсваше. Но разумът беше безсилен пред онази неповторима радост, която отново потече по жилите му, щом Ив го докосна.

— Любов моя! Моя единствена, незабравима любов… — галеше го гласът й.

Усети как дланите й повдигат главата му, той им се подчини и устните им се сляха. Целувката заличи горчивината, натрупана с годините, разчупи бариерите, които тъй старателно издигна срещу нея. Как е живял толкова дълго с тази заблуда? Достатъчно бе Ив само да протегне ръце и той е загубен.

— Трябваше да ми кажеш! — шепнеше тя и целуваше белега. — Как е възможно? Кой те нарани?

Не би могъл да й отговори направо. Единственото, което успя да изрече, бе името й, и той започна да го повтаря отново и отново, като заклинание срещу злата магия, вледенила сърцето му. Под ласките на ръцете и устните й той сякаш се прероди. И като всяко раждане то бе съпроводено с болка, но Люк не се опитваше да избяга, защото тази болка бе неговото избавление.

— Защо ме изостави? Ив! — шепнеше той. — Как можа да го направиш?

— Нямах избор. Не исках. Толкова ми беше трудно през тези години. Но нито за миг не престанах да те обичам.

— Тогава защо? Защо?

— Защото… — Тя потръпна. — Защото в началото те излъгах. Изглеждаше толкова безобидно. Не съзнавах, че върша нещо нередно.

— За какво си ме излъгала?

— Аз не бях на шестнадесет години. Толкова бях влюбена в теб, че бях готова на всичко. Страх ме беше, че ще ме отхвърлиш, защото съм прекалено малка. Затова и отлагах бягството. Съгласих се, когато до рождения ми ден оставаха двадесет дни и мислех да ти кажа чак в Шотландия. Но като се измъквах през прозореца, Тайлър ме хвана. Беше побеснял, накара ме да ти напиша онова ужасно писмо и ме заплаши, че ако не се подчиня, ще извика полиция и ще те даде под съд за блудство с малолетна. Молих му се да ми позволи поне да се срещна с теб и да ти обясня, но той дори не ме изслуша. Дори не ми разреши да ти напиша това, което исках. Затова писмото беше такова… Какво можех да направя? Толкова ме беше страх, че той ще ти направи нещо и вината ще бъде моя. Затова се подчиних и още същата нощ заминах за Швейцария. А когато получих нещата, които ти бях изпращала, не ми се живееше повече, защото знаех, че никога няма да те забравя.

— А защо, когато се върна, не ме потърси?

— Защото… — Тя извърна глава. — Защото Тайлър ми каза и друго.

— Какво? — Люк стисна раменете й и я притисна отново. — Ив, не трябва да има повече тайни помежду ни, разбираш ли! Намерихме се и бихме могли отново…

— Не! — извика отчаяно. — Не трябва! — Тя скри лице в гърдите му.

— Защо? Какво има?

— Люк, какво знаеш за родителите си?

— За родителите ми? — повтори озадачено. — Знам само, че майка ми е заминала и се е омъжила, а мъжът й умрял, преди аз да се родя.

— Това не е вярно — едва чуто промълви Ив. — Майка ти и баща ти никога не са били женени.

— Предполагал съм го — отвърна замислено Люк. — Меган избягваше тази тема. Но какво общо може да има това с Тайлър?

Тогава го осени прозрението. Истината бе витала около него години наред.

— Тайлър ми е баща?

Ив кимна.

— Каза ми го онази нощ. Беше ужасно! Каза, че е настъпил моментът всичко да излезе наяве и че за мен ти вече не съществуваш, защото всъщност си ми чичо.

— Не е вярно!

— Люк, той ми разказа цялата история. Майка ти е забременяла от него и той я е изгонил от имението.

— Проклет да бъде!

— Когато си се родил, тя починала. Затова баба ти толкова го мразела. Довела те в Драмънд Лий, за да го тормози. Тя нищо ли не ти е казвала?

— Опита се, точно преди да умре, но не можеше да говори.

— Мисля, че Тайлър те е ненавиждал. Затова с нищо не е дал да се разбере, че си му син. Ако знаехме всичко от самото начало…

— Мръсник! Искал е да те запази за себе си. Настъпил бил моментът, а? Премълчал е най-важното, защото не му е изнасяло. Аз не съм ти никакъв чичо, Ив. Между нас няма кръвна връзка.

— Но…

— Аз може и да съм от фамилията Драмънд, но ти не си. Баща ти се казва Дърмънт Уилшо.

