Крейг Ръсел
Братът Грим (8)

7.

18:30 ч., четвъртък, 18 март

Норддайх, източна Фризия

Беше място, което беше наричал свой дом. Място, за което винаги бе смятал, че го е оформяло. Но сега, застанал пред пейзаж, който беше само хоризонт, разбра, че принадлежи на друго място. Хамбург беше това, което в действителност определяше кой е бил Ян Фабел. Кой е сега. Кой щеше да стане. Преместването на Фабел от този пейзаж беше станало на два етапа. Първият беше, когато напусна семейната къща и започна да пътува навътре в страната, към Олденбург, където учеше английски и история в новия университет „Карл фон Осиецки“. После, след завършването, се премести в университета в Хамбург, за да изучава историята на Европа. И да заживее нов живот.

Фабел паркира беемвето си зад къщата. Излезе от колата, отвори задната врата и се наведе да вземе набързо приготвения си сак. Когато се изправи, спря за момент, застанал мълчаливо, като поглъщаше всички образи и звуци, които бяха запълвали детството му: постоянния бавен пулс на морето, скрито от къдравите дървета зад къщата, и дигата с дюните зад нея; простата солидна геометрия на бащината къща, сякаш приклекнала и непоколебима под своя покрит с едри червени керемиди покрив. Бледата зелена трева, която се вълнуваше като вода под лекия фризийски ветрец, и масивното небе, което падаше тежко върху изгладения като с ютия ландшафт. Острата тревога от момента, когато му се обадиха в управлението, беше се смекчила до тъпа, но постоянна болка по време на продължилото три и половина часа пътуване по шосе A28, и дори още повече се беше уталожила, като зърна майка си, седнала на болничното легло в Норден. Тя му каза да престане да се безпокои и да помогне и брат му Леке да не се съсипва.

Но сега, сред познатите неща от детството, пронизващата първоначална тревога се върна. Той бръкна за втория ключ в джоба на палтото, което беше метнал върху сака, и отключи тежката врата на кухнята. Долният край на вратата, след годините лъскане, все още носеше тъмните драскотини, които Фабел и брат му, натоварени с учебници, оставяха по нея, като я отваряха с ритник. Дори сега, с кожен сак и скъпо марково палто вместо ученическа чанта в ръцете, той инстинктивно понечи да я бутне с крак, когато натисна дръжката.

Фабел пристъпи в кухнята. Къщата беше празна и мълчалива. Остави чантата и палтото на масата и постоя малко, като попиваше всичко, което си беше останало същото в кухнята: кърпата за бърсане на чинии, сгъната на хромовата тръба край готварската печка, старата маса и столове от чам, корковата дъска на стената, набодена с бележки и пощенски картички, тежкият дървен дрешник до стената. Фабел откри, че детето в него не харесва малкото незначителни промени, направени от майка му: нов чайник, микровълнова печка, модерен хладилник в ъгъла. Сякаш някъде дълбоко в себе си той чувстваше тези съвременни нашествия като малки предателства, като че ли домът от детството му не е трябвало да се движи напред с времето.

Направи си чай. Никога не би му хрумнало да пие кафе. Беше се върнал вкъщи, в източна Фризия, където пиенето на чай беше централна част от живота. Майка му, макар и не фризийка по рождение, с ентусиазъм беше прегърнала местните чайни ритуали, мак до предобедното прекъсване за три чаши, известно като „Elfurtje“ на фриск, неразбираемия местен диалект, нещо средно между немски, холандски и староанглийски език. Той механично отвори шкафовете. Всичко беше на мястото, където се очакваше да бъде: чаят, традиционните бучки кристална захар, бледожълтите чаени чаши. Той седна на масата и изпи чая, като се вслушваше в ехото на гласовете на баща си и майка си, заровени дълбоко в покоя. Сигналът на клетъчния му телефон наруши тишината. Беше Сузане, гласът й бе стегнат от тревога.

— Ян, току-що получих съобщението ти. Добре ли си? Как е майка ти?

— Добре е. Е, получила е лек инфаркт, но вече е стабилна.

— В болницата ли си?

— Не, у дома, тоест в къщата на майка ми. Ще нощувам тук и ще изчакам брат ми. Той ще дойде утре.

