Серия
Закуска в леглото (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Send No Flowers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 79 гласа)
Сканиране
vens (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Сандра Браун. Не ми изпращай цветя

ИК „Хермес“, Пловдив, 2004

Американска. Първо издание

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: София Яневска

ISBN: 954-459-188-5


Първа глава

С положителност това бе най-сладкото дупе, което бе виждал.

През мрежестата врата се откриваше чудесен изглед. Късите джинсови панталони обгръщаха плътно дупето. Влажните разнищени краища на подгъва, избелели и накъдрени от години пране, прилепваха по дълги стройни бедра.

Беше застанала на колене и се взираше в електрическото табло близо до пода. Докато се навеждаше още, за да се ориентира в лабиринта от бушони, устните на наблюдателя й се разтеглиха в лукава усмивка, излъчваща мъжко задоволство. Същинска усмивка на признателен воайор. Малко се срамуваше от себе си. Но не достатъчно, за да престане да гледа.

Във вилата бе тъмно. Електрическото фенерче излъчваше оскъдна светлина. Истинската светлина идваше от мощните проблясвалия на синкавобелите светкавици.

Двете малки момчета, наблюдаващи усилията й, ставаха все по-нетърпеливи.

— Гладен съм. Ти каза, че ще ядем веднага щом пристигнем.

— Знаеш ли как да оправиш осветлението, мамо? Бас държа, че не.

Мъжът при вратата видя как главата й клюмва между раменете, сякаш признаваше поражението си. Ала това трая само миг. Вдигна решително глава и си пое дълбоко дъх.

— Това е най-обикновено елтабло, Дейвид. Щом открия прекъсвача, токът ще дойде. Сигурно е прекъснат от бурята. Адам, щом оправя тока, веднага ще свалим багажа от колата и ще ядем.

— Каза, че вилата е страхотна. А тук вони — приплака Дейвид. — Трябваше да си вземем палатки.

— Ами да, палатки — подкрепи го по-малкият му брат.

— Щом смятате, че не мога да се справя с тока, защо си мислите, че щях да успея с палатките?

Нарастващото нетърпение в гласа на младата жена беше явно и мъжът при вратата не я винеше. Но момчетата изглеждаха толкова окаяни, че не винеше и тях заради оплакванията им. Бяха само две деца и по всичко изглежда — пътували с часове. Вилата край езерото не ги бе посрещнала с разтворени обятия.

Беше забелязал фаровете на колата им, щом пристигнаха. Пет минути по-късно се престраши да излезе навън в една от най-свирепите гръмотевични бури, които помнеше, и да отиде до вилата им, която се намираше само на стотина метра от неговата. Тези сто метра минаваха през гъста гора, гарантираща на собствениците на вили усамотение. Да ги извърви по време на буря беше безразсъдство, но той се безпокоеше за съседите си. Неговият ток също бе спрял десетина минути преди тяхното появяване и само бог знаеше кога пак щеше да дойде.

Сега, слушайки хленченето на момчетата и долавяйки нотката на отчаяние в гласа на младата жена, той бе доволен, че бе поел риска да мине през гората. Съседката му се нуждаеше от помощ и беше сама. Поне наоколо не се виждаше съпруг и баща.

— Трябваше да спрем в Бъргър Таун. С Дейвид искахме да ядем там. Нали, Дейвид?

— Знаех си, че това ще е един гаден излет. Аз исках да си направим истински лагер, с палатки. Не да стоим в тая тъпа вила.

Младата жена се привдигна и седна на петите си, с ръце на бедрата.

— Щом си толкова „печен“, защо не излезеш вън на дъжда да ни наловиш малко риба за вечеря?

Момчетата се умълчаха.

— Писна ми от вас. Чувате ли? Вилата ни бе отстъпена най-любезно. След като нямаме палатки и не разбираме нищо от разпъването им, помислих, че най-добре ще е да приемем предложението. Нямам вина, че излезе буря. Виждате, че правя всичко възможно да оправя тока. Затова престанете да се оплаквате!