Очакваше тя да реагира бурно, но Ив само смръщи вежди.

— Искаш да кажеш, учителят по езда на майка ми…

— Познавала си го?

— Работел в имението на родителите й и когато майка ми се омъжила, той се преместил с нея. Помня, че често яздеха заедно. Да… Възможно е. Баща ми хич не го обичаше.

— Може и да е подозирал нещо. А Тайлър е знаел със сигурност. Сам го потвърди пред мен.

— Тайлър ти е казал?

— Той е знаел, че не сме роднини. Унищожил е любовта ни съвсем съзнателно.

— Господи! Толкова години да страдам! Все си мислех, че дори и един ден отново да се срещнем, пак няма да можем да останем заедно.

— Но ето, срещнахме се и всичко е ясно.

Той се усмихна, протегна ръце към нея и главата й се отпусна на рамото му, устните й потърсиха неговите както преди. Люк я целуна тъй пламенно, сякаш искаше с една целувка да заличи всички тези години.

— Ив… Ив… Кажи ми, че все още си моя! — шепнеше разтреперан.

— Завинаги!

В душата му пламна старата страст, още по-бурна, още по-неукротима от дългата раздяла. Годините не бяха изпепелили любовта, момчето и момичето си бяха все същите и все така силно се обичаха.

— Помниш ли онази нощ, когато дойдох тук, под прозореца ти, и ти слезе при мен?

— Защото те обичах…

— Обичай ме и сега!

Ив вдигна рязко глава и го погледна, после изведнъж лицето й се смекчи, тя взе ръката му и го поведе към къщата. В този миг Люк бе готов да я последва накрай света. Сега разбираше как Адам е тръгнал с Ева към греха. Просто не е имал друг избор.

Ив го поведе по стълбите и тогава той я сграбчи отново, целуна я дълго и страстно, вдигна я и я понесе към стаята й.

Като насън, с треперещи пръсти Люк започна да сваля дрехите си. Целият гореше от копнеж да усети голото й тяло до своето. На меката светлина, която струеше от прозореца, той наблюдаваше омаян как роклята бавно се свлича на пода и сребристата луна щедро облива седефенобялата кожа.

Някога двамата се хвърляха лудо един към друг, любеха се диво и трескаво. Не бе имал време да я изпива така с очи. Не се бе наслаждавал на красотата й, на съвършенството на гърдите й, на нежната талия, на заоблените стройни бедра… Бавно се отпусна на леглото, без да откъсва жадни очи от нея, разтвори ръце и Ив потъна в прегръдката му. Люк я притисна към себе си и тя зарови ръце в косата му. Топлината и уханието й го обгърнаха като невидим плащ, горчивината и болката се изпариха и на този свят не остана нищо друго, освен неговата Ив. Любовта и копнежът, които за него бяха отдавна и безнадеждно погребани, неочаквано оживяха. Целувката на Ив ги пробуди и те се разгоряха, живи и ярки, както никога досега.

Тя бе тъй крехка в ръцете му! Люк я докосваше с благоговение, със страх, че ще развали магията. Все още не можеше да повярва, че всичко това е истина. По-скоро бе онзи сън, който го спохождаше нощем и който сутрин си налагаше да зачеркне от паметта си. Ето, тя най-после е тук, до него, а ужасът, че ще се събуди отново в самота, не го напускаше.

Устните му се плъзнаха по гърдите й и тя отметна глава назад в сладостна въздишка. Съвсем бавно той я положи на леглото. Не трябва да бърза, искаше да се наслади на всеки миг.

Отпусна се върху нея, чак когато чу шепота й:

— Искам те, Люк!

Имаше чувството, че едва вчера се прегръщаха за последен път — невинни, искрени и много, много млади, едва вчера си обещаха вечността, защото светът бе техен и нищо не би могло да застане помежду им.

Беше неземно красиво да бъде отново част от нея, да усеща топлината й, тръпнещото й тяло, нейния собствен нестихващ копнеж.

— Люк? Люк…

Помнеше този стон, който някога го подлудяваше и го насърчаваше за още и още. Съзнанието му се стопи пред повика на всепоглъщащата страст и се устреми към висините.

Върна се към реалността бавно и неохотно. Отново бе срещнал щастието и искаше то да трае вечно.

Изведнъж се изплаши, че ги чака нова раздяла и притисна Ив до себе си, сякаш би могъл да се противопостави на природата и да обезсмърти любовта. Ив нежно прокара ръце по гърба му. Ласката й отпъди болката, защото носеше обещание за бъдещето.