— Искаш ли да дойда и аз? Мога да дойда за два-три часа…

Фабел я увери, че няма нужда, че с него всичко е наред и че майка му може би ще се прибере вкъщи след някой и друг ден.

— Това беше само предупредителна червена лампичка — обясни той.

Но след като затвори, Фабел изведнъж се почувства страшно самотен. Беше си купил готови сандвичи, но не можеше и да си помисли за ядене, затова ги прибра в хладилника. Допи си чая и се качи в старата си спалня в обширното пространство под стръмния керемиден покрив. Оставил багажа и палтото си в ъгъла и легна върху единичното легло, без да включва светлината. Лежеше в тъмното и се мъчеше да си спомни гласа на отдавна починалия си баща, който ги викаше от началото на стълбището да стават от леглата. Откри, че може да си спомни гласа на баща си, капсулиран в една-единствена дума: „Traankoppe“. Точно това викаше сутрин баща им: „Сънливци“ на фриския диалект. Фабел въздъхна в мрака. Това си спомня човек на средна възраст: гласове, някога чувани ежедневно, избледняващи от паметта ти, докато останат само една-две думи.

Взе телефона си от страничното шкафче и все още на тъмно потърси в паметта му домашния номер на Ана Волф. Звъня дълго и накрая апаратът изключи. Реши да не оставя съобщение и набра директния й номер в управлението. Обикновено звучният глас на Ана беше приглушен от умора.

— Шефе, не очаквах да те чуя. Майка ти…

— Тя се оправя. Лек инфаркт, поне така казват. Бях в болницата почти целия следобед. Ще се върна по-късно. Докъде стигна с идентифицирането на момичето?

— Съжалявам, шефе, не успях. Получих поисканото сведение от базата данни. Нито едно липсващо лице не съответства. Разширих търсенето. Може би тя е от друга част на Германия или дори от друга страна. Човек никога не знае при толкова голям трафик на жени от Източна Европа.

Фабел изсумтя. Трафикът на млади жени от Русия, Балканите и други източни страни, беше станал основен проблем в Хамбург. Привличани от всякакви обещания — например договори за работа от модели до домашни прислужници, — тези жени и момичета ставаха буквално робини и най-често бяха продавани като проститутки. Раждането на новия век доведе със себе си възраждането на едно зло — робството.

— Продължавай, Ана — каза й той, макар и да знаеше, че е излишно — щом се захване с нещо, Ана работеше неотклонно. — Нещо друго?

— Комисар Клат намина този следобед. Обясних му, че майка ти се е разболяла и са те извикали. Обиколихме с него управлението и го представих на всички. Изглеждаше впечатлен. Друго няма. О, почакай, обади се Холгър Браунер. Каза, че е уредил ДНК-тестовете и ще ги получат с Мьолер утре сутринта от Института по съдебна медицина.

— Благодаря, Ана. Ще се обадя утре да ти кажа какви са плановете ми за деня.

— Тогава ще говоря с Вернер, след като се чуем. Той е загрижен за теб. За майка ти.

— Добре. Ще се обадя. — Фабел затвори, прекъсна връзката с новия си свят и отново потъна в тъмнината и тишината на стария.

 

 

Когато се върна в болницата, докторът, с когото беше говорил, беше приключил дежурството си, но главната сестра беше още там. Беше жена на средна възраст с кръгло, открито и честно лице. Тя се усмихна и го осведоми за всичко, без да е попитал.

— Майка ви се поправя много добре — каза тя. — Поспа, след като си отидохте, направихме й нова електрокардиограма. Наистина няма нищо тревожно, ако тя не се притеснява излишно.

— Може ли да получи нов инфаркт?

— Е, след като е имало един, вероятността за втори винаги е по-голяма. Но не е задължително. Важното за майка ви е да става и да се движи и да бъде разумно активна през следващите няколко дни. Бих казала, че може да си отиде вкъщи утре късно следобед. Или може би вдругиден.

— Много ви благодаря, сестра — каза Фабел и тръгна към стаята на майка си.

— Май не ме помниш, а, Ян? — каза сестрата. Той отново се обърна към нея. Сега имаше нерешителност и стеснителност в усмивката й. — Хилке. Хилке Тийтйен.

Той трябваше да се порови в паметта си секунда-две, за да отбележи и открие името сред купищата други.

— Боже мой! Хилке! Трябва да са минали двадесет години. Как си?

