Крейг Ръсел
Братът Грим (45)

44.

10:20 ч., неделя, 18 април

Отензен, Хамбург

Мария Клее се опря на вратата на апартамента си, сякаш добавяйки теглото си към бариерата между вътрешното й пространство и света отвън. Храната беше страхотна, срещата — катастрофа. Бяха се срещнали за вечеря в ресторант Айзенщайн, стилно реконструирана бивша фабрика за корабни витла. Беше едно от любимите места за хранене на Мария, а и Отензен й беше много близо. Срещата й беше с Оскар, адвокат, с когото беше се запознала чрез общи приятели — интелигентен, внимателен, чаровен и привлекателен. Като перспективен интимен приятел не би могъл да бъде по-добър.

Но когато усети, че той нахлува в личното й пространство, тя се отдръпна. Ставаше така винаги, откакто бяха я намушкали. При всяко ухажване. Всяка среща с мъж. Шефът й не знаеше нищо за това. Не биваше да му позволи да научи. Тя самата знаеше, че има реална опасност това да снижи ефективността й като полицейски офицер. Но каквото и да беше й отнел негодникът, който я беше намушкал, нямаше да отнеме и кариерата. Сега, когато Вернер беше в отпуска по болест и се лекуваше след нападението на Олсен, Мария беше служител номер две на Фабел. И нямаше да го разочарова. Не можеше да го разочарова.

Но дълбоко в нея безжалостно гореше мрачен огън: какво би станало, ако все пак се случи? Какво ще стане, ако тя отново се изправи пред опасен насилник, което беше неминуемо? Дали изобщо ще може да се справи още веднъж?

При всяка нова среща Мария трябваше да се бори с паниката, която й причиняваше всеки знак на интимност с мъж. Оскар беше вежлив до самия край, когато най-после дойде време да завършат вечерта така, че да не изглежда неприятно прибързано. Беше я закарал вкъщи и беше я оставил пред входа на блока. Целунаха се набързо, когато тя каза „лека нощ“ и не го покани за кафе, а той явно и не очакваше друго.

Мария смъкна палтото си и захвърли ключовете в дървената купа до вратата. Ръката й разсеяно си играеше с презрамката на роклята й, после се плъзна надолу и спря точно под гръдната кост. Пръстите й зашариха по плата на роклята. Нищо не се напипваше през тънката коприна, но тя знаеше, че той е там. Белегът й. Знакът, с който беше я белязал, когато заби острието в корема й.

Мария подскочи, когато на вратата се почука. И въздъхна — Оскар. Първо сложи веригата, преди да отвори. И беше почти разочарована, че не беше ухажорът й. Махна веригата и широко отвори вратата, за да пусне вътре Ана Волф и Хенк Херман.

— Какво има? — попита Мария, но вече посягаше към чекмеджето в шкафа до вратата, където държеше служебния си зиг-зауер.

— Нашият литературен приятел пак е имал работа. Този път жертвата е мъж. В парка Щерншанцен под водната кула.

— Казахте ли на Фабел?

— Да, но той е в Остфрийзланд. Каза ми веднага да отидем на мястото и да задвижим нещата. Тръгнал е насам и ще се срещнем по-късно в управлението. — Ана се усмихна, като видя как Мария със зиг-зауер плъзга поглед по черната вечерна рокля, сякаш се чуди къде да закачи кобура. — Хубава рокля. Ще почакаме да се преоблечеш.

Мария признателно се усмихна и се отправи спалнята.

— О, и да знаеш, този си го бива — мръсникът му е извадил очите.

 

 

Охранителната полиция и криминалистите вече бяха преградили с бяла решетка местопрестъплението на петдесет метра разстояние. Самото тяло беше защитено от втори пръстен. Мястото беше осветено от дъгови лампи и тихото бръмчене на преносимия захранващ генератор създаваше фонов шум. Щерншанцен парк си оставаше постоянно полесражение между младите, все по-подвижни семейства, прииждащи в този вече моден район, и пласьорите на наркотици и наркоманите, които нахлуваха в парка по тъмно. Тази вечер осветените дървета застрашително надвисваха над сцената, а зад тях водната кула от червени тухли стърчеше нагоре в тъмното. Мария отбеляза, че това беше почти същата постановка като при последното престъпление в парка Винтерхудер, в сянката на планетариума, който първоначално също е бил водна кула. Убиецът се опитваше да им каже нещо. Мария проклинаше факта, че няма способността на Фабел да разгадава перверзния речник на психопатите.