Съпроводи строгия си тон със заплашителен поглед и отново се надупи безуспешно над елтаблото.

Братята се спогледаха мрачно и поклатиха глави. Убедени бяха, че излетът им е обречен на провал.

— Мислиш ли, че ще може да оправи тока? — попита по-малкият със силен шепот.

— Не, а ти?

— Не.

Сега беше моментът да им се покаже. Никога не бе надничал през чужди прозорци и се срамуваше, че толкова дълго бе стоял отвън, без да знаят за присъствието му. Но те го забавляваха. Не ги застрашаваше опасност. По някакъв начин премеждието им го накара да ги почувства близки. Улови се как се усмихва на коментарите на двете момчета и на родителското безсилие на жената. Може би тяхната дилема действаше като панацея на неговата собствена. Във всеки случай, докато ги наблюдаваше, беше забравил за проблемите си. Не беше честно наистина, но явно е в човешката природа.

Човешката природа беше причина и за силното желание, което го пронизваше всеки път, щом погледнеше към дългите голи бедра и невероятното възхитително дупе. Това също не беше честно. Беше си чиста проба разврат да съзерцаваш похотливо нечия съпруга и майка на две малки момчета. Но можеш ли да държиш един мъж отговорен за мислите му?

— Мамо, трябва да ида до банята — обади се Адам.

— Номер едно или номер две?

— Номер едно. Страшно ми се ходи.

— Не знаем още къде е банята, затуй по-добре излез отвън.

— Вън вали.

— Знам, Адам — каза тя с растящо нетърпение. — Застани на верандата под козирката и се цели навън.

— Добре — измърмори той и тръгна към вратата. — Ей, мамо!

— Хм? — Беше се заловила с един от бушоните.

— Навън има някакъв мъж.

Младата жена се изви рязко, политна назад и разтревожено повтори:

— Някакъв мъж?

Бързо, надявайки се да не я изплаши, той включи мощното си фенерче и в парализиращото му петно светлина улови внушителен бюст, напиращ под памучна риза на райета, завързана на възел при талията, разрошени кичури руса коса, измъкнали се от импровизираната конска опашка, и големи сини очи.

Алиша Ръсел си пое рязко въздух и го задържа, сърцето й учести ритъма си. Ярка светкавица очерта силуета му, както стоеше до мрежестата врата. Дали я бе заключила, когато влязоха? Всъщност имаше ли значение? Той изглеждаше огромен и страховит на фона на бурното небе. Боже мой, влизаше вътре!

Той отвори мрежестата врата. Буйният вятър я изтръгна от ръката му и я блъсна в стената отвън. Тя и момчетата се свиха уплашено. Мъжът бързо прекоси стаята и падна на колене пред облегнатото й назад тяло. Очите й бяха заслепени от електрическото му фенерче. Различаваше само едно мержелеещо се туловище, надвесващо се над нея. Отвори уста, за да изкрещи на момчетата да бягат.

— Добре ли сте? — Той изключи фенерчето и за момент всичко потъна в мрак. — Не исках да ви изплаша. Хайде, ще ви помогна да се изправите.

Алиша рязко се отдръпна и протегнатата към нея ръка бе прибрана.

— Н-нищо ми няма — заекна тя. — Стреснахте ме, това е всичко. — Изправи се на крака без негова помощ. Първата й мисъл бе насочена към момчетата, които с любопитство разглеждаха непознатия.

— Дейвид, иди да помогнеш на Адам… ъ… да направи онова нещо на верандата. — Ако щяха да я изнасилят и убият, поне синовете й да не гледат. Божичко, къде ли е телефонът? Защо не идва този проклет ток? Кой беше тоя мъж и откъде се появи? Сърцето й се блъскаше в гърдите и ударите му отекваха в ушите й.

— Здрасти! — изчурулика Дейвид. Алиша се прокле, задето бе учила децата си да бъдат любезни и открити. — Аз съм Дейвид. Това е Адам. Аз съм баткото.