— По-скоро двадесет и пет. Благодаря, добре съм. А ти? Чух, че си станал комисар в полицията в Хамбург.

— Вече главен комисар — каза Фабел с усмивка. Той търсеше в кръглото лице на средна възраст следи от по-младото, по-слабото, по-хубавото лице, което винаги бе свързвал с името Хилке Тийтйен. Имаше ги — в структурата на лицето, като археологически белези, позатрупани от годините и понаедрели. — Още ли живееш в Норддайх?

— Не, живея тук, в Норден. Името ми сега е Хилке Фреерикс. Помниш ли Дирк Фреерикс от училище?

— Разбира се — излъга Фабел. — Имате ли деца?

— Четири — засмя се тя. — Всичките момчета. А ти?

— Дъщеря, Габи. — Фабел се ядоса на себе си, когато разбра, че не иска да си признае, че вече е разведен. Усмихна се неловко.

— Беше ми приятно отново да те видя, Ян — каза Хилке. — Сигурно бързаш да видиш майка си.

— И на мен ми беше приятно — отвърна Фабел.

Той я изгледа, докато вървеше по болничния коридор. Ниската жена с широки бедра преди двадесет и четири години беше Хилке Тийтйен, беше стройна, с хубаво луничаво лице, обградено с лъскава дълга червеникаворуса коса, и беше споделяла задъхани мигове с Ян сред пясъчните дюни по брега на Норддайх. За Фабел в тези сериозни промени, причинени от изминаването на почти четвърт век, се криеше непоносимо потискащ и тъжен контраст. А с него се върна същият стар импулс да избяга колкото може по-далече от Норддайх и Норден.

 

 

Когато той влезе в стаята, майка му седеше на стол до леглото и гледаше шоу по телевизията. Звукът беше спрян и водещият се хилеше и бърбореше беззвучно. Тя широко се усмихна и изключи телевизора с дистанционното.

— Здравей, сине. Изглеждаш уморен.

Тонът й съдържаше почти комична комбинация от английския й акцент с тежкия фриски диалект, на който говореше със сина си. Той се наведе да я целуне по бузата, а тя погали ръката му.

— Нищо ми няма, мамо. Не за мен трябва да се тревожим сега. Но всичко изглежда е много добре… Сестрата каза, че електрокардиограмата е нормална и можеш да си тръгнеш утре следобед.

— Говорил си с Хилке Фреерикс? Двамата някога бяхте неразделни, доколкото си спомням.

Фабел седна на ръба на леглото.

— Това беше много, много отдавна, мамо. Едва я познах. — При тези думи образът на Хилке, дългата й блестяща златисточервена коса и кожата й, прозрачна под яркото слънце на едно далечно лято, се сблъскваше с този на отпуснатата зряла жена, с която бе говорил в коридора. — Променила се е. — Той замълча. — И аз ли толкова много съм се променил, мамо?

Майка му се засмя.

— Не питай мен. Вие с Леке все още сте моите дечица. Но не бих се тревожила за това. Всички се променяме.

— Това е просто защото когато идвам тук, очаквам всичко да си бъде същото както някога.

— Понеже „тук“ за теб е представа… по-скоро място на миналото ти, отколкото действителност. Връщаш се, за да фокусираш отново подробностите на своите спомени. Някога правех точно същото, когато се връщах в Шотландия. Но нещата се променят, местата се променят. Светът върви напред. — Тя се усмихна, протегна ръка и нежно я прекара по косата на слепоочието му, разчесвайки я с пръсти, както беше правила, когато той беше момче и тръгваше за училище. — Как е Габи? Кога ще доведеш внучката ми на гости?

— Скоро, надявам се — каза Фабел. — Трябва да дойде за един уикенд.

— А как е майка й?

След раздялата майката на Фабел никога не беше споменала бившата му жена Ренате по име. И в думите й той ясно долавяше леда, кристализиращ в гласа й.

— Не знам, мамо. Не говоря често с нея, но когато се случи, не е много приятно. Хайде да не говорим за Ренате. Това само те дразни.

— А какво става с новата ти приятелка? Е, вече не е много нова. От доста отдавна се срещате. Сериозно ли е?

— Какво… Сузане? — Фабел изглеждаше стреснат за миг. Беше не толкова, защото въпросът беше го извадил от равновесие, а заради внезапното осъзнаване, че не знаеше отговора. Той сви рамене. — Разбираме се. Наистина добре.