Шеф на криминалистите не беше Браунер, а по-млад мъж, когото тя не познаваше. Мария прогони от главата си мисълта, че това е нощ на заместниците. Когато влезе в оградения участък с ръце в латексови ръкавици и нахлузени върху обувките предпазни калцуни, с дознателския шеф си размениха делови кимвания и той се представи като Грубер. Носеше очила, зад които блестяха големи тъмни очи. Приличаше на момче със светъл тен и много тъмна коса, която се вееше безгрижно над високото и широко чело. Мария мислено го кръсти „Хари Потър“.

В центъра на оградения участък лежеше мъж, сякаш положен от погребална агенция, в светлосив костюм, бяла риза и златиста вратовръзка. Ръцете му скръстени на гърдите и голяма къдрица руса коса беше сложена между тях, също като розата, оставена между ръцете на Лаура фон Клостерщад. Под кръстосаните ръце Мария видя малко тъмночервено петно на бялата риза.

Очите ги нямаше. Наранените клепачи потъваха в орбитите, но не ги покриваха изцяло. Кръв беше засъхнала около мястото на очите, но не толкова много, колкото Мария очакваше. Тя беше стресната от безокото лице. Сякаш отстраняването на очите премахваше човешкото.

— Застрелян? — попита Мария, като показа на Грубер червеното петно под ръцете му. Нямаше други видими рани по тялото, говорещи за борба или яростно нападение с нож.

— Още не съм го изследвал. — Грубер обиколи тялото и коленичи до него. — Може да е куршум, а може и само пробождане. Но очите не са извадени с остър предмет. Предполагам, че са изтласкани навън от палците на извършителя. Имаме работа с един сръчен убиец. — Той се изправи и се обърна към Мария. — Жертвата е на тридесет и пет — четиридесет години, висок метър и седемдесет и седем и тегло около седемдесет и пет килограма. Има капилярни разкъсвания около носа и устата и видима травма от удушаване около шията, така че изглежда това е причина за смъртта.

— Очите… Преди или след смъртта са извадени?

— В момента е трудно да се каже, но относителната липса на кръв показва, че е направено или след, или непосредствено преди смъртта. Макар че при всички случаи не би имало много кръв.

Ана Волф влезе в ограждението с Хенк Херман. Тя трепна, като видя безокото тяло. Херман коленичи до него.

— Обзалагам се, че това е липсващата част от косата на Лаура фон Клостерщад. — Той се обърна към Грубер. — Може ли да помръдна ръцете? Мисля, че ще мерим бележка от нашия убиец под някоя от тях.

— Нека аз го направя — отговори Грубер. — Както казах, нашият убиец пипа умело. Може би жертвата се е борила с убиеца. Може да намерим клетки кожа под ноктите. — Той внимателно повдигна едната ръка и леко я отмести, после махна кичура и го сложи в пликче за улики. Повдигна другата ръка. Малко късче жълта хартия се показа под нея.

— Ето я — каза Херман.

Грубер измъкна хартийката с пинсета и я сложи в прозрачно пликче. Подаде го на Херман, който го обърна към светлината и впери поглед в него. Пак дребен и стегнат почерк, същото червено мастило.

— „Рапунцел, Рапунцел, спусни ми твоята коса“ — прочете Херман на глас.

— Страхотно! — каза Мария. — Значи е отметнал номер четири.

— Номер пет — поправи Ана, — ако се брои Паула Елерс.

Гоубер разгледа предницата на ризата, после внимателно я разкопча и огледа раната под нея. Поклати глава.

— Странно… Не е куршум. Изглежда като рана от едно пробождане. Защо не се е защитавал?

— А какво е станало с очите? — попита Хенк Херман. — Май нашият човек вече събира трофеи.

— Не — каза Мария, като погледна нагоре към Водната кула. — Не ги взема като трофеи. Това — тя посочи трупа с леко движение на тялото — трябва да е принцът. В приказката за Рапунцел принцесата е заключена в кула от мащехата магьосница. Когато открива, че Рапунцел и принцът си уговаряли тайни срещи, магьосницата измамва принца и докато той пада от кулата, очите му са избодени от тръни и ослепява.

