Луси Гордън
Нежност и ярост (9)

Осма глава

Госпожа Алардайс влезе в кабинета на Люк и приседна.

— Ще започна с лошата новина. Пери Драмънд отново е усмихнат. Говори се, че е успял да се справи с дълговете си.

Тя знаеше за враждебността на шефа й към Пери, но не и за причините. Днес обаче Люк просто вдигна рамене.

— Как е намерил пари? Някаква информация? — подхвърли безучастно.

— Уви, не. Моят човек в банката твърди, че абсолютно всяка финансова институция в радиус двеста километра му е отказала заем. Очевидно си е намерил личен Дядо Коледа.

— Значи, изиграл е някой нещастник. Това може да ни свърши работа някой ден. Ти се ослушвай. — Ала Люк говореше автоматично. Щастието, което му бе донесла Ив, бе изместило на заден план жаждата за мъст. — Каза, че това било лошата новина. Да не би да има и добра?

— Да, както поръчахте, следя внимателно пазара за бижута и ако сте експедитивен, имате възможност да притежавате една наистина великолепна колекция от диаманти, която току-що се е появила. Състои се от огърлица, гривна, пръстен, обеци и егрета.

Люк се усмихна.

— Ще си призная невежеството. Какво, по дяволите, е егрета?

— Наниз, който се вплита в косата.

Тя извади снимка на бижутата, подредени върху черно кадифе. Люк подсвирна и се втренчи в тях, а госпожа Алардайс отново се запита как суровият, вечно мрачен шеф се превърна в такъв сърдечен усмихнат мъж. Люк улови погледа й и се засмя, отговаряйки на безмълвния въпрос.

— От брака е. Може би и вие трябва да опитате още веднъж.

— Не, благодаря. Един път напълно ми стига. Да уведомя ли търговеца, че проявявате интерес?

— Кажете му, че искам бижутата още днес.

— Цената е триста хиляди лири.

— Обадете му се веднага.

Кутийката се озова на бюрото му още същия ден и той ликуващ тръгна към къщи. Въпреки че досега беше засипвал Ив с подаръци, това бяха просто дрънкулки. Тези диаманти са нещо съвсем друго, наистина недостижимо.

Ив лежеше в спалнята и четеше някаква книга по живопис. Денят бе топъл и тя бе само по ефирен комбинезон. Но копнежът на Люк да види лицето й, като отвори кутията, се оказа по-силен от влечението, което изпита мигновено.

— Нося ти сватбен подарък — оповести той.

— Пак? — засмя се тя. — Вече имам четири.

— Това бяха само импровизации. Истинският е тук. Изненадата си я бива. Приготви се.

— Добре. Готова съм — заяви през смях тя, седна на колене и се направи на сериозна.

Люк напрегнато се взираше в изражението й, когато тя зърна диамантите. Забеляза как за части от секундата се вкамени.

— О, Люк, божествени са! Господи! Но ти не трябва да ме глезиш така. Имам толкова хубави неща. Не ми трябват повече.

— Но аз имам нужда да ти ги подарявам. Искам целият свят да разбере, че никоя жена не е била обичана толкова много.

— За това не са необходими диаманти. Дай ми сърцето си.

— Аз съм ти го дал и то много отдавна, но това го знаем само ние с теб. Хората ще съдят по диамантите.

— Но защо трябва хората да научават…

— Защото така искам — заинати се като дете. — Какво лошо има в това да искам всички да научат, че те обичам? — Той закопча огърлицата и я заведе при огледалото. — Проблемът при теб е — започна той, като й се любуваше, — че все още ме смяташ за един от прислугата. Но аз доста съм се издигнал, мила моя. Вече мога да си позволя, каквото ми скимне.

Очите й го стрелнаха в огледалото.

— Затова ли ми направи този подарък? Да ми докажеш колко си се издигнал?

— Ив, какво става? Мислех, че ще те зарадвам, а ти само ме упрекваш.

— Зарадва ме, разбира се — отвърна Ив, влагайки цялата си убедителност. — Това са най-красивите бижута, подарявани някога на жена.

Но вече беше късно. Моментът бе отлетял. Очакваше го с такова нетърпение, а Ив развали всичко. Заболя го. Истински го заболя и не се чу какво казва:

— И трябва да са, ако се съди по цената им.

На секундата съжали за думите си, но не се извини. Едва забележимата хладина на лицето й го вбеси още повече.