— Здравей! — каза мъжът. На Алиша й се стори, че се усмихна, но вътре бе толкова тъмно, че не беше сигурна. Нейното фенерче бе угаснало, а той държеше своето изключено. — Казвам се Пиърс.

— Дейвид… — започна Алиша, но синът й тутакси я прекъсна.

— Ще стоим на вилата цяла седмица, но мама не може да оправи тока. Не я бива много в тия работи.

— Малко майки ги бива. Но тъй или иначе нямаше да успее. Електричеството е изключено заради бурята.

— Дейвид — процеди Алиша през зъби.

— Защо не изведеш братчето си навън? — предложи непознатият. — А аз ще се опитам да помогна на майка ти.

— Окей. Хайде, Адам.

Щом мрежестата врата се хлопна след тях, мъжът се обърна към Алиша:

— Лошо начало. Хлапетата май не са очаровани.

Ако беше изнасилвач и убиец, поне не бе невъзпитан. Ала и за Бостънския удушвач се твърдеше същото. Както и за Джак Изкормвача.

— Сигурна съм, че щом токът дойде и хапнат, ще се почувстват иначе. — Е, това вече прозвуча добре. Показа се уравновесена, опитна и спокойна.

— Къде са керосиновите ви лампи? Ще ви помогна да ги запалите.

Е, дотук със спокойствието и опитността.

— Лампи? — Извиквайки на помощ класическия жест на безразличие, посредством който жените се чувстват по-малко глупави в даден момент, тя посегна и заприглажда разрошените си коси. С другата ръка бързо и силно придърпа надолу разръфания подгъв на късите джинсови панталони. — Ами не знам. Вилата не е наша и не успях да се огледам наоколо.

— Свещи?

Тя поклати глава.

— Не се ли подготвихте за подобно време?

— Не, не съм — тросна се тя, раздразнена от невярващия му тон. Накара я да се почувства като идиотка. Това бе първият излет, на който бе извела синовете си. Колко добра трябваше да бъде като за първи път?

— Ще се оправим. Само да дойде токът.

— Защо не отидем в моята вила, докато бурята утихне? Ще трябва да минем през гората, но не е далеч.

— Не — побърза да откаже тя. Той я караше да се чувства съвсем неподготвена. Раздразнението й от тоя факт бе отвлякло вниманието й от възможната опасност, която мъжът представляваше. Но паниката отново я сграбчи, щом той спомена за отиване във вилата му.

— Така е най-разумно. Ще приготвя нещо за момчетата на газовата печка.

— Не, наистина, мистър… ъ…

— Пиърс.

— Благодаря ви, мистър Пиърс, но…

— Не, Пиърс е малкото ми име. Пиърс Ренолдс.

— Ще се справим, мистър Ренолдс. Не искам да оставяме вилата.

— Защо?

Чуваше как момчетата играят на верандата, подлагайки длани под плющящия дъжд.

— Моят… моят съпруг ще пристигне малко по-късно тази вечер. Трябва да сме тук, когато дойде, иначе ще се притесни.

— О! — Той нерешително потри врат. — Все пак не ми се иска да ви оставям сами при тези обстоятелства. Защо не му напишем бележка къде може да ви намери?

— Ей, мамо, умираме от глад — каза Дейвид. На двамата с Адам им бе омръзнало да играят и нахълтаха вътре. — Кога ще ядем?

— Умираме от глад — повтори като ехо и Адам.

— Мисля, че ще е най-добре да дойдете в моята вила.

— Аз…

Преди Алиша да успее да възрази, мъжът се обърна към двете момчета:

— Какво ще кажете за чили[1]? Ако дойдете в моята вила, ще ви го притопля за нула време.

— О, страхотно! Направо върховно! — извика Дейвид ентусиазирано.

— Върховно — повтори и Адам.

— Но ще трябва да повървим малко през гората — предупреди ги мъжът. — С колата не може, няма път.

— Няма проблем, нали, Адам? — Вече се бяха втурнали към мрежестата врата.

— Момчета! — изкрещя след тях Алиша, но те бяха изскочили навън.