Ана и Хенк не скриха силното впечатление от думите й.

Мария се усмихна горчиво.

— Не само шефът се учи от приказките.

 

 

Докато Фабел пристигне в управлението, те вече бяха идентифицирали безокия мъж от Щерншанцен парк като Бернд Унгерер, доставчик на кетъринг услуги от Отензен. Снимки на тялото и на местопрестъплението бяха закачени на дъската с материали по разследването. Фабел беше позвънил на Мария по клетъчния телефон и беше поискал да събере целия екип заедно с Петра Маас, Ханс Рьотгер и офицер Клат.

Беше два през нощта, когато се събраха в отдела. Всички изглеждаха еднакво пияни от коктейла от умора, адреналин и кафе. С изключение на най-новия член на екипа, Хенк Херман, който беше напълно свеж и гореше от нетърпение. След като Мария изложи всичко, което знаеха за жертвата и уликите досега, Фабел огледа дъската с материали. Той сновеше между сцената при трупа на Лаура и снимките от Щерншанцен, после към другите снимки от Природния парк Харбургер Берге и тялото на Марта Шмид на плажа на Бланкенезе. Възцари се някаква сякаш безкрайна тишина, докато накрая той се обърна към екипа:

— Нашият убиец от самото начало се опитва да ни каже нещо. Не можах да се сетя какво е, но водните кули го подсказаха. Той свързва убийствата. Не само по приказките на Братя Грим. Той ни казва и какво се кани да направи след това… Или поне оставя намеци. — Фабел отиде към снимките на Марта Шмид. Сложи длан върху лицето на мъртвото момиче. — Винаги сме подозирали, че е убил Паула Елерс. Сега съм убеден в това. Затова е използвал приказката за разменените деца за Марта Шмид. Избрал е Марта, защото толкова много прилича на Паула Елерс. Оттогава избира за тема на смъртта приказката за разменените деца, за да покаже, че има тяло, което не сме намерили. Използвал е лицето на Марта като известие, че е убил Паула. — Фабел замълча и сложи ръка на друга снимка — общ изглед на плажа в Елбстранд, където беше намерена Марта. — Но не само е ретроспективен в признанията си той и предсказва. — Фабел посочи фона на снимката, където терасите на Бланкенезе стръмно се издигат над брега. — Това е пристройката за басейна към вилата на Лаура фон Клостерщад. Вече е бил избрал Лаура за жертва и е разположил тялото на Марта в рамките на гледката от къщата на Лаура. Тя вече е била неговата Спяща красавица, отделена от подобните на бедната Марта, размененото дете на „подземните хора“ — издигната над нея по богатство и социално положение. — Фабел се приближи до снимките от убийството на Лаура. — А тук имаме жертва, положена под емблемата в две приказки на Братя Грим — кулата. Тук той смесва метафорите си, но контролирано. Планетариумът в градския парк Винтерхуде се дублира като кулата на Рапунцел и замъка Дорнрьошер… — Той отиде до снимката в едър план на мястото, където беше изрязана косата на Лаура фон Клостерщад. — И тогава слага косата в ръцете на следващата жертва и изважда очите й, за да съответства на приказката за Рапунцел.

— Ами двойното убийство в Природния парк? То как се връзва? — попита Ана.

Фабел замислено потри брадата си.

— Може би връзката е скрита в мястото. Две убийства, едно място. Две действащи лица, една приказка. Връзката е приказката, „Хензел и Гретел“. Но всъщност не смятам, че е тя. Първоначално си мислех, че убийствата в Природния парк са различни, че са инспирирани от сексуалната ревност на Олсен. Но и това не е така. Мисля, че убийствата в Природния парк са единичен акт и са свързани с друго или други, но не и с убийствата сега. Тази връзка е с предстоящо убийство и смятам, че тогава ще има кръстосана връзка — поредната приказка свързващо звено с едно или повече от предишните убийства. И имам чувството, че звеното, което ще видим да възниква, ще има нещо общо с изчезналите очи.

 

 

След събранието Фабел седеше в кабинета си сам. Единственото осветление беше настолната лампа на бюрото му. В този сноп светлина той остави бележника си, върху който вече беше скицирал изложеното на дъската, и добави своите субективни коментари.