— Добре, няма нужда да казваш нищо — сопна се той. — Беше вулгарно, но аз съм си вулгарен. Така натрупах парите си. Решавам, че желая нещо, отивам и си го взимам. Не изскачам от мрака като деликатния ти братовчед. Атакувам в гърдите и атакувам жестоко, защото съм прост, груб и вулгарен. Е, и? Ти винаги си го знаела, нали?

— Люк, моля те… Нищо не съм искала да кажа.

— С думи може би не, но тези леко извити вежди? Нали така дамите изразяват неодобрение? — Знаеше, че трябва да спре, но разочарованието бе прекалено силно. — А ти си истинска дама, Ив!

Тя пребледня като платно и започна да разкопчава огърлицата.

— Не я пипай! Аз съм простак и държа жена ми да показва какво съм й подарил.

— А аз съм дама и няма да търпя заповеди! Не желая да се превръщам във витрина на твоето богатство. Аз съм твоя съпруга, а не коледна елха. Предпочитам най-евтиното цвете, стига да си отишъл в магазина сам. Как ги купи тези диаманти? По телефона? Или дори и това го свърши секретарката?

Той мълчеше и гледаше изпод вежди как тя сваля гривната и прибира всичко обратно в кутията. Затвори я и се обърна към него в очакване на още по-дива ярост. Видя само болка и сърцето й се обърна. Инстинктивно разтвори ръце, но той не помръдна, сякаш от страх да не го удари.

— Не гледай така — тихо рече Ив. — Аз те обичам.

— Сигурна ли си?

Тя обгърна врата му. Люк стоеше като вкаменен, но тя нямаше намерение да му позволи да се измъкне и нежно притисна устните си в неговите. Той почувства какво цели и още в първия миг разбра, че няма да може да издържи на сладостните тръпки, които се разливат по тялото му.

— Не се съпротивлявай, Люк. Искам те.

Копнежът му, който през последните дни не бе затихвал нито за миг, се разгоря с небивала сила. Да, тя можеше да прави с него, каквото си поиска.

Люк плъзна длани под копринената материя и усети топлината и уханието на кожата й.

Тя разкопча ризата му и промуши пръсти да го докосне.

— Ив! — простена той.

Остави се в ръцете й и тя продължи да го съблича с омайваща чувственост. Когато ризата му падна на пода, Ив обсипа с целувки раменете, гърдите, корема. Люк смъкна презрамките и разходи очи по съвършеното й тяло. Цялата тази красота е негова, ала дори и в този миг, когато тя го прелъстяваше, той знаеше, че може би никога няма да покори духа й. А колко дълго се бе лъгал, че ако тя е в обятията му, никога вече няма да има самота.

 

 

Страстта разсея напрежението помежду им, но не реши проблема. Повече не споменаха случката, но беше ясно, че и двамата продължават да мислят за нея.

— Възнамерявам да дам официална вечеря, за да те запозная с моите партньори — заяви Люк след седмица.

— Мислех, че вече съм се запознала с всички през онзи уикенд — рече с усмивка Ив.

— Но тогава още не бяхме женени. Ти беше просто една от поканените. Сега ще си домакиня и аз ще бъда горд с теб. — Той я целуна. — И за да те зарадвам, ще поканя дори и братовчед ти.

Тя се засмя и извика престорено сериозно:

— О, Люк, толкова съм ти задължена!

Веднага се зае с подготовката, определи местата на гостите, с готвачката обсъдиха менюто, дори си купи рокля специално за случая, не защото нямаше подходяща, а защото знаеше, че Люк ще се зарадва.

— Прекрасно! — ахна той, като я видя. — И сякаш е създадена за диамантите. Тъкмо ще имаш повод да ги сложиш за първи път.

— Не! Не искам да рискувам. Те трябва да стоят в банков сейф в Лондон.

— Ще ги занесем после. Искам да ги сложиш. Не ти купувам подаръци, за да стоят заключени. Няма да започваме отново, нали?

— Не, но… Имам и по-подходящи бижута. Онези сапфири, дето ми ги купи в…

— Диамантите са по-хубави — заинати се на шега той, за да прикрие разочарованието си. — Не забравяй, това са моите бизнес партньори. Въпрос на чест е съпругата ми да блести като полилей.

Ив въздъхна, но преди да възрази, видя твърдостта в погледа му.

— Добре, ще ги сложа, щом настояваш. Просто не ми се щеше да рискуваме.

— Дано това да е причината, Ив — рече тихо Люк и излезе от стаята, преди тя да успее да отвърне.

