Луси Гордън
Нежност и ярост (7)

Шеста глава

Избягаха. Заминаха за Шотландия точно както искаха преди години. Измъкнаха се от къщи, без да ги види и чуе никой и се мушнаха в колата на Люк.

Е, някои подробности не бяха съвсем същите. На мястото на ръждясалата таратайка сега ги чакаше ролс-ройс, който ги откара до летището.

— Споменах на госпожа Картър, че няма да ни има известно време, но тя май се досети — с усмивка подхвърли Люк в самолета, отпивайки от шампанското.

— Така ми харесва повече — въздъхна щастливо Ив. — Без любопитни погледи… Защо постоянно си гледаш часовника?

— Пресмятам след колко време ще си легнем.

— Ами зависи от брачната церемония — хитро се измъкна тя.

— О, няма да издържа дълго — изръмжа той и я прегърна.

— Първо трябва да си намерим хотел. Май сбъркахме, дето не си направихме резервация.

— Така ще е по-весело.

На летището в Единбург наеха кола и тръгнаха да си търсят хотел. Улучили бяха годишния фестивал на изкуствата и навсякъде беше претъпкано. Все пак в една странична уличка откриха малко хотелче.

— Госпожица Макгрегър — собственик и управител — представи се набитата жена на средна възраст при рецепцията. — Ако имате нужда от нещо, обадете ми се. За фестивала ли сте дошли?

— Не, ще се женим — отвърна, без да се усети Люк и в следващия миг съжали за откровеността си.

Жената се ухили и отсече:

— Значи, две стаи.

Люк отвори уста срещу тази нелепа идея, но видя, че Ив клати отрицателно глава и замълча. Надменната самоувереност, натрупана в многобройни финансови удари, се сблъска с неумолимия шотландски морал и той се призна за победен.

— Благодаря — съкрушено отвърна той.

В очите на Ив танцуваха весели пламъчета, но тя запази самообладание, докато госпожица Макгрегър ги поведе по стълбите. Нейната стая се оказа приятна и безупречно чиста, само дето леглото наистина не бе предвидено за двама. След минута Люк звънна по телефона и щом чу гласа му, Ив избухна в смях.

— Аз съм на горния етаж — забоботи възмутено той. — И мога ли да попитам какво смешно има.

— Ами ти си смешен — рече Ив, като едва си поемаше въздух. — Искаше всичко да е както щеше да бъде тогава и ето, става точно така. — Тя отново прихна, а Люк изръмжа.

Щом обаче слязоха в скромното ресторантче, настроението му взе да се възвръща. Великолепният печен еленов бут и малцовото уиски, най-хубавото, което бе пил досега, постигнаха своето.

Дългоочакваната нощ най-после настъпи и Люк храбро се шмугна в стаята на Ив, макар че преди това се огледа дали коридорът е празен. Толкова беше абсурдно да се прави на ученик на стари години, но като че ли започваше да свиква. Озова се вътре и жадно се нахвърли на годеницата си.

— Целуни ме още веднъж — подкани го тя и многозначително изви вежди, — че знае ли човек с колко време разполагаме.

— Надявам се, не очакваш да си тръгна — сопна се той и изгледа скептично тясното легло. Ще трябва да се справим някак си. — Той отново впи устни в нейните, ала замръзна. Някой чукаше на вратата.

— Трябва да оправя леглото ви за през нощта — оповести госпожица Макгрегър отвън.

— О, не е нужно… — почти проплака Ив.

— Това ми е работата.

Люк изсумтя ядно, а Ив бързо го набута в банята. Отключи на собственичката и тя се засуети насам-натам из перфектно подредената стая. Ив застана на стража пред банята, небрежно облегната на вратата, готова да отбие всякакви атаки.

След като хвърли последен поглед на стаята, сложила ръце на хълбок, госпожица Макгрегър най-после излезе, но не се стърпя и подвикна весело:

— Вашето легло ще е готово след десет минути, господин Хармън!

— Утре си тръгваме — отсече Люк на излизане от скривалището, пуснал в ход последните останки от достойнството си. — Иначе ще полудея.

Ив се подсмихва.

— Остави на мен. Имам план.

Целуна го за лека нощ и го отпрати.

За Люк настъпи една непоносима нощ. Не можеше да си намери място, мяташе се и пъшкаше, чак призори се унесе. На сутринта гласът на Ив по телефона малко го ободри, но моментално изпадна в нова безсилна ярост, защото тя заяви, че излиза и ще закъснее за закуска.

— Къде отиваш? Ще дойда с теб.

— Не.

— Ив, какво става?

— Ще разбереш.