Всичко друго беше изместено. Цялото му съзнание се насочи върху този малък ярък фокус. Фабел актуализира скицника с подробностите от последното убийство. Засега знаеха, че Бернд Унгерер, на четиридесет и две години, е бил продавач в компания за кетъринг, базирана във Франкфурт. Унгерер по всяка вероятност е бил единствен представител на компанията в Хамбург и Северна Германия. Женен, с три деца, живеел в Отензен. Фабел се взираше в голите факти: що за свят е тоя, в който търговец на средна възраст завършва живота си прободен в сърцето и с извадени очи?

Фабел гледаше дълго и упорито ярката бяла страница с надрасканите от черната му химикалка бележки и червени линии, свързващи имена, места, коментари. Започна да пише чудноватата формула на разследването:

Паула Елерс + Марта Шмид = „Размененото дете“

Марта Шмид, „поставена отдолу“, и Лаура фон Клостерщад, „поставена отгоре“ = „Размененото дете“/„Спящата красавица“

Хана Грюн + Маркус Шилер = „Хензел и Гретел“

Бернд Унгерер + Лаура фон Клостерщад = „Рапунцел“

Липсваше поне малко едно уравнение. Той се взираше в страницата, искаше то да му се покаже. Написа:

Грюн/Шилер + Бернд Унгерер? = ?

Задраска го и написа:

Грюн/Шилер + ? = ?

Унгерер + ? = ?

Колкото и да гледаше страницата, тя отказваше да му даде още нещо. Усети как тревогата здраво се впива в стомаха му: липсващите части ще се проявят като нови убийства. Някой друг ще плати със страх, с болка и с живота си за неспособността на Фабел да види пълната картина.

Олсен. Фендрих. Вайс. Има ли тук друго уравнение? Грешеше ли Фабел, като мислеше, че убиецът е един? Дали не бяха Олсен плюс Фендрих, Вайс или някой друг? Той отвори чекмеджето на бюрото си и измъкна книгата на Вайс. Беше прочел „Пътят на приказката“ от кора до кора. Но сега вниманието му беше насочено. Вайс беше озаглавил една глава „Рапунцел“. И отново разказът се водеше от името на въображаемия Якоб Грим.

„В «Рапунцел», както и във всяка от тези приказки, се очертават елементарните Добро и Зло, едно разбиране на силите на Съзиданието и Живота, на Разрушението и Смъртта. Открих в тези стари предания и приказки силно сходство на темите, което подсказва, че произходът им се крие не просто в нашето неграмотно езическо минало, а в най-ранните представи за повечето елементарни сили. Зараждането на тези приказки би трябвало наистина да лежи сред някаква ранна общност от хора, когато и където нашият брой на Земята е бил все още нищожен. Как иначе ще обясним защо приказката за Пепеляшка съществува в почти еднакъв вид в Европа и в Китай?

Открих, че на Природата в най-голямата й щедрост и разрушителност е придаван човешки образ. Майката. Майчинската и природната сила толкова често се уподобяват, а в старите народни приказки и предания Майката въплъщава и двете. Природата дава живот, храни и поддържа. Но е способна също на гняв и жестокост. Тази двойственост на природния характер се решава в тези приказки от двойното (а понякога и тройно, ако се приеме мотивът за Бабата) представителство на Майчинството. Тук присъства образът на самата Майка, който обикновено представлява домашния уют и всичко, което е хубаво и цялостно: тя е Сигурност и Защита, тя отглежда и се притичва на помощ, тя дава Живот. Мотивът за мащехата, от друга страна, често е използван да представи отрицанието на нормалните майчински импулси. Мащехата е тази, която убеждава съпруга си да изостави Хензел и Гретел в гората. Мащехата, водена от налудничава завист и суета, се стреми да убие Снежанка. И под образа на Злата магьосница виждаме Мащехата като похитител и мъчител на Рапунцел.