Люк Хармън се ползваше със славата на човек неподвластен на емоции и внезапната му сватба стана сензацията на деня. Никой не искаше да пропусне възможността да го види със съпругата му, така че откази нямаше и гостите наброяваха петдесет души.

Ив бе по-блестяща отвсякога. Дълбоко изрязаната бяла копринена рокля разкриваше изящните й рамене, а диамантите, които искряха зашеметяващо, й придаваха неземна красота.

Люк я наблюдаваше очарован, но забеляза, че все пак нещо липсваше, нещо не бе наред. Може би заради онзи телефонен разговор, който тя прекъсна набързо, веднага щом той влезе при нея. Или може би се дължеше на напрежението, което не успяваше да прикрие.

Когато посрещаше гостите в изискания си дом, изправен до очарователната си съпруга, в душата на Люк цареше непознат досега смут.

Той всячески се опитваше да не обръща внимание на потиснатостта си, но не би могъл да пропусне нервността на Ив. Усмивката й бе прекалено лъчезарна, гласът й — неестествено весел. Всеки път, когато вън изскърцваха гуми, тя подскачаше. Очите й стрелкаха ту вратата, ту него. Искаше му се да я прегърне нежно и да прошепне: „Кажи какво те тревожи и аз ще го оправя!“.

Но не би могъл да го стори, защото дълбоко в него пулсираше страхът, че причината за притеснението й е в самия него.

Тогава на прага застана Пери и пръстите на Ив се сплетоха конвулсивно, преди да пристъпи към него и да го дари с пресилена усмивка. Люк също се приближи и си наложи да протегне ръка на врага си. Изобщо не чу какво си казаха. В съзнанието му завинаги се запечата тържеството на Пери, когато плъзна студените си змийски очи по диамантите. Нямаше съмнение — зад учтивата усмивка той се смееше с пълно гърло.

— Прекрасни са, Иви. Някой шейх ли прелъсти?

— Диамантите са сватбеният ми подарък — заяви сковано Люк.

— Разбира се. Не съм искал да ви засегна. Иви знае, че съм безвреден, нали, сладурче?

Люк стисна юмруци, за да се овладее. Дразнеха го не само обръщенията. Имаше безпогрешното усещане, че нещо не е както трябва. За разлика от предишния път, сега Пери бе спокоен, самоуверен и великодушен. Можеше да бъде и заради разрешените финансови проблеми, ала Люк бе сигурен, че има и друга причина.

Преди да се присъедини към останалите. Пери още веднъж хвърли развеселен поглед на диамантите и в същия момент Ив съобщи припряно:

— Семейство Питърсън пристигат. Трябва да отидем да ги посрещнем.

Нощта се влачеше като безкраен кошмар. Люк се виждаше отстрани в ролята на безупречен домакин. Другата част от съзнанието му наблюдаваше Ив. Усещаше присъствието й във всеки момент, следеше изражението й, с кого говори. Красотата й го изгаряше, но подозрението тлееше в сърцето му и вгорчаваше дори и неговата безумна любов.

По едно време Пери се надигна и заяви:

— Е, трябва да тръгвам. Утре ме чака много работа.

Ив отиде да го изпрати до колата и Люк с усилие потисна желанието да я последва. Отговаряше механично на въпросите и начаса забравяше какво е казал.

Когато излезе да се сбогува с Денза и Вивиън, Ив все още разговаряше с братовчед си. Люк се опита да не напряга слух, но съвсем, без да иска дочу смеха на Пери.

— Изобщо не е трябвало да се притесняваш. Обещах ти, че няма да те издам, а винаги си държа на думата. За нищо на света няма да ти подлея вода, особено като се има предвид как хитро го изигра…

Люк нямаше представа как изтрая до края на вечерта. Последният гост си замина след цяла вечност и двамата се прибраха в спалнята. Той затвори вратата зад себе си и подхвърли с леден глас:

— Май забравих да те поздравя за това колко хитро си ме изиграла.

— Люк, не обръщай внимание на приказките на Пери. Той… Той не трябва да се възприема на сериозно.

— А значи най-после го проумя! Но това не ти пречи да въртиш игрички зад гърба ми, нали?

Страданието, което се появи в очите й за малко да го размекне, но той стисна зъби.

— Искам да знам за какво ти е обещал да не те издава и какво толкова го забавляваше. Казвай, Ив! Крайно време е да си кажем истината.

— Добре — съгласи се с въздишка. — Не съм искала да навредя на никого, но може би вече трябва да ти кажа всичко.