Той слезе долу и съобщи на миловидното момиче, заело мястото на целомъдрената собственичка, че си заминават веднага след закуска. После седна в ресторанта, вперил очи във входа. Госпожица Макгрегър изникна на секундата и го поздрави с твърде неуместна усмивка:

— Как сте, господин Хармън? Добре ли спахте?

— Чудесно, благодаря.

— Да ви сервирам ли закуската или ще изчакате дамата?

— Нямам представа кога ще дойде — каза кисело той.

— В такъв случай ще сервирам.

Храната бе прекрасна. Домашна овесена каша с огромно количество сметана, после бекон с яйца, последван от наденички с доматен сос, всичко това приготвено от някой превъзходен майстор на истинските закуски. Люк яде колкото сили имаше, без да поглежда към празния стол на Ив. Госпожица Макгрегър го наблюдаваше с нескрито съчувствие и носеше нови и нови блюда.

Най-после Ив се появи и сякаш му просветна. Със загадъчна усмивка тя се запъти право към администраторката. Двете се впуснаха в оживен разговор и за най-голям ужас на Люк по едно време момичето взе да прелиства книгата за резервации и записа нещо вътре.

Чак тогава Ив влезе в ресторанта и забърза към масата.

— Къде беше? — попита я той, още преди да наближи.

— Правих планове.

— Платил съм сметката и им казах, че заминаваме веднага.

— Така ли? Аз пък току-що резервирах стаите за още три седмици.

Ив услужливо го потупа по гърба, защото той се задави с кафето. Опита се да протестира, но се закашля още по-силно.

— Ако позволиш да се доизкажа — прекъсна го Ив, — можем да плащаме стаите, но не сме длъжни да спим в тях. Регистрирани сме тук както си му е редът, а къде сме и какво правим си е наша работа.

— Намерила си хотел?

— Ще видиш.

Двамата се втурнаха да се приготвят. Оставиха част от багажа, за да не предизвикват подозрения и се пъхнаха в колата. Първо се отбиха в кметството и определиха деня на сватбата. Когато излязоха навън, Люк я погледна преливащ от щастие и се остави тя да го води.

Постепенно градът се изниза край колата, лъхна ги свеж въздух и пътят залъкатуши сред все по-диви места. Пресякоха селца, където времето отдавна е спряло. Заобикаляха неподвижни кристалночисти езера. В далечината синееха хълмове, а по-нататък се извисяваха планински склонове и колкото по се приближаваха към тях, толкова по-сурови и недостъпни ставаха те. Люк нямаше представа къде отиват. Беше му все едно, нали Ив е до него.

Най-накрая пристигнаха в малко село, кацнало на брега на огледално бистро езеро, където Ив попита за пътя и след това продължиха още две-три минути.

— Спри тук — изкомандва тя, когато стигнаха нещо като главна улица, и изхвърча навън.

Почука на една къща, сякаш открай време бе живяла тук. Отвори възрастна жена, двете размениха няколко думи и Ив взе голям ключ от ръката й. Люк успя да долови само „господин и госпожа Смит“.

— Тези две седмици ще живеем в Тисъл Котидж — поясни Ив пред изумения му поглед, като се върна при него. — В туристическата агенция поисках да наема някоя отдалечена виличка, те вдигнаха телефона и всичко се уреди за нула време.

— Ти си фантастична!

— Не бързай, още не си я видял. Предупредиха ме, че е доста нецивилизована.

— Ти му мисли. Аз съм си израснал по такива места.

Ив се усмихна и стисна ръката му.

— Едва ли ще забележа, щом сме заедно.

Къщичката бе сгушена в самия край на селото, оттатък започваха ливадите. Каменният под бе застлан с шарени парцалени черги. Лъснатите мебели бяха от масивен бук, а през огромния прозорец проблясваше езерото.

— Казва се Лох Катрин — поясни Ив.

— Прекрасно е! — възкликна той и зарови лице в косата й.

— А точно зад него…

— После ще ми разкажеш. — Той вече се бе заел с копчетата на блузата й.

— Люк, не трябва ли първо да…

— Не! — категорично заяви той и я целуна. Имаше чувството, че е минала цяла вечност откакто я бе докосвал за последен път. Жадуваше за тялото й. Устните му галеха лицето й, а ръцете му припряно я събличаха.

— Къде е спалнята?

— Не знам.

— Хайде да я потърсим, че не издържам повече.

Улучиха още с първата врата. Мамещото легло заемаше почти цялата стая. Двамата се хвърлиха върху искрящите от белота завивки.