— Аз се разбирам наистина добре с господин Хеерманс, месаря, но това не означава, че имаме каквото и да било бъдеще заедно.

Фабел се разсмя.

— Не знам, мамо. Рано е да се каже. По-добре ми кажи докторът какво ти каза да правиш, когато те изпишат…

 

 

Прекараха следващите два часа в ленив разговор. В това време Фабел разглеждаше майка си отблизо, нещо, което не беше правил отдавна. Кога беше остаряла толкова? Кога косата й беше побеляла и защо той не беше забелязал? Мислеше си за думите й, че Норддайх е станал за него представа. Разбра, че и тя беше станала представа, постоянна величина, от която не се очакваше да се променя, да остарява. Да умре…

Беше станало десет и половина, когато Фабел се върна в родния си дом. Извади бира йевер от хладилника и я изпи в хладната вечер. Отиде до долния край на градината през ниската порта и дърветата. После се изкатери по стръмния тревист склон на дигата и когато стигна на върха, седна с лакти на коленете, като от време на време посръбваше от билковата фризийска бира. Нощта беше хладна и ясна и огромното фризийско небе беше изпъстрено със звезди. Дюните се простираха пред него, а на хоризонта се виждаха проблясващите светлинни на нордернския ферибот. Това беше поредната константа: мястото, където седеше, издигнато над равната земя зад него и равното море отвъд. Толкова пъти беше седял тук по-рано — като момче, като юноша и като мъж. Фабел дълбоко пое дъх, опитваше се да се отърси от мислите, но те продължаваха да бръмчат в главата му хаотично и неумолимо. Образът на отдавна изчезналата Хилке Тийтйен на дюните на Норддайх се сблъскваше с този на мъртвото момиче от плажа на Бланкенезе. Мислеше си за промените в дома си по време на своето отсъствие и за къщата на Паула Елерс, замръзнала след нейното изчезване. Фериботът, последен за тази вечер, приближаваше брега на Норддайх. Фабел пийна още глътка йевер. Опита се да си спомни Хилке Тийтйен такава, каквато беше сега, но откри, че не може. Надделяваше малката Хилке. Как е възможно някой да се промени толкова много? И дали не грешеше за мъртвото момиче? Би ли могло то да се промени за толкова кратко време?

— Знаех си, че ще те намеря тук. — Фабел подскочи от звука на гласа. Обърна се и видя брат си Леке, който стоеше зад него.

— Господи, Леке, изкара ми акъла!

Леке се разсмя и здравата мушна гърба на Фабел с коляно.

— Прекарваш прекалено много време с бандити, Яник — каза Леке, като използва фризийското умалително име на брат си. — Винаги трябва да очакваш някой да пропълзи зад теб. Трябва да се поохладиш.

Той седна до брат си. Беше донесъл още две бутилки йевер от хладилника и тупна с едната гърдите на Фабел.

— Очаквах те чак утре. — Фабел топло му се усмихна.

— Знам, но накарах моя заместник-готвач да поеме и моята смяна. С Хана и персонала ще се оправят без проблем, докато ме няма.

Фабел кимна. Леке държеше ресторант и хотел на северния фризийски остров Силт, близо до границата с Дания.

— Как е мама?

— Добре е, Леке. Наистина е добре. Може би утре ще я изпишат. Според лекарите е било много лек инфаркт.

— Днес вече е много късно да я посетя. Ще отида утре рано сутринта.

Фабел го погледна. „По-стар по години, но по-млад по сърце“ — така обикновено Фабел описваше по-големия си брат. Те никак не си приличаха. Фабел беше типичен северногерманец, докато Леке отразяваше като в огледало келтските корени на майка им. Той беше доста по-нисък от Фабел и имаше гъста тъмна коса. И разликата не беше само във външността. Фабел често бе завиждал на Леке за безгрижния му хумор и неунищожимото му усещане за забавното. Усмивката се появяваше по-бързо и по-лесно при Леке и хубавото му настроение беше оставило следи върху лицето му, особено около очите, които сякаш винаги се усмихваха.

— Как са Хана и децата? — попита Фабел.

— Чудесно. Е, нали знаеш, обичайният хаос. Но всички сме добре и годината за хотела беше добра. Кога ще доведеш тази твоя секси психоложка при нас?