В град Любек имало красива и богата вдовица, която ще нарека госпожа X. Тя не е родила дете, но се оказала попечителка на Имоген, дъщеря на съпруга й от предишен брак. Имоген ни на йота не отстъпвала по красота на мащехата си, но пък притежавала богатство, което при мащехата намалявало с всеки изминал ден: младостта. Сега трябва да изясня, че нито аз, нито който и да било друг имаме и най-малка причина да смятаме, че госпожа X завиждала на Имоген или по друг начин била зле настроена към нея. В действителност госпожа X изглеждала най-грижлива и привързана към повереницата си и се отнасяла към нея като към собствено дете. Но това е непоследователност: достатъчно е, че намерих красива мащеха и дъщеря, един от най-честите мотиви в приказките. Тъй като Имоген не била с тъмна коса, не мога да я използвам за пресъздаване на Снежанка… Тя имала бляскава златиста коса, с която доста се гордеела. Намерих своята Рапунцел! Осигурих си да нямам никакви контакти нито с госпожа X, нито с Имоген, които биха могли да ме инкриминират в бъдеще, и се залових с изпълнението на моята възстановка.

През изминалите месеци се снабдих с големи количества лауданум, който си набавях на малки дози чрез посещаване на различни лекари по време на пътуванията си, като ги мамех, че страдам от безсъние. Отново отбелязвах движенията на моите обекти и избирах най-добрата възможност да нанеса удар. Имоген се разхождаше всеки ден в горист парк в северната част на града. Като благовъзпитана млада дама винаги имаше придружителка. Нито знам, нито ме интересува самоличността на нейната компаньонка, но тя беше от типа невзрачна грозничка придружителка, каквито красивите жени обикновено избират като контраст на собствената им хубост. Открих, че ненавиждам придружителката заради абсурдността на шапката й — смешно весело боне, което — както би могло да се предположи — е избрала с погрешното убеждение, че смекчава грозотата на чертите й.

Имаше участък от алеята, на който двете разхождащи се временно са скрити за другите в парка (точно този ден навъсеното небе беше задържало вкъщи много от любителите на разходките) и който за късмет позволяваше да се излезе от парка под пълното прикритие на дърветата. Приближих се до жените изотзад и цапардосах с известна наслада нелепо украсената глава на придружителката с тежък железен прът, който бях скрил под наметалото си. Толкова бързах да покоря Имоген, че можах да изпитам само мимолетно задоволство, когато натъпках смешното боне на придружителката в размазания й череп. Имоген се разпищя и бях принуден рязко да я ударя в челюстта. Това много ме разстрои, защото всяко нарушение на красотата й щеше да намали успеха на моето пресъздаване. Вдигнах я и я отнесох сред дърветата, просто колкото да не ни виждат. След това замъкнах мъртвата придружителка навътре в гората. Локва кръв се беше събрала около грозната й глава и се размазваше по настилката, когато бонето й се отдели от смачкания й череп и от него потече сива маса. Особено се срамувам да призная, че изрекох доста мръсна псувня, докато я скрия от погледа. Събрах клонки с много листа и се върнах да залича мръсотията, но успях само да я размажа още повече. Знаех, че не мога да избегна намирането на тялото — по-скоро предстоящото намиране — но това не ме засягаше. Трябваше единствено да постигна безпроблемното изнасяне на Имоген от парка, без да ме хванат. Бях оставил хубава каляска в далечния край на гората. Метнах Имоген на рамо и я понесох възможно най-бързо при теглото й и трудния терен. Когато я сложих в каретата, тя се размърда и трябваше да я успокоя с малко лауданум в гърлото.

Бях се облякъл като кочияш и след като закрепих Имоген в купето, скочих на каляската и потеглих, без да бързам. Успях в отвличането, без да бъда забелязан. Беше голям късмет наистина, че тялото на придружителката не беше намерено веднага, както се страхувах, а много по-късно през деня, когато беше предприето издирване от гражданите, които се тревожеха за безопасността на изчезналите дами.

Като предвиждах необходимостта от известно укриване, бях осигурил в Любек жилище, отделно от това на брат ми — малка къща в околностите на града. След мръкване пренесох в къщата Имоген, която от сега нататък ще наричам Рапунцел, и я свалих в подземието. Там здраво я завързах, дадох й още лауданум и запуших устата й, за да не се свести достатъчно в мое отсъствие и да привлече някой минувач с виковете си.

После отидох при брат си за доста забележителна вечеря с еленско месо «направо от лова». Позволих си да се позабавлявам за момент при мисълта, че консумирам месо «направо от лова», когато сам идвах «направо от лов». Открих обаче, че когато помислих за изобилната плът, добита при моя лов, изпитах мъжко смущение и прогоних мисълта от главата си.