— Хайде, мисис…

— Ръсел.

— Мисис Ръсел. Не мога да ви оставя тук сама с момчетата. Имате думата ми, не бива да се боите от мен.

В този миг светкавица разцепи небето на две. Алиша си помисли, че вероятността да дойде токът е равна на нула. Беше адски глупаво от нейна страна да тръгне толкова неподготвена, но сега вече бе късно да се направи каквото и да е. Поне момчетата щяха да хапнат. Щом дъждът утихне, ще се върнат в своята вила и ще изчакат до сутринта.

С безсилна въздишка и молейки се да е попаднала на човек, комуто може да предостави честта си и живота им, тя каза:

— Добре.

Взе със себе си единствено дамската чанта. Щеше да е лудост да свалят багажа от колата в леещия се като из ведро дъжд.

На верандата Пиърс Ренолдс вдигна Адам на ръце и каза на Дейвид да хване майка си за ръка.

— Хайде, дръжте се здраво. Мисис Ръсел. — За миг Алиша се взря в силната гъвкава ръка, протегната към нея. После положи длан в нея и той я стисна здраво.

Дъждът се забиваше в тях като иглички. Вятърът рошеше косите им, издуваше дрехите им и ги караше да залитат. При всяко проблясване на светкавица Адам заравяше лицето си още по-дълбоко във врата на мистър Ренолдс. Дейвид се стараеше с всички сили да се държи храбро, но се беше притиснал страхливо към Алиша, когато забелязаха другата вила през дърветата.

— Почти стигнахме — провикна се мистър Ренолдс през оглушителния вой на бурята.

Озоваха се до спасителната веранда тъкмо когато една гръмотевица разтърси рамките на прозорците.

— Събуйте обувките си — каза Пиърс, докато сваляше Адам на земята.

Щом всички се събуха, той отвори входната врата и влязоха във вилата, която бе меко осветена от две керосинови лампи и тлеещите в камината въглени.

— Студено ми е. А на вас? — Пиърс прекоси стаята, за да разръчка огъня с ръжен. Поглеждайки през рамо, видя, че тримата му гости са се скупчили неуверено точно до прага. Всички трепереха.

— Дейвид, донеси една цепеница, ако обичаш. — Момчето взе една цепеница от коша близо до вратата и изтича до мъжа, който вече бе герой в очите му. — Благодаря. — Пиърс разроши мократа коса на момчето. — Ще намериш хавлиени кърпи за теб, Адам и майка ти в банята.

— Да, сър — каза Дейвид и изтича към вратата, която можеше да води единствено към банята.

Вилата представляваше просторна стая, служеща за хол, спалня, трапезария и кухня. Пред камината бе разположена удобна холова гарнитура. Под рязко скосения таван, който всъщност бе основата на тясно стълбище, водещо към спално помещение на втория етаж, бе пъхнато двойно легло. Беше твърде уютно, за да буди съмнение, и скрупульозно чисто.

Дейвид се появи от банята, носейки купчинка сгънати хавлии. Подаде най-напред една на Пиърс и после ги занесе на майка си и брат си. Алиша се изпълни с чувство за нереалност. Какво правеше тя в това планинско убежище на някакъв непознат, сама с него в тая пустош? Дори да беше стар и немощен или грозноват и недодялан, пак не би било редно. А техният спасител бе красавец, учтив и мъжествен — нещо, което не бе забелязала, докато не влязоха във вилата и не го разгледа на светлината.

Косата му бе кестенява, прошарена от сребърни нишки. Подстригана беше в небрежно-елегантен стил и мъничко по-дълга от модерното в момента. Когато бе извърнал главата си, Алиша бе видяла зелени и блестящи като изумруди очи, надничащи изпод гъсти вежди. Докато раздухваше въглените, за да се разгори цепеницата, под мократа му памучна риза заиграха добре оформени мускули, макар да нямаше физика на атлет.