Беше невероятно отново да се почувства част от нея, да вкуси топлината и сладостта й, да усети как разпалва желанието й. Това бе дива, примитивна, незабравима любов, възможна само между хора, уверени в любовта на другия. Пръстите на Ив все по-силно се вкопчваха в гърба му, той проникваше все по-дълбоко в нея и екстазът ги разтърси в един и същи миг.

Като отвориха очи, се спогледаха задъхани и смутени, усетили, че са се докоснали до нещо неподозирано и нетленно. Усмихнаха се и отново се притиснаха един в друг.

— Умирам от глад — обади се след известно време Люк. — Мислиш ли, че хазяйката ни е заредила хладилника?

— Знаеш ли, трябва да ти призная нещо много важно — започна сериозно Ив с наведена глава. — Може би трябваше да ти го кажа по-рано. Но все пак, може и да не е чак толкова късно, не сме се оженили още… — Тя усукваше края на чаршафа. — И… Ако това промени решението ти, аз ще те разбера…

— Ив, какво искаш да кажеш? — прекъсна я той, наистина изплашен.

Тя го погледна дяволито.

— Люк, аз дори и яйце не мога да сваря.

В първата секунда той едва не избухна от ярост. Бързо се овладя. Никога не трябва да позволява грубата първична сила да взема връх в душата му и да застрашава крехкото им щастие.

— Имаш късмет, страшен готвач съм. Меган ме е учила. Казваше, че истинският мъж не трябва да бъде безпомощен. За мен е чест да ви приготвя нещо за ядене, госпожице!

Направи чай и сандвичи и ги отнесе в спалнята. Лакомо им се нахвърлиха и като преглътна последния залък, Люк въздъхна:

— Страхотна си! Идеята ти е велика.

— Ммм… Кажи, че съм най-умната!

Вместо отговор Люк я събори върху леглото и започна да я целува нежно. Почти веднага Ив заспа, преметнала ръка през рамото му, а той за сетен път се възхити на способността й да се унася за секунди. Въпреки че външно изглеждаше самоуверен и непоколебим, именно той бе по-неспокойният от двамата. Често по цели нощи размишляваше, докато Ив заключваше проблемите в дълбините на мозъка си до сутринта и се отдаваше на блажен сън.

По същия начин само след час тя ококори очи, бодра и кипяща от енергия. Седна на колене, разпери ръце, отметна глава назад и блажено се протегна. Щедрата слънчева светлина я обля и позлати копринената й кожа.

Люк обгърна с длани тънката талия и скри лице в гърдите й. Ухаеше на сън, на младост и на щастие.

— Цяла вечност не съм те целувал.

— Години… А толкова много те искам, Люк. Целия!

— Само кажи. На разположение съм. Ще направя всичко, каквото пожелаеш.

— А знаеш ли какво желая?

— Разбира се. Искаш да се насладиш на любовта. Ето така…

Съвсем бавно той плъзна устни по гърба й, настъпвайки полека към гърдите й. Ив простена и косата й го погали, а дъхът й погъделичка ухото му.

— Да… Точно така…

Той я положи на леглото, тя измърка доволно и се опита да го придърпа върху себе си, но той усмихнат поклати глава.

— Всичко по реда си.

— Не, Люк, сега!

— Още не съм свършил.

— Но аз не мога да чакам! — протестира тя полу на шега.

Люк продължи да разхожда устни по тялото й и Ив тръпнеше от изгарящото докосване. Погали я по вътрешната част на бедрата и тя направи същото, намигна му и прошепна:

— Играта е за двама, нали?

Веднага усети, че е успяла. Люк простена и потъна в канещата плът.

Искаше всичко да вземе и всичко да даде, искаше да се слее с нея завинаги, защото така е отредила съдбата.

След закуска на другия ден двамата излязоха да се поразходят из селото и да се запознаят с хазяйката — скромна усмихната женица, която щом зърна изисканите дрехи на Ив, се притесни още повече. Като излязоха от мрака вътре и се потопиха в яркото слънце. Люк проумя, че единствено с Ив може да оцени светлината.

През трите седмици край езерото Лох Катрин имаха два-три дъждовни дни, но в съзнанието на Люк остана само щедрото слънце, което изливаше златната си благодат по безбрежните зелени поляни и хълмове. Не се срещаха с никого, погълнати единствено от любовта.

Само едно събитие помрачи щастието му. Неочаквано Ив получи писмо от Пери, без Люк изобщо да знае, че му е писала и това му напомни за тайните, до които тя не го бе допуснала. Нищо не попита, а и тя нищо не каза.

— Знаеш ли, че току-що се любихме за седемдесет и втори път, откакто сме дошли чук? — заяви в просъница Люк една сутрин.