При завръщането в жилището открих, че моята прекрасна Рапунцел се беше размърдала в съня си. Рапунцел или Спящата красавица? Колебанието беше ме обхванало доста по-рано. Тези приказки са в основата си по-скоро вариации, отколкото отделни разкази. И в двете брат ми настоя да «цивилизоваме» малко разказа, като направим Спящата красавица да бъде събудена с целувка. В оригинала, който бяхме записали, тя всъщност е открита след дълбокия си стогодишен сън от женен крал, който я обладава няколко пъти, докато спи. Чак след като ражда близнаци и единият от тях, при опита си да суче, изсмуква бодила от пръста й, тя се събужда от омагьосания си сън. А пък в приказката за Рапунцел младата принцеса в своята кула не е толкова целомъдрена, колкото подсказват по-късните версии, в това число и тази, която ние разгласихме. Отново е спуснат воал над това как Рапунцел се сдобива с две деца след срещите си с принца. Тук се открива моралът на едно по-ранно време, когато християнските ценности не са съдържали почти никакви колебания. И Рапунцел, и Спящата красавица в оригиналните истории раждат деца от извънбрачна връзка…“

Фабел остави книгата. Спомни си какво беше казал Хайнц Шнаубер за тайната бременност и аборт на Лаура фон Клостерщад. Ако убиецът е следвал, която и да е от автентичните версии на двете приказки или книгата на Вайс, това я прави още по-подходяща за жертва. Но нейната история е била стриктно пазена в тайна. Ако убиецът е знаел, значи трябва да познава много отблизо семейство Фон Клостерщад. Или трябва да е бил бащата на детето й. Фабел продължи да чете.

„В интерес на подобието с приказката бях принуден да изнасиля моята Рапунцел, но само след като заспи.

Тя ме погледна с умоляващи очи, което я направи изключително непривлекателна. Когато махнах кърпата от устата й, започна да се моли за живота си. Стори ми се интересно, че въпреки своето отлично възпитание тя не се молеше за своята девственост, която явно би пожертвала охотно, за да спаси живота си. Накарах я да изпие още лауданум и лицето й отново стана спокойно и красиво. След като махнах дрехите й, бях прехласнат от красотата на тялото й и признавам, че си позволих да се насладя няколко пъти на плътта й, докато спеше. След това нежно поставих копринена възглавница на лицето й. Нямаше никаква горчива последна борба за живот и тя изпусна дъх.“

Фабел отново се откъсна от книгата, този път, за да извади доклада за аутопсията на Лаура фон Клостерщад. Нямаше признаци на сексуална травма и имаше данни, че Лаура може да е живяла в сексуално въздържание от известно време. Той се върна към „Пътят на приказката“.

„Следващата нощ се върнах в парка и оставих моята Рапунцел под украсената кула в центъра. Луната сияеше ярко и осветяваше красотата й. Отметнах лъскавата й коса, която проблясваше като злато на лунната светлина. Оставих я там, моята Рапунцел, та други да я намерят и да заразказват отново старите приказки.

Приех възстановката за завършена и бях много доволен. Беше голяма и много приятна изненада, когато след няколко дни плъзнаха слухове и предположения за ролята на госпожа X в смъртта на доведената й дъщеря. Подозрението беше такова, че — макар и официално да нямаше нищо — не само социалното й положение сред елита на Любек се срина напълно, ами жената често беше обсипвана с подигравки от обикновените хора, когато се появяваше на улицата. Положително доказателство не само за това, че предразсъдъците у простолюдието битуват в така наречения цивилизован свят, а също и за неоспоримата истинност на тези стари приказки.“

Фабел затвори книгата с ръка върху корицата й, сякаш очакваше тя да му предаде още информация чрез осмоза. Мислите му бяха зад лъскавата корица — този търговски продукт на издателя под ръката му в момента на създаването му. Представяше си застрашителната телесна маса на Вайс, приведена над лаптопа му, проблясващите черни очи, в онзи негов поглъщащ светлината кабинет. Виждаше скулптурата на вълка върколак, издялана може би от побъркания му брат уловен в мълчаливото си озъбване, докато Вайс извършваше серийните си убийства на хартия.

Фабел се изправи, облече якето си и угаси настолната лампа. Хамбург искреше пред него през прозореца на кабинета му. Навън милион и половина души спяха, докато други изучаваха нощта. Скоро. Фабел знаеше, че следващото убийство ще стане скоро.