Караше я да се чувства някак нервна. Не защото се боеше, че може да им стори нещо. Никой мъж, който пренася през бурята малко момченце и мърмори в ушите му успокоителни думи, не би могъл да е убиец. Колкото до изнасилвач… Личеше си, че надали би му се наложило да насили жена.

— Добре че реших да запаля огъня по-рано тази вечер. И тогава си беше хладно, но сега…

Пиърс спря по средата на изречението. Защото ако Алиша го намери за толкова непреодолимо привлекателен, нейните впечатления не биха могли да се сравнят с експлозията в гърдите и слабините му, когато той се изправи и я погледна. Косата й бе мокра и падаше меко по бузите, врата и раменете. Раираната риза бе просмукана от дъжда и прилепнала към закръглени гърди и щръкнали от студа зърна. Трябваше му страшно много време, докато откъсне от тях очи. От голите й ходила краката й изглеждаха още по-дълги и по-добре оформени. Бяха настръхнали и той закопня да ги стопли с ласки.

Най-после отдели очи от нея и се прокле заради внезапния прилив на неконтролируемо желание. Не бе изпитвал такова натрапливо желание към жена, откакто… Никога не бе се чувствал тъй натрапливо привлечен от жена. Това го обърка. Тя беше съпруга и майка и не вършеше нищо, за да го съблазни. Даже изглеждаше нервна и неспокойна и ако изражението на лицето му го издаваше, изобщо не я винеше.

— Мисля, че трябва да свалите тези мокри дрехи. Защо не заведете момчетата в банята, а аз ще видя дали не мога да им намеря нещо за преобличане.

— Добре. — Алиша насочи синовете си към уединението на банята, където се надяваше, че гърдите й ще се върнат в нормално състояние. Беше забелязал вирнатите й зърна. Знаеше, че ги е забелязал.

Няколко минути по-късно той почука на вратата, макар че стоеше отворена, за да влиза вътре светлина. Адам и Дейвид вече бяха само по гащета и Алиша ги триеше с кърпа.

— Чилито е на печката. Намерих тези фланелки в едно чекмедже. — Подаде им две тениски с надпис „УКЛА“[2].

— Супер са — каза Дейвид, сграбчи едната и я навлече през главата си. Тя увисна до коленете му.

— Дейвид, кажи „благодаря“ на мистър Ренолдс, че ти отстъпи тениската си. — Продължаваше да изпитва болезнено неудобство от мократа си риза и късите джинсови панталони. Когато следобеда бяха тръгнали от Лос Анджелис, времето бе необичайно топло за сезона. Беше сметнала, че за пътуване с кола до планината с Дейвид и Адам старите къси джинсови панталони и една риза ще са идеално облекло.

— Благодаря, мистър Ренолдс — каза Дейвид, докато помагаше на Адам с неговата фланелка. Подгъвът й стигна до глезените на Адам.

— Няма защо, пък и тениските не са мои. Вилата е собственост на компанията ни. Всеки я ползва и оставя по нещо след себе си. Сигурен съм, че на никой няма да му липсват, ако искате да ги задържите.

— Може ли? — Момчетата доволни се втурнаха навън, приличащи на двама приятели на добрия дух Каспър. Бяха щастливи, със сухи дрехи и на топло, в очакване на предстоящата вечеря.

— Ще потърся нещо и за вас. — Пиърс успя да задържи очи върху лицето й, което изобщо не беше трудно. Косата й бе започнала да изсъхва по краищата и леко се къдреше покрай бузите. Господи, ами устата — сякаш бе създадена за целувки. Усети как вътрешностите му се напрягат.

Тя се премести неловко от крак на крак, както беше боса.

— Ей сега ще изсъхна. Не се притеснявайте.

Очите му пряко воля се спуснаха надолу.

— По-добре да ги нахраним — каза тя припряно и мина покрай него. Момчетата вече се бяха настанили на масата, където бе сервирано за четирима. В средата имаше кошничка със солени бисквити и табличка със сирене и ябълки. На портативната газова печка тенджера с чили вдигаше пара.