— Скоро, надявам се. Но точно сега имам гаден случай на главата, а и Сузане е много натоварена. Е, с повече късмет може и да не чакаме дълго. Господ вижда, че имам нужда от малко почивка.

Леке отпи солидна глътка от бирата си. Обърна се пак към брат си и сложи ръка на рамото му.

— Изглеждаш уморен, Ян. Това с мама си беше голям шок, нали? Знам, че няма да се успокоя, докато не я видя утре.

Фабел погледна в очите на брат си.

— Наистина беше шок, Леке. Напомни ми как ми телефонираха за татко. Сякаш никога не съм си представял живота, без мама да е наоколо.

— Знам. Но поне знаем, че не е било много сериозно.

— Този път — добави Фабел.

— Животът е пълен с мостове, които трябва да преминем, когато стигнем до тях, Ян. Ти вечно се тревожеше за всичко. — Леке внезапно се разсмя. — Беше винаги сериозно дете.

— А ти никога не си бил сериозен, Леке. И все още си дете — каза Фабел без намек на горчивина.

— Значи не е само заради мама, нали? — попита Леке. — Ти наистина си пренавит, личи си. По-силно пренавит от обикновено, бих казал.

Фабел сви рамене. Светлините на ферибота изчезнаха зад носа и звездите си присвоиха цялата нощ.

— Вече ти казах, Леке, имам много тежък случай.

— Защо веднъж не ми разкажеш за него? Никога не говориш за това, с което се занимаваш. Не разказваше и на Ренате. Мисля, че това беше част от проблема между вас.

Фабел изпръхтя горчиво.

— Проблемът между нас беше, че тя започна да се чука с друг. И в резултат загубих дъщеря си. — Той се обърна към Леке. — Но може би си прав. Просто аз виждам такива неща… Научавам какво са способни хората да си причинят един на друг. Неща, които ти през целия си живот няма да видиш и научиш. Не говоря за това не защото изолирам хората от себе си, а защото се опитвам да ги защитя. Ренате така и не проумя това. И никога не разбра, че понякога трябваше да отдам всичко на някое дело, цялото си внимание, цялото си време. Дължа го на жертвите и техните семейства. Може би затова със Сузане ни е добре заедно. Като съдебен психолог тя трябва да гази в същата мръсотия като мен. Знае колко гадна може да бъде тази работа и какво може да направи с теб. Ренате често казваше, че за мен това е игра. Аз срещу лошия. Спор да се види кой ще победи. Не е така, Леке. Не изправям уменията си срещу коварен неприятел. Препускам срещу времето и някой болен мозък и се опитвам да го хвана, преди да е нападнал поредната си жертва. Не е въпросът да заловиш престъпник, а да спасиш живот.

Леке въздъхна.

— Не знам как правиш това, Ян. Мисля, че знам защо, но не мога да разбера как се справяш с цялата тази болка и ужас.

— Понякога и аз не знам, Леке. Да вземем този случай. Започна с едно момиче… на петнадесет-шестнадесет години, удушено и стоварено на плаж. Момиче като Габи. Като твоята Карин. Млад живот, угасен насила. Това е достатъчно лошо, но лудият гадняр, който е извършил това, е оставил при нея бележка за самоличност, която принадлежи на друго момиче, изчезнало преди три години. Това е отвратително. Отвратително и невероятно жестоко… Сякаш нарочно е планирал да унищожи семейство, което и без това е съсипано.

— И това категорично не е същото момиче?

— Почти сме сигурни. Но ще трябва да подложа на ДНК тест горките родители, за да се уверя.

— Господи! — възкликна Леке и погледна през дюните към тъмните кадифени вълни. — Значи мислиш, че убиецът на това момиче на плажа може би е убил и другото, изчезналото?

Фабел сви рамене.

— Смятам, че е доста вероятно.

— Значи се връщаш към своето надбягване с времето. Трябва да го пипнеш, преди да стигне до друго момиче.

— Горе-долу така е.

Леке въздъхна бавно, продължително.

— Тук става студено, пък и ми трябва още бира. — Той се изправи и шляпна Фабел по рамото. — Да се прибираме.

Фабел хвърли продължителен поглед към дюните и морето, после стана и последва брат си надолу по дигата към техния общ дом от детството.