— Ама ти ги броиш!

— Не мога да се сдържа. Но помня всеки път поотделно.

— Ммм… За мен всичко е една безкрайно дълга любов. Като си помисля, че само преди няколко дни животът ми беше тъй сив и безсмислен…

— Щастлива ли си с мен, Ив?

— Не съм подозирала, че е възможно да бъда толкова щастлива. — Тя потрепери. — Страх ме е. Това не може да трае вечно.

— Защо?

— Защото никой няма право на такова щастие.

— Глупости. Намерихме се отново и нищо няма да ни раздели!

Часове по-късно Люк се пробуди съвсем и я видя как внимателно изследва картината на стената. Малкият акварел в тъмни тонове представляваше долина по време на буря и от самото начало не му хареса.

— Все си мисля да я махна оттам — обади се той, когато Ив я взе в ръце. — Прекалено е мрачна.

— Аз пък си мислех, че веднага надушваш добрите сделки. Ако е това, за което си мисля, нашата хазяйка изобщо не е бедна.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Според мен художникът се нарича Ръшмор Селкърк.

— За когото е известно, че…

— … е шотландски акварелист, умрял преди сто и петдесет години. Неуморим развейпрах. Животът му преминал в пиянство, хазарт и жени, а също и в бягство от кредиторите. Картините му обаче са изпълнени с нежност и красота. Прочули са се дълго след смъртта му. Творчеството му се оценява изключително високо, но произведенията му са твърде малобройни. Дни наред гледам този акварел, но все не мога да повярвам, че ще имам такъв късмет — да открия истински Селкърк.

— Хайде, скъпа. Звучи любопитно, но си е чиста фантазия. Дори и аз виждам, че не струва пукната пара.

Ив обаче настоя да отидат при хазяйката и госпожа Камерън разказа, че картината била на дядо й, който пък я получил от своя дядо.

— Не че я искал, ами момчето дето я нарисувало му дължало пари, та платило с няколко картинки.

— Искате да кажете, че има още? — извика Ив.

— Аха. На тавана май се търкалят една-две. Важно ли е?

— Може да се окаже много важно.

Госпожа Камерън се разтършува и измъкна две картини, увити в стари вестници. Ив се втренчи жадно в тях и успя да различи подписа на художника в десния ъгъл на едната. Явно хазяйката им бе чувала за Селкърк точно колкото и Люк.

Ив се впусна да й обяснява историята, но възрастната жена само клатеше глава и повтаряше:

— Не, от тези цапаници нищо не става.

Ив не се предаваше, приличаше на хрътка, тръгнала по следата.

— Ако са истински, може да струват няколко хиляди лири. Мога ли да се обадя по телефона?

Слисана, госпожа Камерън кимна и след минута Ив вече говореше с Лондон. Люк я наблюдаваше, очарован от оживлението й. Само се питаше как ще преживее разочарованието.

Хазяйката му намигна и предложи „по една глътка“, докато чакат.

Ив затвори сияеща и се присъедини към тях, но няколко минути по-късно телефонът звънна. Госпожа Камерън подържа слушалката на ухото си и смаяна заяви, че някакъв човек тръгва веднага от Глазгоу, за да види картините.

— Александър каза, че ще се свърже с посредника си в Глазгоу.

— А кой е този Александър? — намеси се Люк.

— Един приятел, търговец на картини в Лондон. Беше очарован от новината, но заръча да не прекалявам с вълнението.

— Прав е, скъпа. Всички мечтаем да открием заровено съкровище, но най-често съдбата е против.

— Добре, добре, подигравай се. Ще видим кой ще се смее последен.

Посредникът пристигна след около час, разгледа картините и връчи на госпожа Камерън чек за дванадесет хиляди лири. Люк й помогна да седне на стола и й сипа още една „глътка“, после доля и на себе си. Ив тържествуваше, а бизнесменът в Люк бе възхитен.

— Значи такава си била в действие? — подхвърли той вечерта в леглото с чаша шампанско в ръка.

— Ммм… Тръпката си я биваше. Не съм истински специалист, не бих могла сама да докажа автентичността на картините, но се случва и да надуша откритието.

— Дванадесет хиляди лири ей така от небето! Наистина невероятно. Да имах няколко като теб в офиса си…

— Работата не е в парите, Люк! Макар че искрено се радвам за госпожа Камерън. Изпитвам неописуема радост, когато открия нещо истински красиво, за чието съществуване никой не е подозирал.

— Горе-долу като удоволствието, което изпитвам аз, когато те докосвам.

Люк издърпа чашата й. Остави я на пода и доближи ръката й до устните си.