Пиърс започна да разсипва яденето, а тя носеше чиниите на масата. После той й държа стола, за да седне. Стомахът й издаде къркорещи звуци и той се засмя:

— Май не само момчетата са гладни.

Тя се усмихна добродушно.

— Днес не успях да хапна.

— Винаги така казва — обади се Дейвид. — Не закусва и не обядва, защото се страхува да не напълнее.

— Аха — продължи Адам с пълна уста солени бисквити, — всяка сутрин играе гимнастика с момичето от телевизията, ляга на пода, протяга се, пъшка, а лицето й изглежда ей така. — Направи гримаса, която накара Пиърс да се засмее, а Алиша изпита желание да удуши отрочето си.

— Изяжте си вечерята, защото ще се връщаме в нашата вила — каза тя в типично родителски стил.

— Не може ли да останем тук? — изхленчи Дейвид.

Погледна го мълчаливо, но с непогрешима майчина заплашителност.

— Не, Дейвид. Не може да досаждаме на мистър Ренолдс.

— Нали не ти досаждаме? — попита съвсем по детски Адам.

Пиърс погледна към Алиша през масата.

— Не, не ми досаждате. Всъщност мислех си, че бих могъл да изтичам и да оставя бележка за съпруга ви. Той би могъл да дойде при нас, щом пристигне.

— Съпруг? — По лицето на Дейвид се изписа недоумение.

Сърцето на Алиша замря и тя моментално притвори очи. Когато бе изрекла лъжата, направила го бе с цел да защити себе си и своите синове. Момчетата не бяха я чули. Не беше предполагала, че по-късно ще я разкрият.

— Майка ви ми каза, че татко ви ще дойде малко след вас.

— Ние нямаме татко — осведоми го Дейвид. — Умрял е.

Адам преглътна залъка си.

— Също като златната ни рибка. Само че гробът на татко не е в задния двор, а на гробищата.

Алиша усети пронизващия поглед на зелените очи още преди да срещне въпросителния му взор. Събра цялата си решимост и го погледна смело.

— Почина отдавна — обясни Дейвид словоохотливо.

— Аз си го спомням, но Адам не.

— И аз си го спомням! — запротестира Адам. — Имаше тъмна коса и кафяви очи като нас.

— Виждал си негови снимки, затуй си мислиш, че го помниш.

— Спомням си го. Мамо, кажи на Дейвид да престане.

През целия този спор зелените очи не преставаха да я фиксират.

— Сигурен съм, че помниш баща си, Адам — каза Пиърс тихо.

— Беше голям като вас, е, може би не чак толкова — продължи Дейвид. — Мислехме, че Картър ще е новият татко, но той се ожени за Слоун вместо за мама.

Предупредителните погледи на Алиша бяха безсилни да спрат потока от думи на хлапетата.

— Дейвид, сигурна съм, че мистър Ренолдс…

— Плаках, когато Картър ни каза, че няма да ни е татко — заобяснява Адам. — Но мама каза да не плача, защото Слоун ни е приятелка и ще можем често да виждаме Картър и че само защото се е оженил за нея не означава, че вече не ни обича. Може ли още малко чили, ако обичате?

— Освен това можем да ходим да си играем във вилата на Картър край морето. Готина е. Адам е същинско прасе. Винаги иска допълнително.

— Не съм.

— Си.

Алиша успя да избегне въпросителния поглед на Пиърс, докато той ставаше да допълни чинията на Адам. Сигурно я смяташе за кръгла идиотка, задето бе си измислила съпруг.

— Вие имате ли татко? — Дейвид попита Пиърс, щом той се върна на мястото си.

— Не. Почина отдавна. Но майка ми е още жива.

— Точно като нас.

Пиърс се усмихна.

— Може да се каже.

— Имате ли жена?

— Адам! — кресна Алиша, готова с един замах да унищожи бъбривото си потомство. — Достатъчно. Продължавайте да се храните и престанете да говорите.

— Не, нямам жена. — Очите на Пиърс се смееха, докато попиваше със салфетката устата си.

Привършиха вечерята в тишина, която за Алиша бе същинска благодат. Накрая Пиърс наруши мълчанието:

— Ако сте свършили, може да сложите момчетата да си легнат. — Той стана и се зае да прибира масата.

Алиша изпадна в паника.

— Дейвид, Адам, идете в банята да си измиете ръцете.

— Наистина ли искаш да си измием ръцете или просто ни отпращаш, защото искаш да говориш за нещо, което не желаеш да чуем?

— Вървете! — каза тя и посочи повелително с пръст вратата.

— Добре — измърмори преждевременно развитият й син, улавяйки по-малкия си брат за ръка.

Щом ги чу да пускат водата в банята, Алиша се извърна рязко към мъжа. Трябваше да наклони силно глава назад, за да го погледне в лицето. Досега не бе забелязала колко е висок. Или може би стоеше прекалено близко?

— Ще се върнем с момчетата в нашата вила. Няма да преспим тук и ви моля да престанете да ги изкушавате да останат, като подронвате авторитета ми.

— Но това е лудост, мисис… О, по дяволите! Как ви беше името?

— Мисис Ръсел — каза тя заядливо. Той я прониза с поглед и тя смекчи тона. — Алиша.

Устните му се разтеглиха в бърза усмивка, после изтъняха в решителна линия.

— Навън още вали. Каква полза има да влачите обратно през гората тези две момчета и да се върнете в онази влажна и тъмна вила, когато биха могли да преспят тук?

— Защото и аз ще трябва да спя тук.

Той вдигна рамене.

— Е, и?

— Е, и? Майка ми е казвала да не прекарвам нощта с непознати мъже, ако имам ум в главата.

— Аз не съм непознат. — Отново същата бърза усмивка, последвана от сурово стиснати устни. — Защо измислихте тази лъжа за съпруга? За да се предпазите от мен?

Отметна назад коси и повдигна брадичка.

— Да. Надявах се да ни оставите на мира, щом разберете, че при нас ще дойде мъж.

Дали просто не си въобрази, или наистина той леко се наклони напред и гласът му се снижи?

— Боите ли се от мен?

И още как. Сигурно така би отговорила, ако беше под клетва. За щастие не беше.

— Просто си мисля, че за всички ни ще е по-добре, ако се върнем в нашата вила.

— Не съм съгласен. Ще бъдете сами и без ток. Там е студено и момчетата не са облечени подходящо, за вас да не говорим.

За да потвърди думите си, той сведе поглед към голите й крака. Но нещо се беше случило, щом очите му отново се върнаха на лицето й. Бяха омекнали. При това опасно. Щом се впиха в тези на Алиша, и двамата онемяха от този косвен допир. Минаха секунди, безкраен миг, а те продължаваха да се гледат, безсилни да помръднат или да отместят очи.

Какво ми става? — запита се Алиша. Бе си уредила седмица отпуск, за да вземе важно решение, решение, за което я притискаха. Времето й изтичаше; очакваха отговор. В живота й нямаше място за подобна романтична авантюра. И по принцип, а и точно сега, когато най-после бе намерила някаква опорна точка.

Подобни мисли препускаха и през главата на Пиърс. Преди седмица тази ситуация щеше безкрайно да го очарова. Щеше да отпусне юздите на желанието си и нямаше да се опитва да го потисне. Призна си кисело, че щеше да използва всички възможности, за да има тази жена в леглото си. Но онзи ден животът му се бе обърнал наопаки и той не знаеше как щеше да се справи. Проблемът беше само негов. С положителност не би могъл да го сподели с друг. А щом погледнеше тази жена, чувстваше, че би й издал и най-съкровените си мисли.

— Къде е леглото ми? — Въпросът на Адам се изтърколи от устата му заедно с широка прозявка.

Алиша и Пиърс автоматично потрепнаха и се отделиха един от друг.

Не знаеше какво да предприеме. Ако откажеше да остане, това би било равносилно на признание, че се бои от Пиърс Ренолдс. От чисто практична гледна точка оставането във вилата му бе най-безопасното и разумно нещо. Щеше да изглежда като последна глупачка, прокрадвайки се обратно през гората в тази буря, с двете си крехки и изтощени деца по петите.

Ситуацията е временна, успокои се тя. Необходими й бяха трийсет и една години, за да се научи да се грижи за себе си. Не искаше повече да зависи от друг. Но сега ставаше въпрос само за една вечер.

Сивеещите тук-там вежди на Пиърс Ренолдс се повдигнаха въпросително и тя отговори с мълчаливо свеждане на очи. Той прие решението й изискано, без следа от самодоволство.

— Мислех си, че едно от вас, момчета, може да спи тук с мен, а другото горе с мама. Там има две легла.

— И двамата могат да спят горе. Не искам да ви притесняваме.

— Няма проблем. Приятно ще ми е да ме притесните в леглото.

— Тогава Адам ще спи с вас, той е по-малък.

Челото на Дейвид се сбърчи и той завистливо погледна брат си. После заизкачва стълбите.

— Божичко, ще спя горе.

Скоро и двамата бяха в леглата и вилата стана необичайно тиха, с изключение на напевния ритъм на дъжда и далечния тътен на гръмотевиците. Най-лошото от бурята бе преминало. Алиша прибра масата и се зае да мие чиниите. Пиърс ги подсушаваше и нареждаше в шкафа. Работиха в мълчание, докато не привършиха.

— Благодаря — каза той.

— Това е най-малкото, което мога да направя.

— Май трябва да ви намеря нещо да се преоблечете. Може и да не искате да си признаете, но съм сигурен, че тези мокри дрехи не са приятни. Поне моите не са.

Искаше й се да не бе казвал това. Влажната му риза бе прилепнала по мускулите на ръцете и гърдите. Стегнати джинси обгръщаха хълбоците и бедрата му като втора кожа. Голите му ходила намекваха за интимност, която тя предпочиташе да избягва.

Но не можеше.

Мъжът коленичи пред едно шкафче от кедрово дърво и започна да рови в чекмеджетата. Претърси две, не откри нищо и ги затвори, преди да издърпа третото. Ръцете му тършуваха из дрехи, оставени там и отдавна забравени. В чекмеджето имаше скиорска шапка, ръкавица, чифт бермуди размер 42 и три чорапа, всичките различни.

— А, ето нещо. — Той изтегли дрехата от чекмеджето и я огледа с око на познавач. — Някой добре си е прекарал тук.

Дъхът на Алиша спря в гърлото, щом й показа една прозрачна нощница. Огънят проблясваше през фината черна материя. Презрамките бяха тънки като косъм. Дантеленият корсаж наподобяваше паяжина. Върху тялото й нощницата би изглеждала като ефирна сянка, а не дреха.

Изправяйки се бавно на крака, той тръгна към нея, очите му я парализираха. Постави презрамките на раменете й, намести оскъдния корсаж върху гърдите и остави нощницата да се плъзне по голите й бедра до петите.

Взираше се в нея през проблясващите гънки.

— Идеално ви стои — каза с дрезгав, неестествен глас.

Алиша стоеше като закована, не смееше да помръдне. Чувствайки се уязвима и почти като сладкиш, който се канят да погълнат, тя потрепери.

За нейно облекчение, той бързо отстъпи назад. Изглеждаше тъй, сякаш внезапно си е припомнил нещо и каквото и да бе, то го изтръгна от златните мечтания и го хвърли в студената действителност. Лицето му стана безизразно. Настроението му рязко се промени. Толкова рязко, че дори Алиша, която не го познаваше, забеляза промяната, почувства я. Беше съвсем осезаема.

Навярно бе женен.

Той й обърна гръб, сърдито напъха нощницата в чекмеджето и отново затършува. Изглеждаше необяснимо раздразнен, когато се изправи и й връчи една мъжка риза.

— Може да сложите това — каза рязко. — Лека нощ, Алиша.

Бележки

[1] Говеждо с люти чушки, фасул и домати. — Б.пр.

[2] Калифорнийски университет в Лос Анджелис. — Б.пр.